4. Да обичаш зряло

   Можеш ли да изградиш на руини нещо трайно? Може ли след години унищожение и занемаряване да изградиш отново красива връзка и добро семейство? Да се отнесем към тези въпроси дословно. Сериозният отговор гласи: по-добре не се опитвай, преди да разчистиш руините и да изгасиш докрай димящите пепелища. Макар че това е метафора, отразява сполучливо доста чести ситуации, свързани със завръщането в семейството на хора, които току що започват пътя си към здравето и се стараят да си възвърнат радостта от живота и любовта и доверието на своите близки.

   Зависимостта е унищожителна болест. Оставя след себе си опустошение. Страда не само зависимият – алкохоличка, наркоманка, болна от булимия или анорексия – страда също и най-близкото й обкръжение. Вашите майки са изпълнени с горчивина, преуморени, измъчени от хроничните мигрени, безсънието, неврозите; бащите се отдалечават с гняв и безсилие; децата губят детството и доверието, чувстват се необичани, виновни, изпълнени със срам. Съпрузите не издържат живота със зависимата жена и си отиват. Малобройните, които по някакво чудо остават, носят самотно огромното бреме на обидите, униженията, ревността, срама и злобата.

   Именно това са тези руини.

   Всички чакат твоето оздравяване, но и искат от оздравялата дъщеря, майка и съпруга главно съжаление, извинения и разкаяние. Дълбоко в душата си не признават за болест твоя алкохолизъм или булимия. На сбирките на Al-Anonи в различните групи за взаимопомощ а семейства има най-много съпруги и майки на алкохолици, но родителите ти нито мъжът ти не виждат необходимост някак да помогнат на всички вас. За проблемите обвиняват само тебе. Парадоксът е именно в това, че не вярват в твоята болест, а само в твоето прегрешение. Тоест повече се срамуват и не искат никаква помощ за себе си, поради което са по-тежко и по-дълго засегнати от тази болест. Следователно се приготви, че много от усилията на трезвеенето ще носиш самотно, без помощта и участието на твоите близки. Понякога дори и въпреки тях.

   Не започвай обаче да се самосъжаляваш, макар и да имаш прекрасен повод за това. Впрочем за напиване също или за вземане на няколко таблетки силни успокоителни или за унищожаването на няколко шоколада. Нали знаеш, че излизането от зависимостта не се състои в това да нямаш поводи за самосъжаление, а в това въпреки тези поводи да придадеш на своето мислене и поведение позитивен и конструктивен смисъл.

   Мисли по-скоро така: без сътрудничеството и предаността на своите близки ще ти бъде по-трудно, значи за да си възвърнеш напълно здравето, трябва да бъдеш по-силна и по-мъдра. Впрочем имам добра новина – ти СИ по-силна. Например алкохоличката, която се решава да отиде при психолог, в консултативния център, на лечение на зависимостта има огромна смелост, достойнство и сила на духа. Живеейки сред масовото заблуждение и невежество относно зависимостите и принципното позволение от страна на семействата, лекарите, работодателите, учителите, познатите и непознатите, полицията и съдиите, алкохолиците за много по-дълго време се задълбочават в своята болест. Жените трябва да преодолеят не само това всеобщо толериране на злоупотребата с алкохола, но трябва и да пречупят бариерите на по-големия срам и чувство за вина. Това е елементарно, на жената у нас просто не й приляга да се разболее от алкохолизъм. В подтекста това означава, че хората не смятат алкохолизма на жените за болест, а за грях.

   И по-нататък, разсъждавайки така, както повечето хора, много от естествените последствия от алкохолизма, които се прощават на мъжете, не се прощават на жените. Пиещата майка, занемарила децата си, се смята за “по-лоша” от пиещия баща. И не дай боже жената да напусне семейството си или да се напие и да изневери на мъжа си, да харчи парите за водка, да не готви, да е махмурлия, да не ходи на работа. Често си се срещала с този подход, нали? Следователно нищо чудно, че сама на себе си не е лесно да простиш цялото зло, което произтича от твоя алкохолизъм. В по-голяма или по-малка степен това се отнася и за другите зависимости, при които общественият остракизъм може и да не е толкова чувствителен, както в случая на алкохолизма, но засяга жените с по-голяма несправедливост и по-голяма жестокост отколкото мъжете. Погледни на това стоически: в такъв свят живеем и макар че за жената със “срамния” проблем зависимост това означава повече трудности, поне да не бъдем зависими от мнението на дребнавите хора. Нека си мислят, каквото си щат. НИЕ трябва да знаем, че от зависимостта може да се оздравее без значение колко неблагоприятни за нас са обстоятелствата.

   Да се замислим по-скоро над това какво за нас е най-важно.

   Големият проблем в нашия живот е любовта. Обичаме песни и стихове за любовта, обичаме любовните истории. Като че ли не обичаме да разговаряме много за любовта, особено сега, когато нашата собствена любов е в руини. Лесно е да се досетим защо. В любовните теми нас ни привлича романтизмът, митовете, поетичното идеализиране, а то по-скоро липсва в скараните и измъчени семейства, в които жената страда от болест на чувствата, свързана със зависимостта и поради тази причина не е в състояние нито сама да се развива емоционално, нито още повече да споделя добрите си чувства с близките. Тази болест наранява всички, и поради това всички, включително с тебе самата, обвиняват за това болния човек – тоест тебе.

     Да поговорим за любовта сериозно.

   Проблемът е труден за дефиниране, следователно също и за разбиране. Смятам, че ако някой смята, че обича, то обича. Въпросът е само – КАК обича. Защото съществуват различни видове любов. Често за любов смятаме емоционалната буря. Любов наричаме също понякога манията за притежаване и тотална власт над друг човек. Някои казват, че любовта е моментно възхищение и очарование, поради което много бързо се хвърляме с главата надолу, а после, когато отмине, усещаме учудване и невяра – действително ли това беше любов, или не? Като че ли да, щом като много хора изобщо не си представят друга любов. Има раболепна любов, състояща се пълно отдаване, отказ от себе си и лакейско подчинение. Има мрачна и властолюбива любов, наситена с ревност и желание за контрол. И така нататък.

   За подреждането на този безпорядък ще ни е от полза някаква проста систематика. Предлагам да направим подялба на два вида любов: зряла и незряла. Впрочем изобщо не е необходимо те да имат много общо с възрастта. Могат обаче да бъдат описани с помощта на някои категории, които улесняват формирането на любовта така, че да достигне равнището на зрялата и така най-пълно да удовлетворява и собствените, и потребностите на най-близките.

   От зрялата любов черпим енергия, от незрялата – умора. Обичайки зряло, ние се развиваме, незряло – разпиляваме своя потенциал и възможности. В незрялата любов има много злоба, борба, съперничество; партньорите се стараят да променят и да поправят другия. В незрялата любов използваме коварство, обвинения, манипулации, лъжи, недомлъвки, изплъзвания и неискреност. В зрялата любов цари откритост и говорене право в очите за нещата, които преживяваме, за които мислим. В зрялата любов сме отговорни всеки за себе си, но държим и на това, да си доставяме взаимно удоволствие и да си оказваме помощ. Така че, когато например се скараме, после умее да протегнем ръка и после да отидем заедно в кафето. Свързвайки се в някакви връзки, официални или неофициални, обещаваме да се обичаме, уважаваме, да си помагаме в нужда, да се поддържаме и да се грижим един за друг. Поради какво? Поради това да се обградим със сигурност, за да може във всяка ситуация, през младостта и старостта, в добро и в лошо да се опрем на някого. И да служим за опора на другия. Именно за нищо повече не ни необходима любовта.

   За да имаме семейство? От къде накъде. За размножаването е достатъчна хормоналната тръпка, а после евентуално акушерка. Впрочем да се поогледаме около себе си. Тук четири деца, там пет, понякога и повече*. Само че някак си в тези семейства не се забелязва особена любов; нерядко любовта си отива, когато идва семейството. Десетки хора се оплакват не от липсата на семейство, а от липсата на любов. Въз основата на такива примери можем да твърдим, че твърде често  между любовта и семейството няма връзка. Всеки има семейство или поне всеки идва от някакво семейство. А любовта, особено зрялата? За съжаление тя е рядкост.

   В зрялата любов посрещаме постиженията и успехите на партньора с радост. Те не ни застрашават. Нещо повече, в зрялата любов си даваме утеха един на друг в моментите на изпитания, колебания или трудности. Подчертаваме своите достойнства и това, което ни харесва у партньора, а не обратно. В трудните моменти, когато стоим пред някакво изпитание, ни се иска да чуем от любимия човек: “Със сигурност ще се справиш.”, “Не бой се, ако стане нещо, аз ще ти помогна.”

   Незрялата любов от своя страна може да се познае по махалото на настроенията, на които се натрупват напрежението, обидата, тихите дни, гневните избухвания, честите скандали, пристъпите на неочаквано полово желание и замайващо възхищение. Често възниква и един парадокс: незрелите хора, макар и привидно да се обичат до полуда, дълбоко в душата си не се доверяват на любовта. Те обичат маниакално да разследват и да се съмняват, да проверяват и да се уверяват. Да добавим още, че зряло или незряло можем да обичаме не само любовника си, но и всеки: майката, детето, брата, приятеля, съпруга, съпругата си. Като знаем вече с какво се характеризира добрата и недобрата любов, можем да направим така, че незрялата да става все по-зряла. С други думи, на любов трябва и може да се учим. 

   Жалко, че имаш зад себе си толкова обиди и нелепости, които са навредили на твоята любов и на този, когото си обичала. Впрочем може и да не е жалко, а само просто в това се състои животът. Особено твоят живот, в който алкохолизмът или друг подобен проблем е предизвикал твоето отдалечаване от близките и невъзможността да се разбираш с тях. Помниш ли колко пъти си обещавала: Вече никога няма да се напия, кълна се. Това ми беше за последен път. И ако още веднъж направя нещо такова ще отида на лекар. Обещавам. След което, разбира се, с години не отиваш на лекар.

   Незрялата любов е пълна с тържествени обещания. Или по-скоро с празни такива, служещи да прикрият личните проблеми, зависимостите, деструктивните навици, вредните капризи. Ако някой се опитва да гради емоционална връзка на такива обещания, нека се готви за катастрофа. Вземи под внимание, че тези, които са те обичали, са платили огромна цена: може би са изразходвали цялата си любов, без да получат в замяна прекалено много щастие. Не ги уговаряй днес да повярват на твоите обещания. Изобщо не давай обещания. Дай време на времето, както се казва в АА. Твоите близки вместо от обещания имат по-голяма нужда от фактични доказателства, че се връщаш към здравето. Позволи на тези, които не могат иначе, за момента да стоят настрани, изчакващо и недоверчиво; те ще се приближат, когато бъдат готови. Дай време на времето. 

   А междувременно да поработим над възстановяването на любовта.

   По какво ще познаем, че някои се обичат? Да си представим двама души в същото купе на влака, в което се намираме ние. Това могат да бъдат мъж и жена, жена и дете или изобщо някакви двама души. Няма начин да отгатнем температурата на емоциите на сто процента, но все пак могат да се направят много изводи въз основа на това, как тези хора се отнасят помежду си. Усмивката на лицето, милите думи, любезните жестове – това са основните сигнали на дружелюбните чувства. Ако тези хора спорят за нещо, най-напред изслушват своите аргументи, а после излагат контрааргументите си. В случай, че не могат да убедят другия в правото си, просто прекратяват спора, съгласяват се с това, че по дадения проблем не са съгласни. На света има толкова много място, че едно до друго могат да се сместят най-различни мнения и възгледи, дори напълно противоположни – казват мъдрите хора.

   А по какво ще познаем, че някой обича човека, за когото ни разказва? Като че ли няма съмнение: по това, че говори за него колкото се може повече добри неща. А също и по това, че помни за нуждите на другия, особено за тези, които може да удовлетвори близък човек. Обичаш цветя – щети купя лале. Не мога да купя? Ще ти го нарисувам с червило на огледалото. Искаш да се почувстваш по-сигурни – ще ти кажа какво ми харесва в теб, за какво те обичам. Нуждаеш се от опора – ще попитам в какво мога да ти помогна. Сгрешил съм в нещо – ще се извиня, ще се поправя, ще се реванширам. Той ми е причинил неприятност – ще кажа какво чувствам и ще предложа как може да ми помогне да загладя неприятността. Ако не поиска? Какво да се прави, знам, че това не е лесно. Разбирам, сама ще се постарая да се освободя от обидата. Ще се уча на такива начини на създаване на отношения и подбиране на близки, та да не могат прекалено лесно да ме наранят в бъдеще. Няма да бъда плачлива жертва. Ще си намеря съюзници. Ще вдигна глава.

   Толкова се стараеш, а те продължават да не ти вярват и да не ти се доверяват? Вярвай сама на себе си и ще придобиеш спокойствието, необходимо да не се погубиш и да не се заблудиш. Научи се да говориш за трудните проблеми най-напред в най-безопасното обкръжение – на сбирките, в терапевтичната група, със спонсорката си. Изпробвай своите умения (или липсата на такива) там, където никой няма да ти се присмива и където ще почувстваш, че те разбират. От близките ти, на които твоята болест е причинила толкова страдания, не можеш да очакваш това изведнъж. Помни, дай време на времето.

   Още няколко думи за теб като майка. Оздравяването на майчинството в някакво отношение е по-трудно от поправянето на брака. В тази емоционална сфера имаш по-голямо чувство за вина отколкото в другите. До известна степен това е правилно, защото то ти говори за размерите на грешките и за сериозността на последиците на болестта ти, които е почувствало твоето дете. И продължава да чувства. А може да продължава да чувства още дълго. Но погледни на това така: благодарение на чувството за вина знаеш каква си наистина. Сега не си такава, каквато си била под влиянието на токсичната химия, а такава, каквато си трезва. Щом като те боли това, което си направила или което не си направила като майка, значи че дълбоко в душата си, в своята най-фина същност на женствеността и майчинството искаш да бъде иначе, само ако можеше и умееше. Някога не си можела – болестта ти е отнела разума, чувствата, способността да се грижиш. Но днес вече можеш, нали? Точно за това става въпрос. Не за това, което е било някога и което няма да промениш, а за това, което може да бъде от днес.

   Припомни си каква си била на възрастта, на която сега е твоето дете. Замисли се каква майка си искала да имаш тогава. И бъди сега такава майка за своето дете. Само помни, че ще ти отнеме много време завръщането към вътрешната хармония, която тук упорито наричам “здраве”. Независимо от това колко много държиш да наваксаш пропуснатото и да поправиш злините, най-напред СЕ ГРИЖИ ЗА СЕБЕ СИ, а едва след това за другите. За любовта дори Библията казва: “Обичай ближния си както самия себе си” – а не обратното. Значи най-напред ТИ. Това впрочем не е никакъв егоизъм, това е проста логика. На другия човек можеш да дадеш само това, което ти имаш. Това засяга любовта и добротата, хармонията на духа и доверието, надеждата и радостта от живота. Мрачната, тъжна, потисната майка може да дари своите деца единствено с мрачност, тъга и потиснатост. А от това те си имат достатъчно, самата ти добре го знаеш.

   Това, от което сега се нуждае твоето дете от теб, е спокойствие, надежда, достойнство, хармония на духа. И колкото се може повече радост. Макар това и да изглежда трудно, а понякога направо невъзможно, все пак опитай да започнеш най-напред да си играеш с детето, а едва по-късно да го възпитаваш. Нали някой го е възпитавал, когато ти не си можела – нека още мъничко да остане така. По-лесно е да се възстанови връзката, да се възроди приятелството, да се изгради близост – хората ги свързват добри неща. Отложи дисциплината, следенето за уроците и порядъка за още известно време. Започни от такива неща, които ще зарадват детето. Не го подкупвай и не му се подмазвай – просто си поиграй със своето дете. Това няма да е трудно, ако имаш малко дете, или когато децата са няколко. Ако имаш подрастваща дъщеря, израсъл син, купи билети за добър концерт, абонирай се за интересно списание, разглеждай с тях дрехите – можеш с нещо да им помогнеш, особено на дъщерята. Предложи да направиш торта и да се съберат няколко приятелчета на детето ти. Запознай се с тях, но не натрапвай своята компания. Попитай сина си дали има нещо, което иска да промениш в себе си. Разбери какво не обича, какво асоциира с лошия предишен живот. Не се страхувай да разговаряш, но и не изисквай да откровения. Да повторим още веднъж: бъди такава майка, каквато сама си искала да имаш.

   Знам от какво се боиш. Че само ти ще се стараеш, а твоите близки – не. Или че изобщо няма да поискат да приемат твоите старания. Какво пък, възможно е да се случи нещо такова. Ако обаче ти се научиш да обичаш зряло и съответно ясно да показваш тази любов, ще се убедиш как това ще повлияе на твоите най-близки. Децата, съпругът, родителите познатите, колегите – всички, които са наистина доброжелателни към теб, постепенно ще започнат да изпитват доверие и да забравят предишните обиди. Ще видиш, ще се променят като тебе.

   Ако обаче забележиш, че някой упорито запазва неприязънта и претенциите, приеми го като едно от болезнените последствия.

*Тази ситуация се отнася за Полша през осемдесетте, началото на деветдесетте години, когато има бум в раждаемостта. (Бел. прев.)