Душевното спокойствие

 Съветъ къмъ Жената или Нев‡стата:

“Изгори л‡стовичи крака на прахъ, дади на

пиеницата да пие в тази отрова, с коjато се

упива, или найди jаjца на сojка и свари ги,

и даваj ги в манджите да jаде

н‡колко денjа несознаваjки, докле

се от пиjанствоту отвърне”

(“Аптечка на домашните лекарства”, Сандомеж, 1794)

     Елжбиета:

     На своята първа сбирка на Al-Anonдойдох преди две години и половина. Насочи ме лекарката от център за работа с алкохолици, в който безуспешно се опитваше да се лекува мъжът ми. Честно казано, смятах за безумство да показвам кирливите си ризи пред непознати. Но вече бях опитала всичко, но без резултат. Отидох, значи, и попитах: “Какво трябва да правя, за да спре да пие?”

     И като че ли ме удариха с чук по главата. “Можеш да промениш само себе си. Ако животът ти е станал непоносим поради алкохолизма на близък човек, идвай при нас. Срещаме се, за да споделяме нашия опит, сила и надежда и така си помагаме в решаването на всекидневните проблеми и се изпълваме с душевно спокойствие”.

     Ами да, ТОЙ разрушава живота си, моя и на децата ни, а АЗ трябва да променям себе си – помислих си с обида и недоверие. Върнах се бясна вкъщи. Но въпреки раздразнението до мен достигна една оптимистична подробност. Дадох си сметка за факта, че никой на тази сбирка не се отнесе към мен пренебрежително или високомерно. А от това най-много се страхувах. И още нещо  ме порази особено. Там имаше девет души – само жени – които час и половина говореха за безсилието спрямо алкохолизма на своите близки. Две имат синове, няколко, както и аз, мъже, а една – дъщеря и зет, и двамата със няколко есперала, практически негодни да се грижат за собственото си дете, и поради това го отглежда баба му. Най-странното е, че нито за момент нямах впечатлението, че някой си показва кирливите ризи. Това беше най-учудващото.

     Мирка:

     Бях на двадесет и четири години, с двегодишна дъщеричка и се чувствах все по-безпомощна, объркана, самотна. Родителите ми бяха против моята женитба с Витек още от началото, така че когато ме биеше и ми вдигаше скандали на пияна глава, се срамувах да отида при тях. Една вечер гледах по телевизията програма за алкохолизма, където дадоха телефона на АА. Отидох до телефонната кабина, обадих им се и от тях разбрах за семейните групи Al-Anon.

     Четири месеца по-късно Витек отиде в АА. В домовете на неговите и моите родители се пие много, така че рядко им ходим на гости. Другите роднини също се държат като обидени от времето, когато дойдоха на именния ден на Витек, а ние сложихме на масата харана и предложихме за пиене само кока-кола, минерална вода и сокове. Малко след това Витек също започна да посещава сбирките на Al-Anon. Неотдавна ми каза, че АА му помага да се освободи от алкохолната зависимост, а Al-Anon– от зависимостта му от алкохолици. Витек винаги е умеел да уцелва в десятката.

     Урсула:

     Преди да дойда в Al-Anonопитах всичко. Когато мъжът ми се напиваше, се ядосвах, правех му забележки, но не помагаше. Изливах водката в тоалетната, той отиваше и си купуваше нова. Сядах да пия заедно с него, но той и така винаги завършваше в кръчмата с приятелите си. Умолявах го, заплашвах с развод, даже веднъж се пренесох да спя в другата стая; а той нищо, както си пиеше, така и продължи. За децата вече бях и майка, и баща едновременно. Цялата къща лежеше на мен. Освен всичко и работех. Най-лошото обаче бяха преструвките, че всичко е наред – пред познатите, пред роднините, пред растящите ми деца, които и така виждаха какво става; не вярваха вече не само на баща си, престанаха да вярват и на мен. Отдръпнаха се, разбягаха се по интернати, всякъде другаде им беше по-добре отколкото вкъщи.

     Вече нямах сили, исках да се самоубия. В такова състояние отидох в центъра за психично здраве. От психолога получих адреса на една група на Al-Anonи брошурка за алкохолната болест, от която разбрах, че това е болест на цялото семейство. Когато отивах за първи път на сбирка, смятах цялата тази идея за безсмислена. Но вече бях изчерпала всички други начини. Намирах се на дъното. Чувствах се отчаяна, изнервена, самотна, измъчена, тежко болна. Когато някой на сбирката започна да говори за “надеждата” и “душевното спокойствие”, се разплаках. Така започна моят път в Al-Anon.

     Тъкмо правя шестнадесет месеца от този момент. Моят алкохолик продължава да пие, но аз днес съм друг човек. Престанах да се чувствам отговорна за неговите постъпки – не го отървавам от пиянските му неприятности, не туширам последствията от пиянството му. Постепенно станах независима от него и се уча да бъда отговорна само за себе си. И сега той сам си плаща за последствията от пиенето си. Тъкмо му взеха книжката за каране пиян – виждам, че това наистина го разтърси. В Al-Anonговорим за “твърдата любов”. Разбрах го скоро – сега се уча да обичам с такава любов дори собствените си деца, това означава да уважавам правото им да вършат грешки и да им оставям правото да си носят последствията от тези грешки. Това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, вярно е. Но кой е казал, че мъдростта изобщо идва лесно?

     Аня:

     Едва наскоро, когато дойдох в Al-Anon, открих, че единственото наистина силно чувство, което ме изпълваше от години, беше самосъжалението. Сега работя над това да го изхвърля от себе си. Когато за малко се забравя, то ме обхваща отново. Вече се научих да го разпознавам безпогрешно. Един от симтомите е неочакваната безпричинна тъга. Като изпаряващ се газ, който бавно те трови. Тъгата преминава в угнетеност, после в депресия. Нищо не ми се иска, нищо не ме радва, нищо няма смисъл.

     На двадесет и три години съм. Тази година завършвам следването си. Майка ми пие – винаги е пила, откакто я помня. Става бясна, когато само й спомена за водката. Живеем самотно. Отдавна никой не идва у нас. На практика не познавам роднините си. Баща ми замина зад граница, впрочем не му се чудя, че избяга от мама. На мен също ми се иска да замина някъде, но как да я оставя?

     Ходя в две групи на Al-Anon, защото съм много любопитна дали наистина човек като мен може да се научи “да живее за себе си”. Мисля си, че в моя случай това все пак е невъзможно, но пък научавам различни неща, благодарение на които може ида помогна на мама. А освен това за пръв път в живота си има с кого да разговарям за това, което чувствам, и не трябва да се срамувам.

     Ванда:

     Синът ми отиде да се лекува в болница, а на мен ми насрочиха десет срещи на Al-Anon. “От това зависи успешното му лечение” – каза психологът. Толкова съм направила за него в живота си, така че се съгласих и на това. Вече за трети път си давам сметка, че непрекъснато съм се отнасяла към него като към малко дете, макар че той е на почти четиридесет години. Снаха ми продължава да си мисли, че ако той я обичаше, нямаше да пие. И аз също мислех така. Разболял се е от болест, от която може да се излекува само той самият, ако се постарае. Днес не се упреквам за собствената си глупост, защото откъде да знам в какво се състои зависимостта и как се отразява на всички членове на семейството.

     Имам религиозно възпитание и у нас винаги се е казвало: “Човек трябва да носи кръста си”. И го носех. Отначалото цял живот пиеше мъжът ми, лека му пръст. По-големият ми син загина в катастрофа, също обичаше да пие. Уби се с мотор. Беше на двадесет години. Мислех си, че по-малкият някак си ще се отърве. Започна да пие късно, след казармата. Пъдех му приятелите, но не го запазих. Дори се ожени, но и това не помогна. За всички се грижех и ги спасявах от неприятностите. Едва в Al-Anonразбрах, че ако не бях ги предпазвала толкова дълго, може би щяха да се опомнят. Здравето на сина, който още ми е останал, е така унищожено, че дори ако престане да пие, ще остане инвалид. Но какво да се прави, може би това е неговият кръст?

     А аз постепенно идвам на себе си. Тук, в Al-Anon, казваме: “Живей и остави другите да живеят”. Това ми харесва. Колко неща, които обичах, съм забравила. Сега започнах да си ги припомням. Сега имам време да ходя всеки ден на църква. Задължително гледам новините и вечерния филм, и със съседките има за какво да си побъбрим на сладко. Като си помисля, че вече не вярвах, че нещо ще ме зарадва в този живот.

     Зофия:

     При мен беше нетипично. Издържах на пиенето му, а се пречупих едва тогава, когато отиде в АА и изтрезня. Работеше за двама, а допълнително почти всяка вечер ходеше на сбирки. Отново бях вечно сама, също както тогава, когато пиеше. Само че сега не можех да имам претенции, защото се връщаше трезвен. С часове четеше брошури, изписваше със ситни букви тетрадки от шестдесет листа и отиваше с тях при новите си приятели. А мен сякаш не ме забелязваше. Аз толкова да страдам, а сега той дори не го оценява? – мислех си с все по-голям гняв. Накрая и аз започнах да излизам вечер. Хоп детето в количката и у братовчедка си, която живее недалеч от нас. А самата аз на кино или с приятелката си на дискотека.

     Това сигурно щеше да свърши с развод, ако не беше един от новите приятели на Роберт. Един ден вече бях на прага с ключовете в ръка и се появи Мачек. Буквално ме вкара обратно в апартамента, седна в креслото и ми каза най-напред да го изслушам, а после да кажа каквото имам да казвам. След всичко, което каза, само се разревах.

     Изведнъж ми стана ясно като бял ден, че дълбоко в душата си бях недоволна, че Роберт не пие, защото поради това бях изгубила властта си над него. А пък продължавах да искам да удовлетворявам нуждата си от власт, а не от партньорство. И оттук идваше моята фрустрация. Защото с годините бях свикнала, че мъжът ми е зависим от мен. Когато пиеше, изпитваше към мен огромно чувство за вина, така че се държеше непрекъснато като роб или като длъжник. Бях обикнала тази роля на господар. Това ми даваше чувство за надмощие над него и не само над него. Всъщност аз се реализирах изключително от постоянното чувство за превъзходство. Почти единствената мярка на моята стойност беше непрекъснатото и подсъзнателно сравняване с него. Колкото по-зле постъпваше той, толкова по-добра можех да бъда аз е с това да се отнасям с него милостиво. Ако не правеше нищо лошо, бях в състояние да го провокирам, за да се напие, защото после му беше срамно и неприятно. Връщаше се като пребито куче и аз отново бях над него. Играехме тази жестока игра без да си даваме сметка.

     Докато той отиде в АА и престана да се провокира. Останах сама на бойното поле; зла, обидена, а преди всичко изведнъж празна като издълбан пън. Всичко, за което мислех, че съм, се оказа само ехо, сянка или огледален образ на поведението на Роберт. След разговора с Мачек изведнъж си дадох сметка, че не съществувам като аз, че непрекъснато се опитвам да бъда като предишното симетрично допълнение на тази половина, която беше Роберт. Когато той се откъсна и постепенно от половина започна да става цяло, а аз продължавах да искам да функционирам като неговата по-добра част, нашата връзка се разбалансира и почти се разпадна. Тогава именни не отидох, а дотичах в Al-anon. Първата година бях на четиридесет и две сбирки. Горе-долу в средата на този период престанах да си внушавам, че го правя за Роберт; признах си също, че не идвам тук да спасявам нашия брак. Едва отскоро разбрах, че не правя това и “защото имам дете” – честно казано в Al-anon съм заради самата себе си, а пък че от това печели и цялото семейство, е вече друг въпрос.

     Ирена I:

     От цялата си душа ненавиждах водката, кръчмите, но тайничко си пийвах сама. Когато брат ми каза, че е алкохолик, престанах да му говоря. Скоро обаче той ми написа писмо, в което описваше своя живот от детството си и си признаваше, че обира на жилището ми от преди няколко години е извършил той с няколко приятели. Веднага след това получих запис за десет хиляди злоти. А аз вместо да се радвам, все повече се вбесявах. Най-странното беше това, , че за този обир подсъзнателно се досещах, макар че не бях сигурна. А когато прочетох за това в писмото, ми стана страшно тъпо, защото вече не можех “да не зная”. Същото впрочем се отнасяше и за неговото пиене. А като капак се почувствах така, сякаш в писмото си той не пишеше за своето, а за моето пиене.

     А после беше така: живеехме в един град, но не се срещахме и не си говорехме. Само той ми пишеше от време на време писма и всеки месец ми изпращаше запис. В писмата слагаше и различни информации, снимани на ксерокс, статии от вестниците за “алкохолната болест”, изпрати ми също и няколко книги. Първият ми рефлекс беше да ги забутам в чекмеджето, но когато си бях сама вкъщи, ги изваждах едно след друго и така ги прочетох всичките. Например статията “Грях или болест?” я прочетох десет – петнадесет пъти.

    След известно време реших да престана да си пийвам. Внимателно проверявах дали ме влече. Май не. Но си мисля, че все пак брат ми ми спаси здравето. Защото колко дълго можеш да си играеш с водката?  Зависимостта е въпрос на време, днес съм убедена в това. А от омразата към алкохола се освободих тук в Al-anon. Е, върнах си и брата.

     Ирена II:

     Al-anon е единственото място, на което се върши нещо повече от почистването на тази голяма дреха, каквато за мен е всеки ден. Животът ми е толкова тежък, с проблемите си съм толкова самотна, че ако не е моята група, не знам как бих се оправила. Дори на църква престанах да ходя, защото там непрекъснато ти повтарят да страдаш, да страдаш, сякаш човек няма право на нищо повече.

     От дете винаги съм се занимавала с другите. А трябва да се знае, че почти всички около мен пият. Струваше ми се, че това е моя вина. Каква ти там моя, пият, защото пият, защото това е такава болест, че вината се стоварва на другите, на целия свят.

     Обичам да идвам тук веднъж седмично и да си припомням, че очите ми трябва да са обърнати към мен. Да некритикувам другите, да не им завиждам. Тук също разбрах, че душевното спокойствие не е някакъв дар за избраниците на съдбата. Душевното спокойствие е свобода от обидите, злобата и самосъжалението. Всеки, който го желае, може да го постигне. Трябва само да изпълни три условия: да се освободи от високомерието, да стане искрен спрямо себе си и към другите и, разбира се, да се научи на търпение. Защото нищо не става насила.

     Веднъж имахме тук гост от чужбина. Той ни разказа какво му е помогнало да се освободи от болезнената необходимост от контрол над “своя алкохолик”. Неговият разказ му се наби в паметта ми. Един човек пожелал веднъж жена му да му опече кекс със сушени плодове. Отишъл в килера, където намерил буркан с бадеми, орехи, стафиди, фурми и смокини. Зарадвал се и лакомо бръкнал в него. Напълнил си шепата колкото могъл, но когато поискал да я извади от буркана, ръката му се заклещила в гърлото. Той изкрещял и жена му дотичала, видяла какво е станало и казала: “Глупчо, какво правиш?”, “Как какво? Вадя плодовете от буркана.”. Тя отвърнала: “Пъхни си ръката обратно в буркана”. “Глупава жено, нима не виждаш, че искам да я извадя?”. “Вкарай я, ти казвам” – повтаряла жената. Когато той я вкарал обратно,  тя добавила: “Сега пусни плодовете”. Той разтворил ръка, пуснал плодовете, а тя му казала: “Сега си извади ръката”. Той мислено се простил с кекса и направил каквото му казала. Тогава жената навела буркана с две ръце и изсипала в престилката се голяма порция сушени плодове. “Нищо не става насила, запомни това” – казала тя и отишла да меси тестото.

     Ханка:

     В Al-anon се научих да говоря за това, което чувствам. Преди никога не казвах това, което наистина мисля, и изобщо не мислих за това, което казвам. Научих се също да слушам. И това не го умеех. Някой ми говори, а аз вместо да го слушам, си мисля какво ще кажа. А сега слушам. Също и себе си, собствения си глас, , интонацията, мелодията на думите. От начало дори не знаех какво се крие зад моите думи. Имах навика за всичко да говоря въобще, по принцип, за себе си – също. Казвах най-често това, което смятах, че другите искат да чуят. Обраснах с тази паяжина от правилности така, че понякога мислех, че се задушавам. Само дето сам не знаех какво е това. На повърхността, за другите, бях спокойна и овладяна. Но когато оставах вкъщи сама с дъщеря си, я биех за каквото и да е – четиригодишно дете – веднъж чак се изплаших, че нещо с мен не е наред.  Това беше точно тогава, когато мъж ми не беше пил от половин година. Уж хубаво, а аз бях като пача. Вече предпочитах, когато пиеше. Трезвен беше още по-лош. След седмица ще бъде второто дело. Тази година дъщеря ми тръгва на училище, майка ми ще ми помогне, все някак ще се справя. Стига толкоз. В Al-anon се научих да казвам “стига”, когато нещо ми е дошло до гуша.

     Хелена:

     Някои мислят, че не съм наред с главата, когато казвам: “Щастлива съм, че мъж ми е алкохолик”. А аз съм. Гледам другите двойки, другите семейства и си мисля, че благодарение на болестта на мъжа ми и благодарение на това, че той е в АА, а аз и децата в Al-anon и Alateen,нашият живот днес по някакъв начин е по-добър и по-богат. Със сигурност в него има повече любов, разбирателство и интимност отколкото при другите хора. Това е така, защото всички ние трябваше да започнем да се учим да живеем заедно, а другите не са задължени. Или по скоро мислят, че не са.

     Кажимеж:

     Трябва да кажа, че след почти две години в Al-anon все още се чувствам малко като натрапник. Преди всичко затова, че най-често съм единственият мъж сред жените. Все пак идвам, защото поради алкохолизма на жена миживотът ми стана непоносим. А навсякъде другаде освен в Al-anon хората ми казват: “Как можеш да търпиш това?” Какво пък, обичам жена си и не искам да се разделя с нея. В Al-anon поне, като ме гледат, никой не върти пръст на слепоочието си.