5. Братството на сестрите

   Не е лесно да си жена. Мисля, че не е лесно да си и мъж, но сега да поговорим за жените. За това, което ни свързва и разделя, за това, което другите не разбират и ние самите също невинаги разбираме. Преди всичко за това, как можем да си помагаме, когато някоя от нас се опитва да се измъкне от нещастието, от “дупката” – както казваме, от притесненията, от опресията или от зависимостта.

   Чувството за връзка (свързаност?) се изгражда лесно, като се опираме на общите признаци, които някак ни отличават от другите. Ние, например, плачем. По причина на нашите бащи и майки, съпрузи, деца, нашите приятели и врагове. Плачем от любов, от жал, от щастие, от злоба, от състрадание и от страх. Плачем над книги, над ковчези и над себе си. Срамуваме се от сълзите си и въпреки това не можем да ги задържим. Плачем на възглавницата, гризейки си ноктите, хлипайки, виейки и без да издаваме глас.

   Когато разказваме нещо, обичаме подробностите, описанието на обстоятелствата, отклоненията. Не обичаме да бързаме към поантата, много неща едновременно ни се струват важни. Искаме да обсъдим всеки проблем от началото до края. Говорим, за да се слушаме ние самите, а не само някой да разбере.

   Оглеждаме се в огледалата, във витрините и в очите на близките си. Бдително, внимателно и подозрително наблюдаваме своите лица, шии, гърди, кореми, крака – цялото тяло. Още като малки момиченца жадуваме да бъдем жени, умирайки същевременно от страх, че някога ще станем такива. В своите самооценки сме сурови го границата на жестокостта. Често изобщо не се харесваме.

   Малко от нас реализират собствените си цели. А и тези жени, които знаят какво искат, невинаги позволяват на крилете си да ги отнесат нависоко. Поемаме върху себе си товара на другите хора, носим техните болести, старост и безотговорност. Спасяваме другите от опресията, утешаваме ги, спасяваме ги, страдаме с тях и за тях. Стараем се да бъдем полезни. Само понякога, когато наистина силите ни не достигат, падаме.

   Ах, как жестоко другите не обичат това. Какви притеснения им създаваме – с нашите сълзи и мигрени, които разцепват черепа ни на две; с депресията, която не позволява да се измъкнем от леглото, за да измием съдовете; със слабостта си, поради която днес няма да има обяд. Чувстваме дълбоко под пъпа си тези техни обвинения и сме готови сами себе си да бием по лицето. Накрая с наведена глава се принуждаваме на усилието – още малко, още няколко години. Докато пораснат децата. Докато нещо се случи.

   Е, нека най-накрая нещо да се случи. Вдигни глава. 

   Завършвайки терапията, една от нашите пациентки написа в прощалното си писмо към алкохола и алкохолизма: Когато пристигнах тук, се чувствах като робиня. Днес имам усещането, че съм се изтръгнала от робството на триглаво чудовище: едната глава бяха моите обиди, другата – моите вини, а третата – липсата на вяра в себе си. Какво пък, възвишените моменти провокират към възвишени думи. Онази жена получи аплодисменти за красивата метафора, но също така и много предупреждения: Внимавай, прекалено рано е за сигурност в себе си. Помни, това не е краят, а едва началото на пътя. Не изпадай в преждевременна еуфория. Ще видиш, чакат те много трудности. Помни за най-важното – не ти е позволено да оставаш сама.

   Ако е сама, то с кого? Така трудно е да угодиш на близките. Искат да взимат колкото се може повече, особено сега, когато си събудила техните надежди, че ще оздравееш, ще станеш силна и “нормална”. Трудно е да се опреш на тях. Изследванията показват, че сред пациентките на едно от варшавските отделения за лечение на алкохолизма само тези жени, които са имали в своето обкръжение друга възрастна жена, например майка, дъщеря или сестра, са успявали да продължат въздържанието си по-дълго от 3 месеца след лечението. Другите – дори тези с пълно семейство – за съжаление разваляли статистиката на оздравелите. Изследванията са провеждани отдавна, когато лечението беше още лошо и в Полша нямаше АА. Толкова повече те ни дават поле за размисъл. Без внимателна и добронамерена помощ почти няма начин да се излекуваш от зависимостта.

   Съществена роля играе терапията, благодарение на която изобщо може да се повярва в шанса да променим живота си. Тя помага да си дадем сметка, че старите обиди – наши и чужди – това е изтекло минало, че можем да не приемаме новите обиди и на никого повече да не причиняваме кривда. Терапията помага също и да наберем вяра в себе си и да започнем да мислим в категориите “ще успея, искам, мога, ще бъда”. Именно на това учи нашата терапия, програмата на АА и общността от хора, възвръщащи здравето си. Това е нужно на всички, а на жените допълнително са нужни други жени. За да не се заблудят, да не изгубят ориентация – трябва да се вземат в ръце. За да намерят себе си – а може би отново да се създадат – трябва да застанат пред голямо огледало, на което да се съсредоточат очите  на други жени – такива като теб и различни от теб, подобни и не подобни, близки и далечни. За да станеш жената, която винаги си искала да бъдеш, или такава, каквато искаш да станеш от днес, са необходими очите и гласовете на много жени, климатът на техните шеги, мелодията на техните тъги, цветовете на техните желания. Така, както речта ни е даден от речта на другите хора, така да бъдем жени могат да ни научат само други жени. Нали има нещо такова като женственост. В нея няма насилие, сила и конкуренция. Има съчувствие и жажда за красота, чистота и хармония. За да не загубим тези ценности и за да ги усилим, трябва да ги споделяме с някой “свой”, с когото може да се разберем от половин дума, без необходимост от обяснения. Трябва да можем просто да бъдем без притеснение себе си. Този комфорт не ни е позволено да си отказваме.

   А какво да правим, ако най-силно ни е наранила майката? Ако някога тя е отблъснала дъщеря си, отнемайки й доверието към всички жени на света? Ако най-дълбоко вкорененият символ на женствеността е ненавистна отчужденост, жестокост и отровна критика от страна на токсината майка? На такава дъщеря ще й бъде тежко, но тя още повече трябва да намери себе си в другите жени. Духовната инвалидност може и да не оправдава лошите майки, но ги обяснява. Не липсват и днес уморени и безпомощни хора. Преди може да са били още повече, защото по-малко се е говорело за взаимоотношенията, хората са имали по-малко знания за себе си и за другите, по-малко смелост за повдигане на трудните лични теми. Лошите майки са били лоши, защото сами са страдали и са се нуждаели от помощ, която отникъде не са получавали. Днес за тях може би е прекалено късно. Но за теб не. Вдигни глава.

   Няма да си разказваме от какво се състои животът. Още повече, че единствен такъв разказ така и няма. Често посвещаваме вниманието си на такива важни въпроси като любовта, майчинството, здравето. Сега да поговорим за приятелството. Приятелството не е задължително, но помага, украсява и обогатява живота. Можем да говорим за степенуване и оттенъци на приятелството. Познавам сприятелени помежду си съседи, които са причина в блока изведнъж да стане по-весело и по-топло. Именни дни, Нови години, дори такива поводи като спирането на тока стават общо изживяване. И нека някое дете от етажа започне например да се учи по-лошо – всички общо обмислят, как да се справят с това. Нека се изгуби кучето на някой от съседите – останалите зарязват всичко и тичат по квартала да го търсят. Нима не се състои в това квинтесенцията на приятелството?

   Приятелите са необходими. Не само в трудните моменти, но и в радостните. Нуждаем се от приятели заради психичното си здраве. В самота нещата нарастват до неестествени размери. Притесненията, проблемите, безпокойствата изглеждат неразрешими. Без благоразположени хора е лесно да се изгубят здравите пропорции в оценката на случките и фактите. Направо може да се вземат за факти собствените представи.

   Отдръпването от приятелството създава риск не само от самота, но също и от погрешна интерпретация на действителността. Всяка дреболия може да изглежда като катастрофа, а някой, който нормално върви по пътя си, изглежда като враг, заговорничещ против нас.

   Разговорът с друга жена, споделянето с нея на своите страхове може да ти улесни виждането, че чудовищните призраци всъщност имат размера на джуджета, а повечето страхове са създадени от пух и мъгла и дори и най-мрачният ден не трае вечно. Мисля, че доколкото любовта, дори и най-страстната и завладяваща, може да се изживява без доверие, в непрекъснат страх от изневяра и без никаква сигурност дори в себе си – дотолкова приятелството може да съществува изключително на фундамента на лоялността. Може би поради това, че в любовта вземат участие хормоните, а в приятелството – не.

   Приятелството се състои от важни елементи: трябва да се харесваме, да имаме общи интереси, да толерираме слабостите си и същевременно да не бъдем в прекалено силна емоционална връзка, която би направила невъзможна независимостта и възможността за други връзки, сред които също и приятелски. Приятелството е няколко прости емоции, събрани в един букет. Общност на интересите. Взаимна доброжелателност, нещо от вида “държа на теб”. Подобно чувство за хумор. Нула агресивност. В истинското приятелство двете самоти не стават двойна самота, а нейното успокояване и облекчаване.

   Някои съзряват за приятелството дълго и смятат, че щом като не им е било дадено да спасят от детинството си никаква дълбока връзка с когото и да било, то после е прекалено късно. Обаче не. Достатъчно е да се огледаме около себе си. Тази е намерила приятелка в новата си работа. Онази от отпуската си се среща с няколко нови колежки и вече няма мигрена и депресия, направо се учудват останалите от семейството. Някой друг е срещнал първото си успешно приятелство в кабинета по физиотерапия след контузия на гръбначния стълб. А колко приятелства – по-дълбоки от тези в детството и по-интензивни от съседските – са се завързали в общността на АА! Там може най-добре да се убедиш, че общият човешки проблем не разделя хората, а ги обединява.

   За приятелството и трябва време, за да се убедиш. Приятелството се нуждае от време, за да се провери. На изпитание се подлага не само другият човек, но и ти самата. Англичаните казват: “Ако искаш да имаш приятел, бъди такъв.” Или: “Най-доброто огледало е приятелят.” От тези две поговорки можем много да разберем за същността на приятелството. То не съществува без взаимност, задължителна е искреността, трябва да се бориш за доверие. А това е като че ли изразена със собствени думи същността на връзката в общността на Анонимните алкохолици, наркомани и други зависими, завръщащи се към здравето заедно.

   Как може да си помогне някой, който наскоро е изпитал разочарование – бил е предаден, отблъснат, унижен? Това псевдоприятелство, както се е оказало, е било привидно, макар отначало да е изглеждало като истинско. Разочарованието боли. Загубата отнема  вярата и смелостта. Затова сега се свиваш на кълбо, запушваш уши, за да не чуваш сигналите от другите хора.

   Има само един начин да не изпаднеш в самота. Просто трябва да рискуваш отново. Ако не успееш – още веднъж, а ако трябва, и още – докато нечия протегната ръка се окаже топла и добра, докато нашата протегната ръка приеме някого, който е доброжелателен и също жадуващ за приятелство, помощ, доброжелателност. Който търси приятелството, накрая наистина ще го срещне.

   В по-късните години е трудно да се справиш със самотата, защото просто остава по-малко време за тази “торба сол”, която трябва да се изяде съвместно, за да си повярвате напълно. Макар че често старите хора са самотни не защото никой не се интересува от техния живот, а защото тях самите не интересува ничий друг живот. Защото не е приятелство егоистичното приемане на нечии грижи без жестове на взаимност. Приятелството трябва да обогатява еднакво и двете страни и то както в това, което дават от себе си, така и в това, което получават.

   Може ли да уговориш за приятелство някого, който е запомнил някаква обида и изпитва гняв и неприязън? Като че ли може. Нали толкова виновници са получили опрощение, а заедно с него уважението и симпатиите на потърпевшите. Оттук вече има само една крачка до по-дълбоката връзка: щом като знаем толкова за себе си, познаваме своите слабости и страхове – тогава вече можем да не се страхуваме от един от друг. Липсата на прошка прави от потърпевшия вечна жертва. Опрощаването освобождава от тази роля. Когато прости, вече нищо не може да бъде пречка да се извисиш над обидите и да потърсиш общи цели, които се постигат по-лесно заедно, а не поотделно.

   Да бъдеш добра майка и съпруга се учи от добрите майки и съпруги. Ако живееш самотно, вглеждай се в другите щастливи жени без партньори и разбери от тях откъде те черпят радостта. А на трезвен живот ще се научиш най-бързо от трезвеещите жени. Защото за приятелство и разбирателство най-лесно е тогава, когато хората имат някаква обща цел. Нека за теб това да бъде трезвеността, освобождаването от зависимостта и възвръщането на здравето. Намери в групата друга жена, чиято цел е подобна на твоята и която обичаш да слушаш. Помоли я да стане твоя спонсорка. Разбери от нея какво самата тя е правила, за да издържи по този път, на който едва си прекрачила. Не блуждай сама и пипнешком. Може отново да се загубиш. А тогава може никога да не станеш своя собствена приятелка.

   Може например да се поддадеш на обсесията да изпълняваш неизброими задължения. Длъжна съм да възнаградя децата. Длъжна съм да се отблагодаря на мъжа си. Длъжна съм да си  подредя къщата. Длъжна съм да печеля колкото се може повече. Откъде го знаеш това? Мислиш по този начин понякога или непрекъснато? Стоп. Най-напред това, което е най-важно. А най-важната си ТИ. Имай време за себе си. Вслушвай се в своите чувства и уважавай това, което ти говорят за теб и за околния свят. Ако се научиш да разпознаваш и уважаваш своите чувства, другите също ще започнат да ги уважават. Искаш или не искаш – ти се състоиш от чувства, емоции, вълнения, тъги и желания повече отколкото от телевизора, чистия под, измитите прозорци, изпраните покривки, саксиите с цветя на парапета. И дори повече от съпруга си, синовете и дъщерите, техните училища, работи, успехи и поражения. Само хармонията вътре в теб ще ти позволи да подредиш заобикалящия те свят. А не обратното. Прочети откъс от Библията, разходи се между дърветата, запей, погледни слънцето. Ако би живяла още няколко мига, щеше ли да поискаш да вземеш със себе си във вечността подочистачката или нарисуваното от теб цвете, сладостта на целувката на твоето дете, любимата музика?

   Е? Признай си, малко се страхуваш, че ще те обвинят в егоизъм, любов към удобството, а може би в мързел. Голяма работа. Във всеки случай аз такива обвинения няма да ти отправя. Нито Криша, Мария, Вера, Тереса и десетките жени, които както и ти едва са си спасили живота от смъртоносния вираж. Никоя от вас вече просто не е съгласна да се подложи на поредното смъртоносно изпитание. Затова те моля да обичаш, уважаваш и развиваш това, което – както заедно открихме – в теб е най-прекрасното: самата ти. Вдигни глава.