Обидите от детството

          Моника, Тереза, Агнешка

   Да поговорим за обидите. За това, което не искате да помните и в което по принцип успявате. Само понякога, когато днес някой ви причини неприятност, се връщат болезнените спомени на предишните обиди. С други думи, да поговорим за тайната на оскърблението.

   Тази част от терапията, която засяга оскърбленията, прилича на почистване на стари, никога не зарастващи рани. Най-напред трябва да ги локализираме, да ги назовем, да ги разгледаме добре. Коя е зараснала, коя кърви, дали отнякъде не заплашва гангрена. Трябва да се провери дали инфекцията не се разпространява от някоя рана. Ако е така, какви територии от живота ни обхваща.

   За своята най-голяма обида, като за алена буква , отпечатана в душата й, разказва Моника. Тя е на 41 години, но изглежда на по-малко. Дребна, с ленено руси коси, без грим и маникюр. Говори толкова тихо, че на моменти трябва да й отгатваш някои думи. На 15 години била изнасилена от съученик от по-горния клас. На среща. Забременяла. Абортирала в частен кабинет в далечен град, където я завела майка й. Тайно от баща си, от училището, от онова момче. Оттогава, вече завинаги, за да бъде с мъж, Моника се нуждае от алкохол. Защото иначе близостта се превръща в кошмар, който тя не може да издържи.

   Тереза, когато още била съвсем малка, най-напред я биела майка й, после брат й. Мечтаела си колкото се може по-бързо да се измъкне от дома си и поради това на 18 години се омъжила за първия влюбен кандидат. Не след дълго и мъжът й започнал да я бие. Тереза криела синините си зад тъмни очила, обяснявала в работата си за поредното падане от стълбището, удряне в шкафа, изобщо за най-странни случки. Хората май не вярвали, но никой  не казвал нищо. Тереза страняла от всички. Родила син, после дъщеря. След цезаревото сечение мъжът й престанал да спи с нея. Не понасял белега  през средата на корема й. Биел я все по-жестоко. При което, о, иронийо! бил добър баща, не пипвал децата и с пръст. Синът й бил на шест години, а дъщерята на четири, когато един ден Тереза си събрала багажа и избягала. Вече четиринадесет години се скита по хората, работи при някакви градинари, има там свое ъгълче, дават й малко храна и толкова пари, че да й стигнат да преживява и за водка.

   Агнешка била на две и половина години, когато се родил брат й. От първия ден я превъзхождал във всяко отношение: бил по-красив, по-добър, по-умен. Бил жадуваният син за бащата и гордост за майката. И така си останало. На брат й фактически всичко му се удава в живота, на Агнешка почти нищо. Например тя е дебела, носи очила и никой не я обича. Какво пък, освен яденето не познава други удоволствия. Странно. Тъжно.

   Данута е лекарка. В живота си няма никого, е, ако не се броят пациентите. Боледува от булимия, но не се лекува, само се старае сама да се контролира. Пристъпите на преяждане и повръщане сменя през определени периоди с изобретателни диети или гладуване. Това действа, защото като я гледа, никой не би казал, че има проблеми с храненето. Само тя си знае, че непрекъснато си мисли за ядене, отслабване, за теглото, за фигурата, за външния си вид. Само че защо? И така не е в състояние да допусне близко да себе си никого. Токова неща трябва да крие, от толкова се срамува. В основата на всичко е, че не иска който и да било да разбере каква наистина е тя. От дете непрекъснато слушала какво в нея е ужасно, какво не умее и какво другите умеят по-добре от нея, какво е длъжна, какво не трябва – в крайна сметка каквото и да направи и така няма никакъв шанс да се получи. Случвало се в пристъп на детски бунт да отхвърли тази критика, обаче дълбоко в душата й оставало убеждението, че така й се пада. 

   Бързото последствие от обидата са болката и унижението и само това вече е болезнено. По-лоши обаче са дългосрочните последствия, защото те засяват зърната на съмнението в себе си. Обидата може да те сполети във всяка възраст, но най-трайно наранява детето. Малкото дете започва да се учи на себе си. Още не знае колко струва, има ли правото на място в света. Проверява своята ценност с помощта на чувствата, оказвани му от най-близките. Колкото любов и признание получи – под формата на жестове, действия, думи и обща атмосфера – дотолкова ще изгради в себе си чувство за стойност и вяра в себе си.

   За да се предпазиш от обидата, е задължително да притежаваш силно и непоколебимо чувство за стойност. Без него човек само може да се примирява с обидата. Дори не може и да избяга. Човек, който не се цени, смята обидата за нещо естествено. Именно поради това, че съм такава, а не друга, ме сполетяват обидите. Това е наказание, което съм заслужила,че не съм по-добра (по-красива, по-умна, не съм момче или нямам изявени таланти). Не мога да стана никаква друга, така че нямам избор.

   Това убеждение за липсата на друга възможност изгражда податливостта към поредните обиди. Единственият изход от ролята на жертва е приемането, че има алтернатива и че никой не трябва да бъде обиждан. Съзнанието, че винаги има някаква алтернатива, позволява да се започне търсенето на начин за избягване на следващите удари. Човек, който в представите си е “обречен” на обиди, се учи да наранява другите и по този начин да връща получаваните удари. Именно по този начин се “онаследява” насилието и се поддържа преданието за неизбежността на обидата – най-напред в ролята на жертва, а после, при всеки възможен случай – в ролята на палача. Когато порасне, битото дете ще бие своето дете. А то само чака да порасне, за да може да върне своята обида на следващото поколение.

   Като получаваме обиди от важните за нас хора, ние се учим и да се примиряваме със следващите обиди. Така е станало и в случаите с Моника, Тереса, Агнешка и Данута.. В историята на живота на всяка от тях в началото е била обидата – подновявана, повтаряна, все по-дълбоко и трайно нараняваща. Съмнение в “правилността” на получаваните обиди може да разбуди единствено някой, който се опита да го защити. Ако такъв защитник липсва в детството, примиряването с обидата се превръща в хронично очакване на поредните удари. При което не става въпрос за сила, още по-малко за намеренията, съпътстващи нанесените удари – все едно какви: физически, словесни, морални или емоционални. Става въпрос за цялостното неприемане, изразявано посредством лошо, но безнаказано третиране. Именно това неприемане от страна на родителите предизвиква у детето ерозия на чувството му за ценност. Под влиянието на повтарящите се обиди у детето се заражда чувство за срам от самото себе си. Не исках да бъда себе си. Срамувах се от това каква съм. През цялото време се преструвах, че съм друга – казват жените по време на терапията.

   Никоя от споменатите жени не е имала шанса да се усъмни в правилността на получаваните обиди. До тях не се е оказал никакъв защитник, който за възпре обиждащия от нанасянето на поредния удар. Затова по-късно, въпреки че са престанали да бъдат малки момичета, те са продължавали да не са в състояние да видят алтернативата. Парадоксално е, че когато обиждащите вече са били далече или са си заминали завинаги, жертвите на насилието често сами продължават своята автодесртукция. Унижават се, деградират и се самоунищожават чрез алкохол, преяждане, отказ от идеалите, бягство от живота. Колкото повече неща не им се удават, толкова по-близък до внушената в детството негативна “правда” става мнението за себе си. Колкото по-зле, толкова по-добре – пози принцип може да стане своеобразно пророчество, самореализиращо се предсказание за цели години, понякога до края на живота. Казваха ми, че не ставам за нищо и какво – потвърди се. Бях парцал за родителите си, после станах парцал и за другите хора. Видно е, че съм си такава. За нищо не ставам.

   От такова мнение за себе си е много трудно да се освободиш. Изглежда, че с течение на годините, когато попаднем сред нови хора и имаме възможност да се изявим и да се проверим в различни  ситуации, възможно е в края на краищата да започне да мислим за себе си по-добре и повече да се уважаваме. Уви. На хората с увредено чувство за ценност не е достатъчна “обективната” похвала от страна на чуждите. Обективните и статистически факти могат да говорят в наша полза, но дълбоко в душата им още тлее първичното чувство за отхвърленост, убеждението, че са по-лоши, антипатията към себе си и затвърденото убеждение, че не заслужават нищо добро. Те се замислят как да променят това, искат да се освободят от фаталния невървеж, но нищо не излиза. Дори в редките случаи на надежда изведнъж ги обхваща безсилие и клаустрофобичното чувство на обреченост. Въздишат с отчаяние, започват да се самосъжаляват, наливат си по чашка, вдигат скандали вкъщи или отиват да пазаруват и си харчат цялата заплата за излишни неща. Завиват се през глава и се молят вече никога да не се събудят. Престава да им се живее. Светът им изглежда жесток и зъл. Ненавиждат се от все сърце.

     Моника, Тереза, Агнешка

   Вече не сте беззащитни момиченца. Вече сте възрастни. Време е да се освободите от проклятието на хроничните обиди. Нека вече да няма болка. Стига!

   Изобщо не препоръчвам идеализиран поглед към света, от който като с гумичка да изтрием и най-малката следа от насилие и обида. Не света трябва да променяме, а себе си. Хората са такива, каквито са. Неправдата винаги ще бъде част от опита на човека. Дори може да бъде част от опита на детето. Тя обаче не трябва да бъде най-силното послание и единствената форма на отношение от страна на важните за него хора. А именно така е станало във вашия живот. Още веднъж да повторим: Някой трябва да обича детето, да го приема, да го защитава. Някой трябва да го пази като безценно съкровище. Някой трябва за затвърждава в него убеждението, че съществуването му е източник на радост и умиление, сбъдване и потвърждаване на смисъла на живота.

   Именно от такова убеждение може да покълне у човек уважение към себе си, върху което се изграждат две важни неща: самоакцептацията и способността за критична самооценка без изпадане в паника. Човек, убеден в своята иманентна, вродена ценност, не се страхува да разкрие недостатъците си или липсата на умения. Защото именно от самоакцептацията произтича вярата в способността за промяна към по-добро.

   Обидата може да направи зрелите хора по-силни. Може да ги научи на предпазливост, необходима да се избягват обидите занапред. Ако обаче обидата попадне на почвата на липса на увереност в себе си, на убеждението, че си по-лош от другите, обикновено разкисва човек и го прави по-слаб. Това се съпътства и от задълбочаващ се “профетически” страх и представата, че неправдите ще се повтарят. Представата за себе си в известен смисъл става изкривена от предубеждението за неизбежността на неприятностите. Моника, Тереза, Агнешка, Данута – всички признават, че имат една обща черта. Когато известно време не ме сполетява нищо лошо, започвам да чакам: НЕЩО трябва да развали. Хубавото не може да продължава дълго. Трябва да ме боли. Дълбоко в душите си са убедени, че тяхното предназначение е да страдат.

   Дори не знам дали тук в игра влизат самореализиращите се страхове, или може би няма никаква магия, а просто дълбоко нараненият човек става хронично слаб, толкова свит в себе си и раним, че поема всеки един удар без значение откъде идва. Дори ако стане чудо и не го сполети никакъв удар, то и така животът е скапан. В известен смисъл този очакван удар го сполетява от само себе си поради бягството от живота, черногледството, мрачните мисли. Припомнянето на старите и страхът от възможните или вероятните бъдещи обиди могат ефикасно да угасят искрицата жизненост и да лишат от всякаква радост.

   Именно поради това е необходимо връщане към първичните, най-старите обиди. За да разберем дали пък случайно не те са дали тон на целия ни живот или на някоя важна негова част. Трябва да се опитаме да разпознаем евентуалната схема на повторение на обидите, появата на нови несправедливости и задействането на механизма, който ни отрежда ролята на жертви.

   Разбира се на някои може да им е необходима психологична помощ по време на здравеенето. Справянето с бъдещите проблеми, опрощаването на обидите от детството и разплащането със старите си мъчители изискват голяма смелост, относително спокойствие и силна подкрепа от страна на добронамерени и разбиращи хора. Те наистина трябва да искат да помогнат и да са готови да съпреживеят с нас трудните моменти и емоционални състояния. Те могат да бъдат намерени лесно в групите на АА или в подобни общности за взаимопомощ. Дълбоката същност на тези групи е във взаимната доброжелателност, разбирането и подкрепянето на всеки, който се нуждае от помощ.

   Не всеки обаче се нуждае от дълбока психотерапия. По време на основното лечение много хора успяват доста ефикасно да започнат процеса на освобождаване от бремето на миналото. Едновременно с научаването на здравословно поведение и реалистично мислене хората започват да се освобождават от много деструктивни навици. Също и от навика на примирено приемане на обидите и униженията. Терапията на зависимостите, която е израснала от философията и мъдростта на програмата на Дванадесетте стъпки, помага да се научим да поемаме отговорността за своя живот в свои ръце. А отговорността означава преди всичко, че преставаме да обвиняваме когото и да било за нашите неуспехи, погрешни избори, несъвършенство и лоши навици.

   А нали едно от най-трагичните последствия  от получените в детството обиди е, както споменахме, ниското чувство за самооценка. И произтичащото от него примиряване с униженията, насилието и различните форми на експлоатация. Тези взаимовръзки стават дотолкова силни и трайни, че могат – и често така и става – да се преродят в своеобразен навик “да бъдеш жертва”. Този навик може да се вкорени толкова дълбоко, че не може да бъде победен без продължителна психотерапия. Но нали този навик не е еднакво силен у всяка “жертва”.Способността на човек за промяна е огромна – особено за промяна към добро и в атмосфера, благоприятна за поддържането и подсилването на мотивацията за промяна  на живота си към по-добро. Мнозина успяват да направят тази най-важна стъпка още в началото на пътя си.

   Моника започна да говори за своя постоянно завръщащ се страх от секс с настоящия си съпруг, когато той й дойде на посещение по време на лечението. Изобщо не изчака да се върне в общата им спалня. Разбира се, гласът й пресекваше, като че ли плачеше, но после почувства безкрайно облекчение, защото мъжът й каза на сбогуване: Моето бедно момиче. Вече не се бой от нищо.

   Тереза се осмели да позвъни в предишния си дом още от Центъра. Първия път, когато чу гласа на мъжа си, тя затвори слушалката, но след малко се взе в ръце и позвъни отново. Чувствах буца в гърлото си, сякаш ми секна дъхът, но само за малко. Момичетата я прегръщаха и също преглъщаха сълзите си. С няколко думи Тереза каза, че скоро ще се върне и ще иска да си поговорят. И нищо не се случи: нито гръм удари, нито настъпи краят на света. Гласът на мъжа й бил странен – сякаш той се страхувал от Тереза. А може само така да й се е струвало? Ще разбере, като се върне. Но да я удрят няма да позволи. Никога, на никого. За всеки случай ще отиде със своята спонсорка, която се грижи за Тереза като за сестра, откакто я склони да се лекува от зависимостта си. Или като майка, каквато Тереза никога не е имала наистина.

   Агнешка и Данута май ще трябва по-дълго да лекуват осакатените си души и увредени тела преди да бъдат в състояние да се усмихнат на себе си в огледалото. Но и двете са решили твърдо. Край. Точка. Повече така няма да живея. Няма “не мога”, няма “не искам” – просто “няма”. И толкоз. В по-лоша ситуация са от Тереза и Моника, защото не са алкохолички и ще им бъде по-трудно да се справят без опората на общността на хора с подобни проблеми. Честно казано от края на лечението се държат заедно, слава богу, че живеят близко и ще могат да се срещат често. Четат аовска*(*Терминологията е от предишните книги на Ева Войдилло “Избирам свободата” и “Да простиш” на изд. ПАНДОРА ПРИМ.) литература, като заместват думата алкохол с думата храна. Казват, че макар и да не могат да бъдат “въздържателки” от храна, много неща чувстват и преживяват като алкохолиците. И могат да здравеят подобно на тях: да живеят с днешния ден, да поверят съдбата си на Висшата сила и да прилагат програмата във всичките си начинания. Засега действа. Като че ли им се живее малко повече, а преди всичко не се чувстват толкова самотни.