3. Страхът

   Наричаме това чувство с различни думи: опасение, страх, безпокойство, уплаха, боязън, тревога. Дори ако отделните названия означават различни състояния, всъщност става въпрос за едно: от нещо се страхуваме. Например, можем да се страхуваме от:

● поражение

● болест

● чуждите

● да станем за смях

● пъкъла

● отхвърляне

● Божия гняв

● загубата на нещо или някого

● самотата

● болка

● компрометиране

● бездарност

● риск

● успеха

● смъртта

● разочарованието

● зависимост от някого

● всичко непознато

   Страхът е наш защитник и без него никога няма да се научим да избягваме заплахите – някои от които вероятно биха ни унищожили още в ранния период на живота ни. Страхът е много ефикасен учител. Да вземем детето, което си парва ръката на горещата печка. Страхът от повторението на болката го кара след това да се пази от всички горещи печки. Следователно не става въпрос да не се чувства страх. Става въпрос за целесъобразността на това чувство. Ако то ни помага, всичко е наред. По-лошо е, ако става обратното. Ако от страх пред нещо се ограничаваме, преставаме да се развиваме, застиваме неподвижно. Ако поради страх бягаме в самотата, алкохолизма, отказването от желанията и мечтите.

   Защото често се страхуваме напълно ирационално и то от неща, които изобщо не ни застрашават. Може да се страхуваме “за всеки случай”, предвиждайки най-лошото тогава, когато дори няма основание да очакваме това най-лошо. Някои се страхуват от “нещо”, а други от почти всичко. Може да се страхуваме от сериозен разговор, от шефа, от препоръчано писмо, от женитба, от лекарки изследвания, от гробището, от отиването на купон, от физическата близост, ласките, смъртта, от живота. Има хора, които се страхуват по навик от всичките тези неща заедно. Те се характеризират с недоверие, подозрителност, чувство за застрашеност. Лесно се отказват, отдръпват се и не приемат предизвикателствата.

   За съжаление за тези различни страхове има лесно достъпни лекарства, например, алкохолът, фармацевтичните средства и наркотиците. Тези средства помагат бързо да се освободим от страха и безпокойството. Някои от тях освобождават напрежението и дават привидна смелост; други обвиват съзнанието с мъгла и човек след малко чувства вместо страх изкуствено блаженство и безразличие. Така или иначе, става по-лесно. По-леко. Ако това трае достатъчно дълго, че тялото да привикне към даденото химическо средство и да не иска да функционира без него, тогава попадаме в капана на зависимостта. Попадаме в него несъзнателно, но можем да се измъкнем само съзнателно, влагайки в това по правило много и тежка работа. 

   Не си струва обаче да се освобождаваме от порока, ако трябва автоматично да се върнем към своите страхове. Нещо повече, самото измъкване от зависимостта не ни освобождава от страха, а тъкмо напротив – често го усилва. Зависимият затова е зависим, че е намерил за своите проблеми химично (или друго деструктивно) средство. Парадоксът обаче е в това, че това средство не решава проблемите, а само ги извежда на заден план. Понякога на толкова заден, че фактически преставаме да ги забелязваме. Още повече, че зависимостта предизвиква проблеми, произтичащи непосредствено то самата нея. Коварството на зависимостта е в мистериозно конструираната способност за намиране на оправдания за засищането на своя зависим глад, възвръщащ се от “привикването на тялото”, поне в първия период на въздържание и здравеене. Страхът, тревогата, уплахата и черногледството прекрасно действат за това; те обясняват отлично връщането към пиенето, друсането и другите форми на зависимото “самолечение”. Толкова се страхувам, че не мога да издържа. Трябва да пийна. Трябва да се успокоя. Трябва да заспя. Трябва да престана да мисля. Следователно, за да затръшнем веднъж завинаги вратата, през която ни нападат демоните и призраците на нашите страхове, трябва да се научим да се справяме с тях. Вече не с водка, реланиум или хероин, а със собствения си разум.

   Някой ще каже, че разумът невинаги ще успее да смени емоциите. Факт. За някои може да помогне топлата вана, приятната музика, разходката в гората, следобедната дрямка, колоезденето, разговорът с приятел, няколко гейма тенис, дори прането или майсторенето. Хиляди най-разнообразни неща. Но по какъв начин можеш да се намериш във ваната или на корта? Какво или кой ще направи така, че да пуснеш подходящия диск или да излезеш с някого на разходка? Разбира се, трябва сама да се справиш. С помощта на своя разум. По пътя на своя собствен избор. Забранено ти е да се ръководиш от чувствата – защото те могат да бъдат симптом на твоята болест, нейната причина, нейното следствие или най-коварната й част. Впрочем, няма значение какво са. Ако чувствата – например именно страхът – може да стане заплаха за твоята трезвеност, задължението на твоя разум е да те научи да го овладяваш. Разумът ти трябва да подсказва подходящите начини и разумът е именно за това критично да оценява резултатите и ефекта. 

   Веднъж някой поискал да издаде в Полша книгата на американския психолог Сюзан Jeffers “Feel the Fear and Do It Anyway”. В края на краищата книгата не излезе, но щеше да има много добро полско заглавие: “Не се страхувай да се страхуваш”. Защото именно за това става въпрос. Можеш да се страхуваш, дори понякога трябва. Нека обаче това да не вцепенява, да не парализира и да не изключва никого от живота.

   Разбира се, ние имаме богат опит, който ни учи да се боим от болката като малкото дете с опарената ръка, макар и невинаги да става въпрос единствено за физическа болка. Била си наранена от майка си или баща си, следователно отхвърляш всички, които казват, че те обичат. Дори големите ти любови свършват със скъсване, защото бягаш, преди да бъдеш наранена. “За всеки случай.” Сценариите на всички твои връзки имат написан финал: ясно е, че ще страдаш. Следователно, по-добре е да не се забъркваш в това или през цялото време да бъдеш сякаш на прага, за да можеш бързо да се махнеш.

   Когато някой важен ти е внушил, че си по-глупава от другите, ти дори не се и опитваш да провериш това. Нали съм по-глупава от другите. Защо ми трябва да взема този изпит, да следвам, да си търся по-добра работа, да споменавам за повишение на заплатата? Този вид липса на смелост е тайно отвращение от себе си. Токсична вяра, че си наказана на хроничен провал. И тъй като засяга най-дълбоките същности на собственото аз, се отразява не само на училищните или професионалните проблеми, но се разпространява във всички сфери на живота. Откликва винаги там, където могат да се появят други хора като партньори, съперници или дори най-обикновени участници. Та нали е ужасно да не можеш и да се сравниш с другите. Разбираемо е следователно, че ще се отдръпнеш преди да се ангажираш в каквото и да било, което изисква някакви опити или проверка. По-глупава се е по-глупава и край. Дори не се опитваш да се убедиш дали това е вярно, или не. Защото за да се явиш на изпит или да поискаш повишение на заплатата, трябва да имаш поне и сянка от съмнение дали наистина ще бъдеш отхвърлена. А ти нямаш. Някой нещо ти е казал. ти си повярвала и така си е останала.

   Потвърждаващ това, о, иронийо! по свой начин. Просто се отдръпваш преди старта, стоиш на място и излиза, че това е било истина. Другите фактически вървят напред, печелят, постигат нещо, по-добри са от тебе. А ти не. Какво пък, ясно е, че си по-глупава, по-лоша, не си като другите. Така че няма какво да се учудваш. Впрочем вече не се учудваш, а дори по особен начин не усещаш толкова силно страх. Обгърната до ушите  в това черногледство, вегетираш, съгласявайки се на каквото и да е. Опитваш ли се да промениш нещо? О не, няма да се осмелиш на това, никога. От страх, че ще загубиш. Ще те боли, ако се окаже, че наистина си по-лоша. Затова никакъв риск. Никаква проверка.

   В някои ситуации страхът ни подсказва най-правилните реакции: бягство, париране на нападението, зов за помощ. Ако нападателят ти опира нож на гърлото, наводнението достига да прозорците ти или температурата на болното дете скача до 40°, всеки се ужасява и нищо чудно. Това чувство е много подобно на нашите ирационални страхове и привични притеснения, само дето този оправдан ужас не блокира нито възпира смислените промени. Точно обратното, помага ни да вземем светкавични решения, да акумулираме енергия да действаме бързо, благодарение на което можем да избегнем катастрофата.

   Най-трудната задача в терапията е в това да помогнем на вече възрастните хора да подтиснат този вечно дебнещ своя момент страх, който са предизвикали някакви истински заплахи преди много време. Заплахи, които някога са били действителни, но днес вече не съществуват. Те често се преживяват отново и отново, сякаш не са отминали години, сякаш шокът и обидите, получени отдавна могат да се повторят и днес, и утре, и вдругиден. 

   В групата жени, с които не толкова отдавна работих, срещнах Вера. Дори в нашия център за лечение на зависимостите рядко се среща някой толкова поразен от страха. И толкова впримчен в насилие още от първия си дъх. Бащата на Вера бил висш офицер, пиещ без мярка и също без мярка тероризиращ цялото си семейство с крясъци, наказания, заповеди, забрани и деспотизъм. Всички се страхували от него, но Вера най-много, защото върху нея се съсредоточавали най-много бащинските възпитателни операции. Вера се стараела колкото можела, но въпреки това растяла с чувството, че е разочаровала своя баща във всяко едно отношение. Първо и най-важно, че не се е появила на този свят като момче. На кака й някак се разминало, защото все пак се раждат и момичета понякога. Но и за втори път момиче? О не, това таткото офицер не могъл да прости. И не простил. Да се измъкне от ада на родния дом помогнал на Вера съпругът й. Много рано – още нямала и осемнадесет години. Тя забременяла, сключили бърз брак – и Вера мислела, че сега за нея ще настъпи жадуваното спокойствие. За съжаление мъжът й бил също офицер с доста висок чин и също пиел без мярка. За пръв път набил Вера, когато се върнали от болницата с новородената дъщеря и Вера искала да постави люлката до дивана, за да бъде детето й близо до нея през първата нощ. А после вече Вера не помни колко пъти е била бита, псувана и унижавана. Ако не се стараела да опази дъщерята си, може би щяла да получи по-малко удари. По собствена вина се подлагала на мъжа си – разказва тя днес. Накрая започнала да пие, за да не чувства. Днес се лекува, иска да промени живота си. Само че как? Така ужасно се бои от всичко.

   Този страх я съпътства непрестанно. Вера казва, че ако някой й каже нещо с по-висок глас, тя веднага се вцепенява и ако ще влак да я сгази, няма да се мръдне от място. Мъжът й я напуснал за по-млада, тя се съгласила на развод получила с дъщеря си малко жилище от подялбата. Но продължава да се бои от всичко. Пенсионерка е. Невроза. При нас дойде, за да престане да пие и да взема лекарства. Е, и за да може още веднъж някак си да си уреди живота отново. На 34 години е.

   Вече ме се струваше, че няма да можем да помогнем на Вера по никакъв начин. Седмиците минаваха, а тя стоеше на едно място, парализирана от своя страх и неспособна на никакви действия. Чак докато един вторник не разказах в женската група моя любима притча. Ето я:

   Един ден влюбен младеж отишъл да посети дома на своята прекрасна годеница. Родителите на девойката приготвили угощение, но когато цялото семейство седнало на масата, се оказало, че липсва конфитюр за чая. Годеницата станала с желание, предлагайки да изтича до мазето за домашно сладко. След като не се появявала дълго време, майка й отишла да види защото толкова се бави. Мъжете чакали десетина минути, но след като жените не се връщали, бащата решил да слезе до мазето. Годеникът още известно време се опитал да бъде търпелив, но накрая се обезпокоил и също слязъл в мазето. Там с учудване забелязал цялата тройка да рони сълзи и да хлипа.

– Какво се е случило? – попитал той.

   Заливайки се в сълзи, родителите и дъщерята посочили тавана. Младежът погледна нагоре. От гредата стърчала ръждясала секира, намираща се там видимо от незапомнени времена. Младежът отново погледнал годеницата и бъдещите си тъстове, без да разбира защо са толкова отчаяни.

   Като видяла учудването в очите на годеника си, със сълзи и хлипане девойката започнала да му обяснява: “Какво щеше да се случи, ако се бяхме оженили и имахме син? Той щеше да порасне здраво момче като баща си, а дядо и баба щяха да го обожават. Нали така? Те щяха да ни канят с внука си много често, нали? А ние с удоволствие щяхме да идваме у тях и да оставаме на вечеря. Нашият прекрасен, умен любим син щеше веднъж да слезе до мазето за сладко, нали? И какво би станало, ако точно тогава върху него паднеше секирата и го убиеше?!”

При мисълта за тази перспектива и тримата заплакали още по-силно. Младежът правил, всичко, за да ги успокои, но напразно. Накрая се отказал, напуснал мазето и това семейство и си отишъл завинаги. 

   Като чу тази притча, Вера изведнъж грабна телефона и помоли адвокатката си да й помогне да си получи алиментите. Съзнаваше, че още нищо не може да прави без някой да й помага, но и знаеше, че с нечия помощ вече може да направи всичко. От този момент Вера започна да здравее – да преодолява хроничния страх и алкохолизма, и зависимостта си от лекарствата, и зависимостта си от жестоките мъже. 

   В страха може да се затъне. Страхът може да не ти позволи да се помръднеш от място. Страхът най-много пречи за личните или житейските промени. Ето вредите, които страхът може да причини:

● Поставям пред себе си по-малко амбициозни цели и постигам по-малко отколкото мога

● Страхът ми подсказва аргументи, с които оправдавам нежеланието се за промяна

● Поради страх от поражение или разочарование не се стремя да реализирам желанията си

● Страхът от грешки е причина за нерешителността и отказването

● От страх не се обръщам за помощ към другите

● От страх нападам

● Укриваният страх се превръща в злоба и обида

● Страхът ме лишава от сигурност в себе си и ме кара да понасям неприятности и болка

● Страхът от риска блокира моите действия

●Често търся бягство от страха и безпокойствата в алкохола, лекарствата или в друго деструктивно поведение, което може да се превърне в зависимост

   Страхът, ако само му се поддам, може да завладее целия ми живот. И твоя. Дори самото физическо усещане за страх е много неприятно. Вера можеше да разказва за това толкова завладяващо, че всички усещахме напрегнатите й нерви, дискомфортът и страданието й. Може би поради това, че всички намирахме в своя живот по-близкото или по-далечно ехо на страха, който Вера преживяваше. За да сложим край на това и да се освободим от контрола на страха, направихме няколко неща.

   Най-напред трябва ДА НАЗОВЕМ ПО ИМЕ страха. Вера, например, направи списък на нещата, от които се бои най-много. Виковете. Повишения глас. Скандалите. Вулгарните думи. Побоя. Физическата болка. Силните мъже. Яките брюнети. Военните. Вера, заедно с групата, точка по точка дълго се вглеждаше в своите демони. Най-много се учуди, когато трябваше да потвърди, че зависи само от нея дали днес ще я срещне някоя от написаните заплахи. Ясно видя, че когато е била на три години, дори на тринадесет, а после и на двадесет и три, фактически тези заплахи са били реални и неизбежни. Но не и днес. Сега може еднакво добре изобщо да не се страхува нито от брюнетите, нито от военните, нито от виковете. Видя това толкова ясно, че завърши упражненията със “сълзи на облекчение”, както сама ги нарече.

   Сега Вера се учи на различни начини на РЕЛАКС, отпускане на напрежението, успокояване. Защото страховете се връщат, обичат да нападат жертвата си изневиделица, в моментите на неочаквани асоциации, да будят посред нощ, да изскачат в съня. Следователно трябва да си помогнем с упражняването на ефикасни методи за възвръщането на спокойствието. Защото безпокойството и страхът се появяват спонтанно, може да ни се струва, че нямаме контрол над тях. Не е вярно. Срещу телесните симптоми на очевидния пристъп на страх помагат проверени релаксиращи техники. Те са много, могат да се научат на курсове и на психологични обучения, може да се изработят и собствени. На Вера й помагат следните начини за потискане на страха:

● дълбоки вдишвания, свързани с отпускане на отделните групи мускули

● топла вана, лежане във водата със затворени очи

● чаша горещо мляко с мед и добър роман

● разговор със спокоен човек

● четене на поезия, текстове за медитация, философски мъдрости

● слушане на класическа музика

● слушане на касети с успокояващ текст, които Вера сама си е записала. 

   Вера сега не чака неочакваните пристъпи на страха. Използва тези методи профилактично, често с тях започва и свършва деня си. Научила се е и да използва афирмация – често повтаря пред огледалото добри думи за себе си, започвайки от: мога най-добре, ще го направя добре, ще ми се отдаде, заслужавам, искам, мога, умея. Никога не казва: аз съм такава или онакава, защото разбира, че човек не Е някакъв, а БИВА някакъв. Някога, когато била обиждана, чувствала страх. Може и да продължава да го чувства, но днес това не ограничава действията й, въвеждането на промени, поемането на рискове, стремежа към реалистични мечти и изобщо – имането на мечти. В края на терапията Вера каза: Вижте колко е странно – винаги ми сее струвало, че съм слаба, защото преживях толкова обиди. Сега изведнъж видях, че съм понесла толкова обиди само поради това, че съм силна. Това е прекрасно чувство и вече на никого няма да позволя да ми го отнеме.

   Последната важна част от работата над справянето със страха е изработването на ПРЕДОХРАНИТЕЛНИ СТРАТЕГИИ. Просто казано става въпрос за приготвяне на защитни начини “за всеки случай”. Не поради това, както по-рано, да се страхуваш за всеки случай, а за да може , ако стане нещо – някой да заплаши нашата сигурност – да можем да се противопоставим най-ефикасно и да се защитим. Начините трябва да бъдат реалистични, лесни за изпълнение, позволяващи да отстраним заплахата. Вера, например, с е запознала по-отблизо със съседите си, с които си помага в дребните неща, така че може да разчита на тях, ако я сполети нещо лошо. Има спонсорка в АА, с която често прекарва свободното си време.  Дъщерите им също са се сприятелили и така от две редуцирани семейства са създали нещо като “закърпено” по-голямо семейство. По време на терапията Вера тренираше елементарни начини за асертивно решаване на проблемите с бившия си съпруг, с който впрочем сега й е по-лесно да разговаря отколкото преди, когато са били заедно. След смъртта ма майка си престана да поддържа контакт с баща си. Казва, че с това трябва да почака, защото още не е готова. Вера разбира, че просто може да избягва своите мъчители.

   В крайна сметка Вера се учи да поема върху себе си отговорността за това дали да се страхува, или не. Обикнала е поговорката, която някой й е казал по време на терапевтичните занятия: “Ако нещо не те убива, прави те по-силен”. Вера работи върху това да черпи от живота сила, може би поради това, че продължава много добре да помни колко близо е била да смъртта.