2.Перфекционизмът

   Перфекционизъм има две значения в разговорния език. Можем да кажем: “Х е прекрасен актьор. Той е истински перфекционист.” Това означава, че в ролите си той е съвършен. По този начин ние изразяваме признание за актьорското изкуство на Х и за него професионална загриженост за подбора на съответните изразни средства. В това си значение перфекционизъм се асоциира с висок стандарт и професионално майсторство.

   Във второто си значение перфекционизъм означава обаче сбор от лоши навици и привързаност към краен начин на мислене. Някои хора така определят своите цели, че по никакъв начин не могат да ги постигнат. Перфекционалистичният подход към жизнените планове, намерения или задачи за съжаление често ги обрича на неуспех. Следователно перфекционизмът може да пречи много за въвеждането на всякакви промени в живота, а нали това е най-важната задача в началото на пътя, водещ към освобождаването от зависимостта и възвръщането на пълното здраве. 

   Една от проявите на перфекционизма е подходът от типа “всичко или нищо”.Ако в нещо не мога да постигна абсолютния идеал, изобщо се отказвам. Разбира се, това не би било проблем, ако си поставям реални и изпълними цели. Перфекционизмът обаче ми подава така високи цели, че не съм в състояние да се справя; решавам в добавка, че за постигането на дадената цел всичко друго в живота ми трябва да бъде съответно подредено и доведено до съвършенство. С такава настройка и дума не може да става за правенето на малка крачка или за въвеждане на минимална промяна в моя живот. Трябва да имам всичко или нищо. И най-често оставам с нищо.

   Йоанна поглежда с голямо учудване: Как така? Винаги съм слушала, че трябва да бъда най-добрата. Че средните оценки не са достатъчни. В училище и по време на следването бях отличничка, но и това ми беше прекалено малко. Нямах равни сред връстниците си, чувствах се все по-самотна. Непрекъснато се състезавах с всички и често печелех, но знаех, че мога да дам от себе си още повече, така че бях недоволна.

   Може да бъдеш най-добрата в нещо, но не можеш да си най-добрата изобщо. Постигането на целите зависи от възможностите и условията, но също и от трудностите, с които се сблъскваме. Самото формулиране на целите и постигането им показват стойността на човек, а не крайната оценка.

   Познатите отдавна казвали на Йоанна, че е работохоличка. Тя отишла на психолог, за да я оставят на мира, за да чуе от “обективен специалист”, че това е грешка. Отишла на една среща и... се подложила на терапия за много месеци. От старите и актуалните примери видяла как проклятието на перфекционизма помрачава живота й. Йоанна има проблем с наднорменото си тегло. Бори се с това откакто се помни. Пробва все по-нови диети, решава да тренира, купила си е колело, ролкови кънки, различни спортни съоръжения. Всеки път си налага драконовски режим, който трябва да я доведе до идеалното отслабване. Планира убийствени диети, аеробиката трябва да бъде на 15 минути от дома й, колопоходите целодневни, веднага трябва да може да кара ролковите кънки идеално (и по идеално равен асфалт) – и какво? Нищо. Всичко се свършва с абонамента за фитнесзалата и за аеробиката. По лавиците – видеокасети с Джейн Фонда и Мариола Боярска*, в мазето прашасват неизползваните колело, гирички и кънки. Всяка диета свършва след няколко дни, защото Йоанна изяжда извън програмата бисквитка или ябълка и всичко се проваля. Щом като съм превишила лимита от хиляда калории, значи съм загубила. Няма смисъл да продължавам да се старая. Трябва да започна отново. Ще се концентрирам и следващия път ще покажа, че ще издържа.

   По време на терапията Йоанна открива, че перфекционизмът й е пречел в личния живот. Веднъж се запознала с един мъж, който отговарял на почти всичките й изисквания: бил нежен и мил с нея, забавлявал я, имал добра работа, хубаво жилище и доброжелателно семейство. Само че нямал висше образование, бил строителен техник. Уж дреболия, но в края на краищата Йоанна мислела само за това и то накрая дисквалифицирало Анджей от плановете й за бъдещето. И засега продължава да бъде сама.

   Йоанна говори много за Анджей по време на терапията. Учудващо много. Фактически той не бил съвършен, имал този непростим дефект: средно техническо образование. За Йоанна, която е с хуманитарно образование и учителка, това разбира се, не било приемливо. Колкото по-дълго се опознавали с Анджей, толкова повече този дефект й пречел. Но парадоксално, толкова повече й ставало мъчно, защото всичко друго у Анджей толкова й харесвало. Разбира се, но той не отговарял на критериите й за съвършенство. Колкото повече Йоанна мислела за идеалния за нея мъж, толкова повече я наранявала липсата на висше образование на Анджей. Трудно. Накрая се разделили. По време на терапията Йоанна признава, че тя е скъсала с него и че дори обещанието, че ще учи задочно за инженер, не я възпряло. Не, никакви заместители, никакво закърпване. Той трябва да бъде идеален веднага. Или никога.

   Тук перфекционизмът се проявява под образа на: ако не може да бъде така, както аз искам, нека изобщо да не бъде. С такава настройка става почти като в поговорката: “напук на мама ще се разболея” – само че тук не напук на мама, а на себе си. Вместо просто да сложи плюсовете и минусите на двете чаши на везните, да види коя натежава и да я избере, Йоанна се отказала изцяло. Така непрекъснато се намирала на изходната точка, вместо да започне да въвежда промените, дори и най-малки.

   Проблемът на Йоанна е и непрекъснатото отлагане на намеренията за по-късно. Ще започна да уча английски, когато отслабна, защото тогава ще се запиша на курса в Британския център. Чакането на “по-добри времена” е измамна привидност на п р и б л и ж а в а н е т о  на реализацията. Всъщност това е отдалечаване или подсъзнателно отказване от намеренията. С всеки ден й става все по-трудно, а не по-лесно. Отлагането влияе зле на мотивацията. Ако толкова дълго не променяме нещо, то един ден (година?) повече няма да промени нищо. А после има само една крачка да си остане непроменено. Обхваща ни парализа, слабост, нежелание. И всичко поради това, че чакаме подходящия момент, за да започнем нещо. Вместо просто да го започнем.

   Перфекционизмът проваля почти всяка промяна, защото горепосочените препятствия обикновено действат заедно. Принципът “всичко или нищо” отлично върви в комплект с това, че “ако не може да бъде така, както искам, нека да не бъде изобщо”, а това на свой ред си пасва с намирането на аргументи да го “започнеш по-късно”. Всичките тези негативни настроения могат да се сведат до главната пречка, която е дълбоко скритото и често изобщо не осъзнавано убеждение, че не заслужавам нищо добро. В основата на перфекционизма в действителност лежи повреденото, понижено чувство за ценност, макар че парадоксално може да изглежда, че е тъкмо обратното. Но това е само погрешна привидност.

Йоанна от нищо не се бои толкова, колкото от това , че няма да успее. Поражението е равнозначно на компрометиране. А защо така се бои от това? Защото дълбоко в душата си го очаква.  С други думи, не вярва на себе си. Нещо по-лошо, дори евентуалните успехи не и доставят удоволствие, защото нали може да бъде още по-добре, или – нещо по-лошо – следващият път да не бъде толкова добре.

   Йоанна не се чувства по-добра от другите, а по-лоша. Непрекъснато се старае да бъде най-добрата, защото, честно казано, тя се страхува, че е точно обратното. Дълбоко в душата си се смята за неподходяща, недостатъчно стойностна, което укрива и от което се срамува. Единственият начин – за съжаление не много ефикасен – е упоритото и непрестанно усилие да се състезава с целия свят.

   Йоанна изобщо не е рядък пример за жена, която обективно почти е постигнала върховете на успеха, а все пак не черпи от това никакво задоволство. Точно обратното, страда от непрекъснато повтарящи се депресивни състояния, не може да се справи със затлъстяването си, все по-самотна и изпълнена с горчивина е. Подобно се чувстват и тези, които една малко по-друга разновидност на перфекционизма въвлича в ролята на “супержената”, напоследък доста разпространена.

   Например Анна, майка на две деца в училищна възраст, която от години храбро носи на плещите си цялата къща, работата на половин щат като педиатър, а освен това се грижи за престарелите родители на мъжа си, единият от които е на инвалидна количка. Мъжът й, за съжаление, не може много да й помогне, защото – както го нарича Анна – е “конферентен” алкохолик. Той също е лекар, и то известен, така че и дума не може да става за някаква интервенция, защото колегите им ще я анатемосат. Следователно господин докторът професор пие нон стоп, кара колата пиян, вкъщи е на гости и, разбира се, от нищо не се интересува, защото неговата стихия е медицината, науката и клиниката. Е, разбира се, и тези конференции. Анна вече отдавна се е научила да се справя с всичко сама. Впрочем досега се справя отлично, само дето напоследък по-голямата й дъщеря изпаднала в анорексия, а и малката също по примера на сестра си се кани да участва в някакъв конкурс за красавици, така че всеки момент ще започне силно да отслабва. Ако не бяха тези проблеми с дъщерите, Анна никога не би и помислила, че има проблеми. Това излиза наяве по време на консултацията с психолог. Перфекционизъм? Май се шегувате. Аз само имам проблем с децата. Е, ще видим, терапията едва започва. Това ще е труден прецедент, както при всеки случай, когато трябва да започнеш да променяш нещо в себе си.

   Перфекционизмът е коварен. Крие се зад маската на амбицията и високите изисквания, поставяни пред себе си и пред другите. Уж е добре. Уж така трябва. Разбира се, че е добре и трябва така. Само че са от значение пропорциите. Помни, мери си силите с намеренията, а не обратното.

   Лесно е да се каже, но как да се направи? Първо, ако прекалено дълго оставяме някаква цел не реализирана, това трябва да ни даде повод за размисъл. Какви са причините? Или целта е нереалистична, или подхождаме към нея неправилно. Трета възможност няма. Така или иначе, трябва да се вгледаме и в едното, и в другото. Най-добре с помощта на други хора. Хората с перфекционистични склонности могат да не забележат поставения от самите тях капан – на тях им се струва, че техният идеализъм е реализъм. Именно тук е разковничето.

   Само че реализмът е такъв подход, който позволява да се реализират целите, намеренията, дори мечтите. Ако пък не си в състояние да осъществиш нещо, то е защото или принципите, или средствата са нереалистични. Просто ли е? Разбира се, че да.

   Между “всичко или нищо” има още много междинни възможности. Смъкването на своите очаквания до реалното равнище изобщо не трябва да означава отказване от амбициите или ценностите. Йоанна отхвърля Анджей поради липсата на висше образование, което впрочем изглежда повече като упорство и принципност отколкото реален проблем. Та нали Анджей решава да следва, следователно какво иска Йоанна? Това е правилния въпрос: ЗА КАКВО НАИСТИНА СТАВА ВЪПРОС? Впрочем по време на терапията Йоанна започна да си го задава. И се оказва, че повече от липсата на висше на нея й пречи да приеме Анджей собственият й страх от промяна. Семейството е сериозна работа, решението е свързано с риск. Сега Йоанна открива, че именно в това е проблемът. Йоанна се бои от риска, бои се, че няма да издържи изпитанието. Че не става.

   Същият този страх я е накарал по-късно да отложи за по-късно обучението си по английски. А това “по-късно” никога не е идвало, защото се е свързвало със необходимостта от отслабване, но с драконовски мерки. Не според това как може, а според това как би искала. И кръгът се затваря, боксуваме на едно място. На същото това място, от което толкова искаме да се махнем. Клопка. Капан. Нещо по-лошо, няма начин да се помръднем от мястото без да променим начина си на мислене.

   Вместо “всичко или нищо” – трябва да се научим да мислим: предпочитам по-доброто от по-лошото (не НАЙ-доброто); вместо: ”ако не може да бъде така, както искам, нека да не бъде изобщо” – започвам да мисля: “наистина не може да бъде така, както искам, но може да бъде по-добре отколкото сега”. И най-накрая, вместо “отлагам за по-късно”, като се обвързвам с изпълнението на някакви условия, правя това, на което държа СЕГА, в момента, без протакане.

   Обречен ли е такъв човек на недоволство? Перфекционистът, свикнал на идеалистични планове, ще си помисли разбира се, че да. И поради това, между другото, няма да провери. Междувременно си струва да се поразгледаме около себе си: нещо постигат единствено тези хора, които се съгласяват с евентуалното поражение, в състояние са да действат, а не само да планират, и най-накрая, гъвкави са както във формулирането на целите, така и в подбирането на средствата за тяхното реализиране. Перфекционистът може да научи всичко това, само че трябва да помни за капаните, в които го вкарва старият начин на мислене. Кой е виновен за нечий перфекционизъм? Точно това не е от значение. Попадаме в капана без да се усетим. Да излезем от него обаче можем само съзнателно.

  Именно поради това посвещаваме толкова място на анализирането на този феномен и парадокс едновременно: съвършенството, от своя страна, е толкова изкусително и позитивно, че някои, омагьосани от неговата визия, като хипнотизирани се държат конвулсивно за него. А все пак – все пак в основата си то е детски идеализъм, който става капан и ни прави безпомощни спрямо собствените си страхове.

   Ето коронният аргумент за най-непримиримите перфекционисти. Да си представи, че някой наистина постига съвършенството: това неоспоримо и несъмнено от всяко отношение съвършенство. Какво става тогава? Какво прави такъв човек? Как оценява другите хора? (Нали другите могат да бъдат несъвършени?)

   Съвършенството в едно отношение не е достатъчно. Перфекционистът жадува съвършенство във всичко. А защо пък и не? Съвършеното същество никога не греши и то както в собствените си очи, така и в очите на другите. Съвършената работа никога не е скучна, прекалено тежка и винаги се обича еднакво. Трябва също и да имаме съвършени сътрудници. И шефове. И условия за работа. И възнаграждение. Т така нататък, и така нататък. Докъде ще стигнем по този начин? Разбира се, до абсурда.

   Достатъчно е само да стъпим на този път и той ще ни доведе без особени препятствия именно до абсурда. Добрите жени – такива като Йоанна – ще съхнат в самота. Талантливите хора ще хамлетизират до безкрайност дори без да започнат своите творчески опити. Защото като нямам гаранция за успех, от подтекста се разбира, че това веднага означава, че “имам гарантирано поражение”. А нали в живота изобщо не е така. Мога да нямам гаранция за успех и това означава единствено, че съществува правдоподобност за поражение.

   При добра преценка на ситуацията, мъдрост и способност за прогнозиране (а всичко това е възможно, особено с помощта на подходящи хора и умението да се възползвам от собствения си опит) мога да намаля вероятността от поражение и да увелича вероятността за успех. Вероятността. Това е ключовата дума, подходящата и най-точната, с която трябва да си служим при планирането на живота си. Не: какво ИСКАМ, за да стане? А: кои планове, намерения и цели в моите условия имат най-голямата вероятност да се реализират?

   Промяната на първия начин на мислене с втория освобождава от перфекционизма и от неговата стагнация, закостенялост и липса на компромис. Но в добавка има и още един плюс. А именно от пасивна позиция преминаваме към активна позиция. Осъществяването на идеала в крайна сметка не изисква нищо от нас – пък и защо? Нали е идеално, какво още да правя? Неосъществяването на идеала ни подтиква да се приближаваме към него, да се стремим, да подобряваме, да поправяме, да се учим и да се усъвършенстваме така, че да увеличим вероятността за успех.

   Без да говорим за това, че светът и хората функционират по-скоро по втория модел, следователно защо само мене едната трябва да ме обвързва някакъв абстрактен модел на живот в абсолютно съвършенство, а и има още един въпрос, който си струва да си задам. КАКВО ЩЕ ПРАВЯ, като постигна съвършенството? Нали няма да има към какво да се стремя.

   Мога само да умра от скука.

*Известна полска пропагандаторка на здравословния начин на живот и авторка на книги по фитнес и аеробика. (Бел. прев.)