От автора

  „Жените боледуват от алкохолизъм също така, както и мъжете, само че по-тежко.“ С тези думи започнах лекцията си за алкохолизма при жените на една научна среща преди десет години. И изведнъж няколко тогавашни авторитети по психиатрия, психология, право и социология прекъснаха моя извод, като смятаха темата за „също толкова социално несъществена като… мъжката проституция“. За щастие сред участниците на симпозиума имаше една жена, която набра смелост да противопостави на това „научно мнение“ собствения си опит. Тя каза: „Седем години по-малко можех да страдам от своята зависимост, ако професионалистите, от които търсех помощ, не се страхуваха толкова от моя проблем. Те избягваха упорито темата за моя алкохолизъм и можеха само да ме успокояват с психотропни средства, да ме изпращат на многомесечно лечение за невротици или да обясняват пиенето ми, продължителните запои и провали с творческата ми професия и „сложната  ми душевност“. От името на хилядите жени, които продължават още да страдат като мен някога настоявам този реферат да бъде довършен.“

   От тогава е прочетен не един реферат и е публикуван не един текст, посветен на проблемите на зависимите жени. Оказа се, че жените имат значително повече проблеми, които трябва да бъдат лекувани. От края на осемдесетте години в полската медицина и психология започнаха да се промъкват информации за такива проблеми – предимно женски – като булимията, анорексията, лекоманията, синдрома на предмензисното напрежение, зависимостта от другите, приучената безпомощност, отрицанието от себе си, подчинението пред насилието и различни форми на депресивни състояния, причинени от претърпяна през детството сексуална злоупотреба. Тези проблеми вече намират разбиране у все по-голям брой терапевти, които се учат да помагат компетентно и професионално на своите клиентки и пациентки да направят необходимите за оздравяването промени.

   Психологичната промяна, дори обикновената промяна на поведението изисква определяне на посоката и целта, а след това решение и последователност. Всичко това, взето заедно, не е лесно нещо. В добавка, когато започнем да си променяме старите навици и да се освобождаваме от деструктивните зависимости – преди да се научим да живеем наистина по новому – се случва да чувстваме пустота и тъга по загубата, макар и преди животът да е бил тъжен, лош и застрашен от катастрофа. Ние чувстваме страх от промяната. От страха започваме да се защитаваме с предишните начини на бягство. Този омагьосан кръг може да ни държи в капана си дълго, ужасно дълго, понякога чак до трагичния край.

   Психотерапията и всичките форми на лечение на зависимостите имат за цел да намерят пролуката, през която да успеем да се измъкнем най-накрая от този проклет кръг, в който се върти от началото всеки, който се опитва да постигне наистина дълбока промяна в своя зависим, деструктивен живот. Тази пролука прикриват, а понякога затискат до границата на невъзможността да се промъкнеш през нея, старите обиди и неправди, перфекционизмът, страхът, емоционалната незрелост, чувството за самотност в своята беда и обикновените човешки болести. Това са пречки, които могат да затруднят оздравяването на всеки, но разбира се те го затрудняват повече при тези, които са по-тежко болни. А както знаем, „жените боледуват от зависимостта също така, само че по-тежко“…

   Затова адресирам размишленията по следващите шест теми преди всичко към жените. Към Мария, Тереза, Моника и Вера – за които става въпрос в първия текст и които (под други имена) опознах лично, така както и много други, докато водех група за жени в Центъра по терапия на зависимостите към Института по психиатрия и неврология във Варшава; а също и към тези стотици, а може би дори хиляди жени, които никога не достигат до нас за лечение. Защото на тях – поради незарастналите рани и лутането в необяснения от никого свят на собствените и чуждите вини, непреглътнатите обиди и безнадеждната самота на зрялата възраст, смесена с несбъднатите мечти на малките момиченца – им е още по-трудно да открият пътя, водещ към вярата в себе си.

   Тази книга адресирам и към тези жени, които никога не се будят с махмурлук, не треперят от страх, когато се качват на кантарчето си в банята, не се самобичуват психично за това, че отново са позволили на някого да ги използва, да ги нарани или да ги предаде. Тоест към жените, които по правило не ходят по кабинетите на психолозите и психиатрите, защото мислят, че са дотолкова твърди, закалени и устойчиви, че могат да се справят винаги и във всяка ситуация без ничия помощ. Чест и хвала за тях.

   И тъй като и самата аз се смятам малко за една от тях, знам какво значение има показаната загриженост към мен и разбирането в моментите на тъга; колко важна е нечия великодушна готовност да ми простят това, което сама не мога да си простя; колко ми е нужна опората, когато се олюлявам под ударите на неочакваните разочарования, предизвикани от чуждото бездушие или от собствената ми наивност. С помощта на съдържащите се тук размишления искам да окажа на тези „нормални“ жени загриженост и разбиране, подкрепа, доброжелателност и вяра във възможността да си простят всичко в момента – и при условие – че се променят към по-добро.

   Храня и тихата надежда, че терапевтите и семействата на страдащите жени, които търсят помощ, също ще поискат по-добре да разберат техните трудности, произтичащи от липсата на социална акцептация на проблемите, типични за зависимостите и съвсем нетипични за нашия „идеал за жена“. Липсата на акцептация, която и те самите често несъзнателно проявяват. Следователно това е и своеобразна надежда за изравняване на шансовете за оздравяване за тези жени, които досега „не е било удобно“ да си признаят за своята зависимост, макар и такава като алкохолизма. Защото един злоупотребяващ с пиенето мъж е едно, но жена?… Каквото не може, не може!

   С цялата си душа на професионалист и жена жадувам вече никой да не повтаря такива глупави фрази. Нито доцентът по психология или професорът по право на никой симпозиум, нито съпругът, родителите или други „обикновени хора“, които имат нещастието да се сблъскват с проблемите и борбите на свръхвпечатлителните, страдащи, отчаяни и неприласкани жени, търсещи помощ във водката, секса, шоколада или маниакалното играене на тото или бинго. Дали е удобно, или не да се говори за това, но не можем да отречем, че някои мъже  и някои жени могат да изпаднат в зависимост или да имат деструктивно поведение. И за едните, и за другите това е еднакво унищожително. Унищожаващо тях самите както и непосредственото им обкръжение.

   Същевременно искам макар и малко да помогна на хората от обкръжението на страдащите жени. Да им помогна да се освободят от „тежкия“ срам и „дълбоката“ обида, които преживяват поради алкохолизма или другите проблеми на своите майки, съпруги, сестри, дъщери и приятелки. Тези проблеми наистина не са „по вина“ на тези жени. Поради това, че боледуват от булимия или алкохолизъм, те не са „по-лоши“ от мъжете болни от мания за секс, за власт или от същия този алкохолизъм.

   Разбира се не се  заблуждавам относно малкия ефект на моя апел. Тази книга ще попадне в ръцете на хора, които по свой избор или по силата на случая вече са преодолели срама и страха да се интересуват от тези проблеми. Тези, на които дължим поддържането на токсичните митове, неразбирането и отвращението към зависимите жени, със сигурност няма да я вземат в ръка. А може би ще я вземат? Тъй като не го знаем със сигурност, по-лесно е да имаме надеждата, че до някои от тези студени моралисти, на които просто им липсват знания и емпатия, ще достигне макар и частица от моя опит и размишления. От тях произтича недвусмислено и неопровержимо, че на тези жени може да се помогне да се излекуват и да се върнат към нормалния, отговорен живот. Необходимо им е обаче от страна на терапевтите, психолозите, лекарите, психиатрите, а също така от семействата и приятелите на тези измъчени жени същото това нещо, което помага в здравеенето на зависимите мъже – т.е. уважение, доверие, акцептация и вяра в способността на човек да се променя.

   Горенаписаното привидно изглежда на банален труизъм. За съжаление не е. Даже една доста известна психоложка, занимаваща се с години с терапевтична работа със зависими жени, неотдавна беше в състояние публично да огласи възгледа, че уж участието в АА помагало да се върнат към здравето единствено на жени с… „мъжки тип индивидуалност“, а другите, тоест „женствените“ жени, тя съветва изобщо да не участват в програмата на АА. Когато няколко човека от онази аудитория се обърнаха към мен с този въпрос, признавам си, че за момент онемях. Ама че глупост!

   Наистина се уплаших, като си помислих колко вреда можеше да сътвори тази глупост, ако беше съобщаван по време на терапия на алкохоличките в различните центрове и клиники. Надявам се само, че подобни мнения, които – по силата на авторитета на най-голямата държавна институция, занимаваща се с разрешаването на алкохолните проблеми – отблъскват здравеещите от алкохолизъм да се възползват от програмата на Дванадесетте стъпки, все по-рядко ще бъдат огласявани и все по-слабо ще бъдат чувани и така ще нанасят по-малко вреда.

   За това между другото служи и тази книга. Избирам за нея заглавието „Вдигни глава“ с надеждата, че това ще бъде покана също и за „немъжките“ жени да пожелаят да се ползват с вдигната глава от мъдростта и опита на общността на АА.

Ева Войдилло