Аз също искам да обичам своя татко

     “Какво ли пък разбират? Та те са още деца” – казва майката на осемгодишно момченце и единадесет годишно момиченце, когато по време на разговора с психолога за проблемите на алкохолизма на мъжа си, чува предложението, да дойде на консултация заедно с децата си. “Казвате, че синът ви продължава да се напикава, а дъщеря ви не си играе с никого. Вашите деца се нуждаят от помощ.

     Свръхвъзбудимостта на сина ви и плахостта на дъщеря ви са симптоми на болезнена реакция към алкохолизма на бащата. Също както вашата мигрена, безсъние и депресия. При алкохолизма важи ефектът на доминото: алкохолът разрушава живота на алкохолика, който разрушава живота на най-близките си, които разрушават живота на своите най-близки, които… и така нататък”.

     В дома, в който живее и пие алкохолик, няма имунизирани за последствията от алкохолизма. Този труизъм засяга най-силно за децата, възпитавани от родители, от които единият или двамата пият прекомерно. Тези деца са застрашени от сериозни последствия, произтичащи от връзката на генетичното предразположение и влияния свързани с обкръжението, традициите и психологически влияния. Минаха времената, когато за най-страшните последствия от злоупотребата с алкохол смятахме махмурлука и болния черен дроб. Много преди този орган да се увеличи, затлъстее и да се деформира прекомерното пиене унищожава спокойствието и хармонията в семейството на алкохолика. Ако не направим нищо, децата пренасят отпечатъка на алкохолната болест в следващите поколения, а по пътя самите те страдат.

     По най-нови данни употребата на алкохол у нас (в Полша) годишно е седем литра чист спирт на глава от населението. Въз основа на това можем да пресметнем грубо, че в четири милиона полски семейства децата общуват с хронично, прекомерно и неконтролирано пиене. Следователно такива деца в страната ни са поне осем милиона. Те са на различна възраст – от пеленачета до пълнолетни – но всички, в по-голяма или по-малка степен са засегнати от ефекта на доминото.

     Дори е странно колко малко се работи по този проблем. Да помогне на тези деца би могъл всеки, защото по същество това не е трудно. Понеже, поне на хартия, всички деца у нас са предмет на грижа от страна на всички институции и организации като министерства инспекторати, ясли, детски градини, училища, културни домове, спортни клубове, бой скаутски организации, църквата и ТПД /?/. И здравната служба, разбира се. Фактът, че основната дейност на здравните служби не е свързана с терапията на деца от алкохолни семейства, а училищата, клубовете, бой скаутските организации и църквата се намират на светлинни години от този проблем, произтича от общото игнориране на това изключително разпространено психическо разстройство каквото е алкохолизмът. И тук естествено се проявява извечната човешка дилема: тези, които най-много съчувстват и искат да помогнат на децата, не знаят как, а на хората, които се занимават професионално с деца, обикновено им липсват елементарни познания относно сложната семейна динамика на алкохолната болест. След среща с осмокласници от едно от варшавските основни училища учителката се разплака и попита дали може да се срещне с мен частно, защото тя самата има такъв проблем с баща си и никога с никого не е разговаряла за него.

     Според моята лична статистика, водена в отделението за алкохолици, където работя, шест от десет пациенти са се възпитавали в семейства, в които поне един от родителите е пиел прекомерно. Хората, които са прекарали детството си в такива семейства, ако сами не са станали алкохолици, често си избират алкохолици за партньори в живота или страдат от най-разнообразни хронични емоционални смущения, свързани с интимния живот, контрола, отговорността, разпознаването и показването на чувствата или с доверието към хората, особено към най-близките.

     Книгата на Клаудия Бляк “Това никога няма да ми се случи” (It Will Never Happen To Me)съдържа систематика, засягаща най-типичните видове смущения, развиващи се у децата на фона на алкохолизма на родителите. Тези смущения се проявяват в приемането от децата на различни роли, в които функционират в своите семейства, а после във всички житейски ситуации – в училище, в работата, в собствения си брак. Тези роли могат да бъдат различни и да водят след себе си разнообразни последствия.

     Така например “героят” е дете, свръхотговорно за възрастта си, каквото може да бъде деветгодишно дете, държащо се сякаш е четиридесетипетгодишен човек. Такова дете се грижи да осигурява минимума равновесие в семейството. Успокоява единия родител, а не рядко прибира от кръчмата другия. Умее да направи всички покупки, да подготви празник, да замести майка се или баща си в грижите за по-малките си братчета. Учи се прилежно и израства като перфекционист, работохолик със свръхзадължения, който не умее да се забавлява, да си почива и не е доволен от нищо, което е постигнал. Обикновено това дете бяга от алкохола като от огън. Манията му е стремеж към контрол. Като родител е суров, неотстъпчив, наказващ и напълно неспособен да оказва топли чувства.

     “Невидимото” дете, наричано ангелче, рядко създава неприятности и обикновено се разтваря във фона. Изплашено и тъжно, то прекарва по-голямата част от времето си самотно, фантазирайки и мечтаейки, често разговаряйки самóсъс себе си. Това е дете, което се прави, че не забелязва караниците и скандалите вкъщи. На рождения си ден (на който татко въпреки обещанията си не е дошъл) малкият рожденик ще каже: “Няма значение, какво толкова е станало”. “Невидимото” дете по принцип разбира нещата така: “И така не зависи от мен”. Не се чувства приобщено към никого, живее в периферията на семейството, а после в периферията на всичките си връзки. В такъв човек с времето могат да се развият сериозни смущения, изискващи психиатрична помощ.

     Палавото дете или така нареченият жертвен козел, със своето импулсивно и агресивно поведение привлича вниманието на околните, отклонявайки ги по този начин от алкохолика. Като обясняваме такова психологично поведение, можем да си представим, че палавото дете желае да каже със своите бел£: “Татко, мамо, хора – колко дълго още ще ми позволявате да правя лоши неща? Имайте милост, заемете се с мен, изслушайте ме, обичайте ме, научете ме да живея като човек!” Ако не дойде подходяща помощ, то именно хората, които са били палави като деца, като възрастни живеят в колизия със закона, нарушават моралните и социалните норми и често стават алкохолици.

     Играчката или клоунът, тоест обезоръжаващото дете, е обикновено най-малкото дете, но това не е задължително. Вечно остроумничи, разсмива, разтоварва напрежението. Всяка негова беля минава безнаказано. Под привидното му безгрижие у него се крие хронично безпокойство и страх, че никой не се отнася сериозно към него. Чувствата му са лесно раними и като че ли поради страх от това такова дете угодничи, подмазва се и се опитва да се хареса на всички. Следователно няма кога да се погрижи за своите интереси и нужди. Непрекъснато се стреми към одобрението на другите, но дълбоко в душата си не вярва, че го заслужава. Скритото чувство за малоценност непрекъснато раздува амбициите на тези деца до невероятни размери. Тя ги кара “да се утвърждават” многократно, което, разбира се, понякога води до ефектни успехи, но оставя незаситен глада за признание и непрекъсната несигурност дали всички вече са забелязали, че те все пак струват нещо. Най-зле се подрежда личният им живот. Поради хроничното си чувство за недоцененост те многократно сменят мъжете или жените си. Често страдат от болезнена ревност, защото черпят чувството за собствената си ценност не от себеуважението, което им липсва, а от отношението на другите към тях.

     Всяко дете от алкохолно семейство приема една от тези роли или елементи на няколко от тях. В това нямаше да има нищо лошо, ако от приемането на определена роля не следва ограничаване на възможностите за личното развитие на човек. Ограниченият от “ролята” човек не се учи на нови методи да се справя с трудните ситуации, не съзрява чрез изпробване на различни начини за реагиране на вътрешните и външните конфликти. С други думи “ролята” прави невъзможно личното развитие – човек все повече и повече става “роля” и все по-малко себе си. Така шестдесетгодишният човек изобщо няма да се различава от себе си, когато е бил на десет години.

     Струва си да се добави, че в алкохолното семейство не само децата влизат в изкуствени роли, в които – ако не последва намеса – могат да останат завинаги. Алкохоликът (или алкохоличката) също имат своята роля – доста сложна, защото олицетворява обединението на палача и жертвата, а съпругът не алкохолик се въплътява в ролята на свръхпокровителстващия съучастник, който страда и се ядосва или се опитва да контролира, крие, спасява, подпомага, плаща дълговете, измъква от неприятности, излива водката, пие с него, изобщо не пие, плаши с развод, а понякога наистина изпълнява тази заплаха. Обаче ролята си е роля и когато такъв човек си намери нов партньор, неизбежно ще иска също да го контролира и да прави същото, което и преди това, защото, честно казано, не умее нищо друго.

     Домът, заразен с алкохол, се характеризира не само с изкуствените роли, но и с изкуствени правила. Всички, но преди всичко децата, които живеят в такъв дом, трябва да се приспособяват към три коронни правила: Не говори… Не доверявай… Не чувствай…

     Първо, забранено е да се разказва за това, което става вкъщи – защото бельото “не се пере публично”. Тринадесетгодишният Мачек, който е дошъл с майка си на срещата на семействата от алкохолното отделение, казва: “Страхувах се, че съм ненормален. Отдавна бях убеден, че татко е алкохолик, но баба, мама и изобщо всички ми казваха да не приказвам глупости. Никога не разговаряхме за баща ми”.

     Второ, децата на алкохолика нямат чувството за сигурност, следователно се учат да не вярват на никого. Техният живот се състои от неизпълнени обещания, страх за родителите и от тях и чувства за самотност, предимно емоционална. Петгодишната Евка не може да бъде сигурна, че мама или татко ще я вземат от градината. Толкова пъти е чакала до тъмно с лелката, а веднъж дори е спала у нея. Ако децата са мамени и предавани рано, многократно и болезнено, може никога в живота си да се научат да се доверяват и вярват на когото и да било.

     Трето, на детето на алкохолика му е позволено да изразява само тези чувства, които се харесват на алкохолика, следователно детето много бързо се учи да не показва своите чувства. Укриването на своите страхове, проблеми, вина, яд, самота води до отчаяние, с което обаче никой не може да живее. Затова децата намират други начини да се справят с неприятните чувства: учат се да ги отслабват и да ги задушават. Някои дори се учат да не чувстват. Деветгодишната Оля доверява: “Най ми се иска да живея сама. Когато татко се връща пиян, не рядко пребит или болен, мама плаче, баба крещи на мама и вкъщи е такъв шум, че изобщо не чувам телевизора”. На практика обаче подтиснати надълбоко са не само “недобрите” чувства, а всички, включително и тези, които детето може да сподели без да се бои и с другите. Навикът да се крият чувствата с времето се превръща във втора природа. Следователно децата на алкохолиците внасят в зрелия си живот много ограничен емоционален репертоар. Някой беше казал за една млада жена, участваща в терапията за възрастни деца на алкохолици: “Тя дарява хората с цялата гама на своите чувства – от А до Б”.

     Не е задължително обаче мрачните сценарии, отнасящи се за съдбата на изпълнителите на различните роли в алкохолното семейство, да бъдат реализирани. Условието е да се прекъсне трансът, в който героите на драмата пребивават с години.

     На тези хора трябва да се помогне. Децата трябва да бъдат убедени, че имат право да чувстват това, което чувстват, и да бъдат научени да вярват в себе си и да изразяват своите чувства. Може би практикуването на това в техния алкохолен дом ще бъде доста рисковано, но те трябва да разберат, че има и безопасни места. Следователно трябва да създадем места, на които може да се осигурява на децата нормално развитие, нормално съзряване и нормално порастване, всяко със своето време – въпреки, а може би и поради това, че техните родители са болни от алкохолизъм и коалкохолизъм.

     От 1935 година членовете на общността на Анонимните алкохолици – най-напред в САЩ, а с времето в близо сто страни по света – възпират своята болест, започвайки от признанието, че са безсилни пред алкохола и са загубили контрола над живота си. През 1951 година жените на трезвеещите в АА мъже основават общността Al-Anon. От тях светът разбира, че хората, емоционално свързани с алкохолик, страдат не само поради това, че той е болен, а по-скоро и преди всичко затова, че самите те боледуват от същата болест на душата и разума, без да са единствено под прякото химично въздействие на C2H5OH върху техните вътрешни органи. През 1957 година семейната общност на Al-Anon в САЩ се разширява с отделни групи Alateenза деца от дванадесет до осемнадесет години, Alatot за по-малки деца, а напоследък с групи от Възрастни деца на алкохолици. Именно там децата от алкохолни семейства често за пръв път получават емоционална сигурност.

     В Америка групите, състоящи се от възрастни членове, редовно организират открити сбирки, на които може да отиде всеки, който иска, докато детските групи най-често имат затоврен характер. Изключение правят сбирките на Alateenи Alatot, организирани в годишните конференции на АА, т.е. на конгресите, за които ентусиастите казват, че служат за “дозареждане на акумулаторите”, подсилване на духа на общността и манифестиране на своето трезво присъствие в обществото. Вече е станало обичай женените и с деца “аовци” да пристигат с целите си семейства.

     През февруари 1987 година участвах на Регионалната конвенция на АА на Долината на Сан Франциско, която се състоя в хотел Шератон Универсал в Лос Анджелес. От програмата разбрах, че в стая 334 от петък следобед до неделя вечер ще се състои маратон на Alattenи прекарах там значителна част от уикенда си. Водещите се сменяха на всеки половин час, след всяка почивка се сменяха, поне отчасти, участниците, които разполагаха в хотела с бюфет със сладолед и напитки, гимнастичен салон с маса за пинг-понг и зала с дискотека.

     Всеки пореден “етап” от маратона, протичащ под различен лозунг,  започваше с водещи – доброволци, които четяха 12 стъпки и 12 традиции, тоест програмните постулати. Сбирката на тема “Висшата сила в моя живот” привлече толкова много участници, че липсваха столове; някои седяха на пода в средата на кръга. Висшата сила или Бог, какъвто всеки Го разбира, е основата на здравеенето – както на алкохолика, така и на близките му. Благодарение на дълбокото приемане на тази философска идея егоцентризмът се пука като пробит балон и човек престава да пилее енергията си в непрекъснати опити да контролира това, което няма начин да контролира: хората, местата и нещата.

     Първа взе думата водещата:

     Казвам се Ким, на тринадесет години съм. Съгласих се да водя сбирката на тема Висшата сила, защото този проблем лично за мен е много важен. В Alatten съм от една година. Първата стъпка ми показа, че животът ми прилича на хандбален отбор, който винаги губи. На такъв отбор му е нужен нов треньор. Втората стъпка ми помогна да намеря този треньор – Висшата сила, която е по-мъдра от мен и по-добре знае кое е добро за мен. Преди се опитвах сама да ръководя живота си, но не се справях. Нуждаех се от помощ. Сега я имам. Знам, че само от мен зависи дали ще получа достатъчно вяра.”

     Вдигнаха се няколко ръце. Ким даде думата първо на Тереза, едро момиче с мексиканска красота, което говореше тихо и не вдигаше поглед от земята:

     “Вярвам в Бог от малка, защото съм се родила в католическо семейство. В нашата църква се говори много за наказанията за греховете, за ада и за Божия гняв, така че откакто се помня първото чувство, което се събуждаше в мен при мисълта за Бог, беше страх.

     Баща ми е алкохолик и вуйчо ми е алкохолик. Татко ме обича, дори когато е най пиян, но ужасно бие братята ми. Докато вуйчо, когато се напие, се увърта около майка ми, макар че е брат на баща ми и татко му дава работа в нашата работилница. Знам, че тях двамата, а също и майка ми – за това, че когато се ядосва на татко, понякога остава насаме с вуйчо – един ден ще ги сполети ужасно наказание. Страх ме е.

     Към Alatten ме насочи моят изповедник. Бях единствен път на сбирка и веднага Сандра от моята група ме взе тук за цялата събота. От сутринта слушам толкова странни неща, че ми се вие свят. Това, което казах за своите родители и за страха си, излезе от мен самичко, против волята ми. Добре, че седя на стола, защото ми треперят краката, става нещо много странно. Никога не плача, а сега ми се иска да плача, така че свършвам”.

След момичето настъпи серия изказвания на момчета.

     “Казвам се Стефан. В Alatten съм от дванадесетата си година, вече три години. Познавам Висшата си сила по това, че нещо става не така, както ми се иска на мен. Тогава моментално разбирам, че не аз управлявам света. Това ми е най необходимо в такива дни, когато се връщам от училище и заварвам майка си още по пеньоар, над недопитата си бутилка джин – обядът не е готов, леглата не са оправени, ужас. Преди исках да избягам от къщи, срамувах се и ненавиждах баща си, че си е тръгнал, а майка си, че е ненормална, защото пие. В Alatten разбрах, че мама пие, защото е болна от алкохолизъм, а не заради мен или заради баща ми. Тук се научих да се примирявам с това, което не мога да променя; уча се и да променям това, което мога, тоест преди всичко себе си и своите реакции към това, което става около мен”.

     Казвам се Джон и съм син на алкохолик. Днес знам, че има място и за мен на земята и че няма нищо лошо да бъдеш себе си независимо от това колко ще изпие татко днес и дали отново ще се държи като свиня, или не. Тъжно ми е, защото вкъщи сме в криза – майка ми изпада в истерия, сестра ми е с насинено око, татко го гонят от работа – но знаех, че когато дойда тук, никой няма да ми се присмива нито да ме критикува. Мисля, че майка ми и сестра ми, ще постъпят най-умно, ако зарежат всичко и дойдат тук. Аз само след един час и вече се чувствам спокоен; баща ми може и да не знае какво прави, но това не означава, че аз трябва да си разрушавам живота, дори и за един ден. Прекалено много не философствам, само в духа си питам Бог какво иска, за да го направя, и го правя”.

     “Казвам се Крис. И двамата ми родители пият. Често сънувам, че умират едновременно – мама и татко. Аз нямам Висша сила, само ходя в Alatten”.

     “Казвам се Ерик. Преди имах желанието да вдигна във въздуха целия свят. Гледах баща си, който ежедневно се напиваше като талпа, и не се заблуждавах, че го интересувам дори толкова, колкото ланския сняг. Майка ми също толкова я интересувах, защото се съсипваше да мисли как да ни изпере всички, да ни облече, да ни изхрани, а като допълнение ходеше с вечно подпухнали очи.

     Най-много от всичко на света искам да обичам татко, да не се страхувам от него и да ходим заедно на риба така, както другите момчета ходят с бащите си.

     Когато преди две години учителката ми ме убеди да дойда в Alatten, за първи път разбрах, че нищо не мога да направя с пиянството на баща ми. Той е болен и ще започне да прави с това нещо, когато сам го поиска. Но аз мога да започна да правя нещо със своите чувства. Мога да изхвърля от себе си злобата, вместо да я натрупвам. Вместо да вдигна света във въздуха, мога да използвам Програмата, за да разбивам големите проблеми на по-дребни, с които дори и дете може да се справи.

     Сега ще ви кажа нещо – главно заради това, че искам да го чуя със собствените си уши: Знаете ли кой дойде тук днес с мен? Моят татко алкохолик. Още не го вярвам. Той, който никога не искаше и да чуе за АА, който не забелязваше ничии нужди. Хайде кажете ми, има ли още някой, който да се съмнява във Висшата сила?”

     Алкохолната болест при децата прилича много на болестта на алкохолиците и техните партньори, наричани коалкохолици. При всички тя се състои във все по-голямо недоверие към хората – дори и най-близките – и произтичащата от него атрофия на чувствата; в чувство на малоценност и болезнен стремеж към перфекционизъм; в ненаситен глад за се харесаш и да те похвалят, свързан с нулева устойчивост към критика; в склонност към контролиране и власт и в закърнялост на обикновената нужда от забавления, хумор и почивка. Алкохолната болест се основава на болно отношение към алкохола, който заема централно място, защото винаги трябва да присъства,  или защото винаги трябва да отсъства. Учените са установили, че децата на алкохолиците четири пъти по-често стават алкохолици отколкото децата без биологична или социална обремененост.

     Когато говорим за наследствен алкохолизъм, имаме предвид гените, пред които човек е безпомощен. Ако междувременно те фактически са в основата, то във всеки случай не само те. Тук си имаме работа и с “онаследяването” на чувствата, както гласи поговорката за черупката, която каквото поеме в младостта, това ще показва на стари години. И щом като е така, ние не сме безпомощни.