Да спасим цялото семейство

     “Не аз трябва да се лекувам. Та нали не аз пия, не мен са ме изхвърлили от работата, на никого нищо лошо не съм направила. Цялата къща ми е на главата и все някак нищо никога не провалям. От години аз издържам семейството и не помня кога съм била на почивка. Възпитавам децата и отгоре на всичко се грижа за родителите му. И за него разбира се. Аз съм отговорна за всичко и за всички. Е, от време на време всичко започва да ми писва…” – казват деветдесет и девет жени на алкохолици от сто, когато в консултацията или в съда за първи път чуят, че алкохолизмът е болест на цялото семейство и че те трябва да се лекуват.

     В Америка алкохолизмът е признат официално за болест на семейната система вече от над двадесет години, т.е. тогава, когато Вирджиния Сатир и няколко други основоположници на семейната психотерапия формулират принципите на терапевтичната работа с дисфункционални семейства, в които преди да умре любовта, винаги най-напред гасне разбирателството.

     Всяка семейна система има своята вътрешна динамика и се ръководи от неписаните правила на взаимодействието между отделните части на системата, тоест членовете на семейството. Здравата система се опира на равномерното разпределение на отговорностите за различните функции и задачи, които се реализират в семейството (никой не е експлоатиран от никого). В здравата система всички елементи са свързани с двустранно действащи комуникационни канали (искреност). За разлика от болната, т.е. дисфункционалната система, имаща затворен характер, здравата система е отворена, което означава, че са действени каналите за двустранна комуникация, свързващи семейната система с по-голямата система на обществото, част на което е семейството (участие в социалния и приятелския живот).

     Теорията на системите, приложена към семейството, позволява да оценим конфликтите и трудностите, правещи невъзможно хармоничното съжителство и индивидуалното развитие на всеки член от семейството. От това произтича също, че промяната във функционирането дори на един елемент причинява промяна във функционирането на цялата система. Този принцип действа и в двете посоки – това означава, че промяната може да доведе до влошаване или до подобряване на съвместния живот в семейството. Следователно е очевидно, че ако някой започва да прекалява с пиенето, с това влошава качеството на живот на всички членове на своето семейство.

     Al-Anon: начин на живот

     Хората в Америка рядко разчитат на това някой да удовлетвори потребностите или да реши проблемите им. Жените на алкохолиците не са изключение от това правило и много преди госпожа Сатир – още в началото на петдесетте години им дошла идеята със собствени сили да спасяват здравето на своите болни семейства. Знаменателен е фактът, че инициаторки на взаимопомощта в групите на Al-Anon  стават жените на алкохолиците, вече трезвеещи в общността на Анонимните алкохолици, а не на още пиещите.

     Това става така, защото преставането на алкохолика да пие – за което си мечтаят близките му – не разрешава автоматично проблемите на алкохолното семейство. Дори напротив, в първите месеци на въздържание обикновено алкохоликът става непоносим. Защото главният проблем на алкохолика е в неумението да се справя със собствените си емоции без алкохол (именно затова и пие). Следователно преди да се научи да се справя с емоциите си без да бяга в алкохола, той е в състояние да измъчи себе си и най-близките си с изблици на злост, нетърпеливост, нервност и, разбира се, изискване за толерантност към цялостното си поведение само затова, че вече не пие. Известно е, че физическото състояние на алкохолика винаги се влошава веднага след като престане да пие и тогава се проявяват остро симптомите на абстинентния синдром; по подобен принцип в ранната фаза на въздържанието се влошава неговият семеен живот, сякаш в емоционалния живот на алкохолика се появява нещо подобно на “духовен абстинентен синдром”. През първите няколко десетки месеца алкохоликът започва да се учи да живее без алкохол, а началото винаги е трудно. Тогава не само той може да се усъмни в смисъла на трезвия живот, но може да чуе и от жена си: “Пóми харесваше, когато пиеше”.

     За дисфункционалните семейства важи принципът, че нарушеното равновесие дори на най-болната, но стабилизирана по някакви правила система, се стреми да се завърне към старите правила. В система, каквато е семейството, когато след много години пиене алкохоликът накрая започне да трезвее и в процеса на затвърждаване на промените, извършващи се в неговото отношение към себе си и към другите хора, желае да навакса задълженията си и започва да се реализира като съпруг, баща и глава на семейството. “Как така? – съпругата моментално започва да се защитава по инстинкт. – С какво право той иска да управлява моите спестявания? О, не, няма сега да ми нарежда в колко часа ще обядваме. Виж го ти, едва е престанал да пие и веднага всичко трябва да става така, както той иска! Няма да го бъде”. А децата казват: “Баща ни какво ни се меси? Тези приятели ми са от много време и изведнъж спряха да му се харесват? Как така изведнъж татко стана толкова амбициозен?”

     Такива настроения на най-близките към започващия да трезвее алкохолик лесно могат да отслабят мотивацията му и тогава всичко се връща към предишния порядък: алкохоликът започва да пие и чувството за вина и навиващата се спирала на болестта отново правят невъзможно неговото участие в семейния живот с правата на равностоен партньор и възпитател на децата. Семейството потъва все по-дълбоко в тресавището на патологичните навици, произтичащи от чувството на самота, липсата на взаимно доверие и несъответствието между това, какво всеки от тях чувства, и това, какво може да си признае, и между това, какво се прави, и това, какво се говори.

     Преди близо четиридесет години американските жени, които не били щастливи единствено от факта, че съпрузите им водят трезв начин на живот, създали Al-Anon. Те интуитивно чувствали, че подобрението на тяхното самочувствие не зависи от промяната на поведението на мъжете им. Взели Библията на АА, Дванадесетте стъпки, Дванадесетте традиции и Молитвата за душевното спокойствие и, като зачеркнали една дума, се убедили, че – благодарение на тази програма – над техните семейства бавно, много бавно започнало да се спуска спокойствието. Те променили само звученето на Дванадесетата стъпка, която в програмата на АА звучи: След духовното ни пробуждане в резултат на тези стъпки, ние се стараехме да споделяме опита си с другите алкохолици и да прилагаме тези принципи във всичките си начинания. Защото общността на Al-Anon носи послание не към алкохолиците, а към всички други, които страдат поради алкохолизма на близките си.

     Благодарение на Дванадесетата стъпка общността на Al-Anon започва да се разраства,  като обхваща не само семействата на абстиненти, но също и хора, чиито близки продължават да пият. Същността на взаимопомощта се състои в това да се идентифицираш с преживяванията и опита на тези, които се борят със същия проблем, затова за тийнейджърите  е възникнала отделна общност – Alatot, където дори и най-малките деца  от алкохолни семейства научават, че алкохолизмът е болест и че те също не са виновни, че татко или мама пият. Много по-късно, в края на седемдесетте години, в САЩ от Al-Anon се поражда още една отделна общност – на Възрастните деца на алкохолици (Adult Children of Alcoholics - ACOA).Жените и мъжете, които поради пиянството на своите бащи или майки са изпитвали в своите семейства през детството си страх, срам, дезориентация, чувство за вина или болезнена склонност към перфекционизъм и контрол, в групите на ACOA изплакват своите парещи болки, учат се да прощават на своите често починали родители и постепенно да отстраняват от характерите си болезненото наследство на фалша и лицемерието, типични за дисфункционалните алкохолни семейства. Правят това макар и само да не предадат нездравото отношение към света и към самите себе си на собствените си деца.

     Коалкохолизмът – болестта на всички нас

     Опитът на американските общности за взаимопомощ са изиграли в развитието на познанието за алкохолизма неизмеримо по-голяма роля от всякакви студии, експерименти или научни изследвания, провеждани от лекари, фармаколози, психиатри или психолози където и да било по света.

     Алкохолизмът е, както е известно, болест абсолютно демократична и не подбира жертвите си – както често обичаме да си внушаваме – изключително сред криминалните типове и дегенератите. Не липсват алкохолици – и като последствие техните жени или мъже и близки и по-далечни роднини – сред лекарите, психиатрите и психолозите. При което някои от тях един ден също е трябвало да признаят, че са станали безсилни спрямо алкохола и са престанали да ръководят своя живот, а след това, благодарение на Дванадесетата стъпка, са започнали да си възвръщат в АА или Al-Anon изгубената си трезвеност или душевен покой, а най-често и едното, и другото.За възникването на новия клон на науката за системното лечение на зависимостите, като се вземат под внимание всички членове на семейството, са допринесли в голяма степен и тези професионалисти, които първи са успели да преодолеят своя личен фалшив срам, скрито чувство за вина и още по-силната отколкото у “простите хора” система на отрицания.

     Днес е трудно да установим кой първи е организирал терапевтична група за съпрузи на пациентите, лекуващи се от алкохолизъм в поликлиниките или болниците. Не е сигурно също дали психолог, или психиатър е създал термина коалкохолизъм, който означава специален тип психично смущение и се отнася за всички, които са в по-близки или по-далечни, но продължителни връзки с алкохолици. Не е известно точно кога и от кого този термин е обобщен като codependency (на български не много благозвучното “козависимост” или “съзависимост”), съгласно идеята, че вида на субстанцията или деструктивния навик, от който някой е зависим, няма чак толкова голямо значение от гледна точка на последствията, произтичащи за близкото му обкръжение.

     Във всеки случай през пролетта на 1987 година в моята любима книжарница Sisterhood Bookstore недалеч от Калифорнийския университет в Лос Анджелис на рафта с надпис “Психология” вече стояха четири книги с тази дума в заглавието си: сборникът Co-Dependency: An Emerging Issue (Съзависимостта: възникващият проблем); Co-Dependency: Misunderstood-Misterated (“Неразбрани – зле третирани”) на Ан Уилсън Шеф; Co-Dependent no more (“Вече не сме съзависими”) на Мелъди Беати; и Choicemaking: For Co-Dependents, Adult Children and Spirituality Seekers (“Изборът е твой: за съзависими, Възрастни деца и Търсачи на духовното”) на Шарън Уегшайдър-Крус.

     Тази “кодепенденция”, както казва един познат психолог кръга на полските емигранти в Лос Анджелис, единствения недостатък на теория, опираща се главно на здравия разум и преките наблюдения – трудно може да бъде защитена с трактати или с научен авторитет. Това е така, защото тази теория не е открита от учените. Някои от тях доста бързо обаче признават нейната точност и полезност, въпреки че все още “низовото” познание за зависимостите предизвиква конфликти и спорове между експертите и “простите” хора от групите за взаимопомощ. Професор Тери О’Брайън от университета Антиох в Лос Анджелис на един семинар за “Природата на зависимостите” през март 1987 година посвети двучасова лекция на конфликта между науката и практиката и между психиатрите и психолозите от една страна и парапрофесионалистите, от друга. Той най-силно разбуни аудиторията с твърдението си, че при учените “изглежда работи изключително лявото полукълбо на мозъка – това, в което се намира интелектът и няма място за преживяванията и чувствата”. И как можеше да се предвиди, че брожението на аудиторията в този авангарден университет ще се прояви не само в блъскане на столовете, но и в гръмки овации. Изглеждаше дори, че ръкопляскащите изобщо не са по-малко от протестиращите.

     Разбирането на динамиката на съзависимостта – или зависимостта от нечия зависимост – идва пряко от преживяванията и чувствата “на собствен гръб” от безнадеждната борба с болния човек, с безкрайната напразна битка най-сетне той да престане, от болката на пораженията, но също и от радостта, когато най-накрая успееш да измъкнеш – поне себе си – от менгемето на психичното робство и да започнеш да живееш по друг начин с хората, на принципа на независимостта от техните лични проблеми.

“Дори и гордостта по-малък грях е от самопринизяването, татко!”

(Шекспир, “Крал Хенри V”)*

(*Уйлям Шекспир.

 Исторически драми

 в два тома, томI, Народна култура,

 София, 1980 г. Превод: Валери Петров.)

     В резултат от половинвековния опит в трезвеещите в АА алкохолици се оказва, че най-добре могат да им помогнат тези хора, които с ръка на сърцето си могат да кажат: “Знам какво чувстваш, защото съм чувства същото”, тоест тези, които познават алкохолизма от собствен опит. Това правило се отнася и за помагането на тези страдащи, чийто проблем е не в собствения алкохолизъм, а в алкохолизма на близкия човек.

    По някакъв начин най-близките на алкохолика винаги биват въвлечени в игра, чието централно място заема бутилката, подчинявайки на манията на пиенето всички техни действия. Същевременно животът на другите членове на семейството и особено на съпругата постепенно започва да се управлява от опита за контрол над честотата и поводите за пиене или над количеството употребяван от мъжа алкохол. С течение на времето пиенето на мъжа става единственото съдържание на нейните мисли и единственият източник на нейните чувства, като постепенно се превръща в мания. Успешните от време на време опити за възпирането на съпруга от пиене поддържа лъжливата вяра, че може да го контролира; всеки неуспех на усилията удвоява от своя страна усилията и още по-голям контрол. Накрая цялата нейна енергия – също както и неговата – се насища със същата тази чудовищна алкохолна мания, като лишава живота им от индивидуални интереси и предпочитания, приятелства, контакти и нормална почивка, води до занемаряване на грижите за децата, ако не материално, то във всеки случай емоционално. Малките деца могат и да не разбират много, но отлично чувстват, че за мама най-важното е тати да не се напие, а за тати – някак си да се измъкне от мама и да се напие.

     В тази патологична игра за надделяване над алкохолизма и двамата – и мъжът, и жената – най-много се страхуват от едно: че той е алкохолик. От този страх най-лесно е да се предпазиш зад стената на отрицанията. Следователно те издигат тази стена съвместно и все по-усилено искат да вярват, че “следващият път ще бъде иначе”. Той – че ще изпие на тази Нова година само чаша шампанско и ще се върне нормално вкъщи; тя – че ако не танцува и не разговаря с никого и не излезе дори за минутка от стаята и не сваля от него очи и също не му позволи и за минутка да излезе от стаята, празненството ще се състои…

     Новогодишното тържество обаче не протича успешно и тогава и той, и тя са обгърнати от горчивото и безнадеждно чувство за катастрофа. Поредната катастрофа. Катастрофата значи е неизбежна, а повтарящите се поражения неминуемо водят до понижено самочувствие. При него: “Толкова се старах, защо никога не успявам да се спра навреме?” и при нея: “Толкова го молих, той сигурно не ме обича”. Алкохоликът постепенно пропада в бездната на безпомощността и отчаянието. Всеки, който е емоционално свързан с алкохолик, пропада в точно такава бездна. Но трябва да се добави, че това тяхно пропадане става по отделно и във взаимен конфликт. И двамата чувстват едно и също, но по отделно и против другия. Единият обвинява другия, като така задълбочава още повече болезненото чувство на другия. (Терапията между другото ще се състои и в това двамата да се намерят, да започнат да чувстват по сходен начин – да започнат да бъдат и да живеят заедно.)

     Времето обаче тече, зависимостта ги стяга като примка. Семейството влага все повече и повече енергия в начини да се справи с алкохолика. Всички се учат да предвиждат пиянството му, а после да се справят, когато запоят продължава, и вече след известно време те доста добре успяват да преживеят най-лошото. Дълбоко в душата си чувстват, че няма да променят алкохолика. А същевременно тяхната система на отричане и шепне, че един ден ще намерят начина и “следващия път ще бъде иначе”.

     Този цикъл се повтаря безброй много пъти. Чувството за безпомощност и липса на себеуважение се утвърждават като главните черти на автопортрета както на алкохолика, така и на тези, които го обичат. Създава се ситуация като че ли най-близките му стават зависими от алкохолика правопропорционално на степента на тяхното емоционално ангажиране.

     Когато се стигне до там, най-близкият човек започва да изпълнява ролята на съучастник или – използвайки дословния превод на американския термин enabler– “улеснител”. Съучастникът е наранен – или разгневен – или уплашен – опекун на алкохолика. Съучастникът често става “избавител” на алкохолика; в категорията на здравите инстинкти на доброжелателността и любовта някои си мислят така: “Нали ако му помогна този път, втори път той няма да го направи”. Съучастникът може също да влезе в ролята на партньор в пиенето, като казва: “Искам да пие с мен, вместо с някой друг” или “За него ще остане по-малко, ако и аз си пийна”. Най-често обаче съучастникът става жертва и мъченик, приемайки самоунищожаващата роля на човек, чиято мисия в живота е да страда (“Това е мой дълг като жена, сестра, майка, баща, началник в работата, приятел или приятелка… Впрочем вярвам, че в края на краищата той ще се промени”.) Съучастникът може да бъде и “твърд”, като се старае напразно със сила и враждебност да принуди алкохолика да промени навиците си.

     Независимо от личния стил на съучастника, на типа ма личността му и на индивидуалните му качества, алкохоликът трябва да има някакъв улеснител, за да пие.Той му е необходим само за едно – да го пази, него алкохолика, от последствията на пиенето.

     Хората, емоционално свързани с алкохолик, ще се въплътяват в една или няколко от тези роли в различните ситуации или периоди на живота, във всеки случай на схемата на тези роли ще се изграждат отношенията му с алкохолика. Така или иначе те се поставят в позицията на хора, поемащи върху себе си отговорността за пиещия. Във всяка от тези роли лежи предпоставката, че е възможно по някакъв начин да бъде променен алкохоликът; именно тази предпоставка, свързана с упоритата съпротива на алкохолика спрямо всякакъв контрол, е причината тази патологична игра да се проточва безкрайно.

     Отношението към алкохолика, съдържащо се във всяка от тези роли, засилва съпротивата му към промяна; няма защо той да се променя, щом семейството непрекъснато му доказва – като разрешава всичките му проблеми – че то носи отговорност за неговите постъпки. Мотивацията за промяна засилва у човек едно поведение и отслабва друго. С човек, зависим от деструктивни навици, е същото, само че по-трудно, защото той, поради естеството на болестта си, има притъпена възприемчивост към усилващите или отслабващи импулси. Алкохоликът например не приема словесните обвинения, заплахите и претенциите поради деградацията на способността му за емоционално реагиране спрямо другите хора и поради доминиращите в неговите отношения неискреност и липса на емпатия. Следователно категорията на чисто вербалното засилване или отслабване на неговото поведение престава да играе каквато и да било роля. Става прословутото говорене на стената. Неслучайно алкохоликът търси силните изживявания – само те могат да достигнат до него. Следователно единствено с помощта на силните изживявания – тоест наистина болезнените и скъпи последствия от пиенето – той може да бъде разтърсен и да бъде събудена в него мотивация за промяна на поведението му.

     Семейството обаче не си дава сметка за това. Съзнанието, че близките на алкохолика са способствали за задълбочаването на зависимостта може да хвърли семейството в още по-силно чувство за вина. То може също и да засили досегашното му заблуждение, че фактически то е причината за неговото пиянство. Следователно помощта на алкохолното семейство е процедура, изискваща голям такт и дълбоко разбиране на динамиката на зависимостта и съзависимостта.

     Американският опит показва, че на близките на алкохолика най-добре може да помогне някой, който сам се е борил с чуждото пиене и също е загубил, а после е започнал да се учи да уважава своя живот и да се грижи за него “въпреки всичко”. Именно на този принцип участието в Al-Anon, Alateen, Alatot и ACOAдейства оздравително на хора, които живеят или са живели в алкохолно семейство,. И на този принцип американските психиатри и психолози са изградили модела на психотерапия за коалкохолици, тоест “за нас всички”, както каза на симпозиума на терапевтите през октомври 1986 година една от съавторките на терапевтичния модел за коалкохолици – докторът по психология Стефани Браун от Станфорд.

     Семейната терапия в Хейзълден

     Видях този модел в действие по време на стажа си в клиниката за алкохолици в Хейзълден, известен не само в Америка сред занимаващите се професионално с алкохолните проблеми. По-голямата отколкото в другите центрове ефективност на техния метод произтича от факта, че в Хейзълден се обръща по-голямо отколкото всякъде другаде внимание за обхващането на семейството на пациента в програма за терапия, която по своята същност малко се отличава от принципния начин за лечение на самата зависимост.

     Хейзълден е един от първите центрове за лечение на зависимостите, опиращи се на програма, която има за цел не само да възвърне здравето достойнството на алкохолика, но и да възстанови здравето и достойнството на неговите близки. По-рано ако някъде са се занимавали със семействата, терапията най-много е трябвало да помогне на жената и децата или на родителите на алкохолика “по-добре да го разберат” и да ги научи да го улесняват в неговото въздържание.

     Семейният център – Family Center – провежда за семействата на лекуващите се в Хейзълден терапевтична програма, състояща се от лекции и беседи, филми, аудиовизуални програми, индивидуално съветване, сесии по групова терапия, попълване на спомагателни анкети (общо няколко десетки страници), библиотерапия и групови дискусии с други семейства. По време на едномесечното пребиваване на пациента в центъра са забранени традиционните посещения на близките и приятелите; близките обаче се канят на неколкодневно пребиваване във Family Center.

     Директорът на Family Center – Теренс Уилямс, е познат с това, че при всеки удобен случай подчертава, че неговият център предоставя услуги на всички, които живеят и работят с алкохолици и други зависими. Затова сред участниците в програмата на Family Center освен семействата на актуално пребиваващите в Хейзълден пациенти могат да се срещнат терапевти, лекари, психолози, медицински сестри, полицаи, съдии, духовници и магистрати.

     Първото нещо, което се набива в очи след прекрачването на прага на Family Center, е лозунгът, написан с големи букви: ПОМНИ, НЕ ЗАРАДИ ТЕБЕ ПИЯ И НЕ ЗАРАДИ ТЕБЕ ЩЕ ПРЕСТАНА.

     “От това трябва да се започне – казва господин Уилямс – защото всеки, който си има работа с алкохолик, предимно иска да го контролира. А пък по принцип никой няма контрол над друг човек. И това е добре, защото контролът е унизителен и обиден за човешкото достойнство”.

     Семейният център разполага с хотел за гостите на участващите в стационарната програма. За хората, които могат да пътуват от близките градчета и от Минеаполис и Сент Пол са организирани осем вечерни сесии в течение на един месец. Въпреки отлично организираните занятия, квалифицирания терапевтичен персонал и старателно изработената програма няколкото десетки часа теоретично и практическо образование не са достатъчни за затвърждаването на промените на отношението и поведението, типични за коалкохолиците. Следователно убеждаването за постоянно участие в Al-Anonв градовете, където живеят е основната терапевтична цел на Семейния център в Хейзълден, така както поощряването към дългосрочна работа в АА е целта на програмата за пациентите на клиниката за зависими. Семейният център работи под девиза да се подобри качеството на живот в семейството в резултат на четири основни процеса:

     1. Обогатяване на знанията на всички членове на семейството за алкохолизма и другите зависимости.

     2. Осъзнаване с помощта на терапевт и други коалкохолици на собствените грешки и вредни навици, произтичащи от дългогодишното общуване с болния или болните от алкохолизъм, а преди всичко разпознаването в себе си всичките проявления на контролиране на алкохолика, за да може работата върху себе си да започне от преустановяването на този контрол във всичките му форми и прояви (като надзираване, следене или просто непрекъснато мислене и притеснение за това какво може да се случи с него).

     3. Използване в работата над промяната на своите негативни и вредни навици на помощ от хора с подобни проблеми, най-добре в Al-Anon и в семейни терапевтични групи.

     4. Помагане на други хора с подобни проблеми чрез споделяне на своя опит в Al-Anon или навсякъде другаде, където има хора, страдащи поради алкохолизма на близките си.

     Терапевтът Джеф

     Във Family Center прекарах един ден, придружавайки мъжа и двамата пораснали синове на Джени П., пациентка в отделението “Лили Хол”, където карах стажа си като психолог. Участвах между другото с тях и в семейна сесия с терапевт, който после ми показа в своите бележки много точна диагноза на всеки един от мъжете и плана за индивидуална и групова терапия с тях. В този план бяха отбелязани следните задачи: 1. да събуди у всекиго от тях по-голямо уважение към себе си; 2. да подобри физическото самочувствие (на бащата); 3. да подобри функционирането в приятелската и социалната сфера (при по-малкия син); 4. да помогне да разберат болестта на зависимостта като проблем на цялото семейство.

     Джеф има диплома на магистър по психология и лиценз за инструктор по алкохолна терапия едва от няколко години, опитът му е много богат, защото от раждането си е живял, както каза, в семейство с алкохолни проблеми, въпреки че родителите му са били на практика въздържатели. Алкохолизмът на дядовците – твърди Джеф – се е отпечатал под формата на емоционален хлад, липса на искреност, в болезнено насочване на амбициите на децата и склонност – особено у бащата – да оценява хората според успехите и парите, а не според такива човешки качества като емоционалност, доброта, честност, духовност. Джеф днес е убеден, че това са били прояви на семейна алкохолна болест, пренесена от баща му и майка му от техните домове на детството.

     - Какво значение може да има това днес в твоята работа? – попитах го, когато отивахме заедно да обядваме.

     - Има и то огромно – поясни той – защото трябва да си забелязала, че когато работя с хора, индивидуално или в група, всичко, което правя, доказва, че аз не знам по-добре от тях, а знам и чувствам същото, което и те. Затова се разбираме толкова добре. В алкохолните семейства са различни само актьорите и реквизитът; процесът или интеракцията навсякъде е почти идентична.

     Обядът ни в Хейзълден както обикновено се състоеше от огромна чиния, пълнена според собствения вкус с изложените в бюфета съставки на питателна витаминозна салата. По примера на Джеф посипах сместа от сурови зеленчуци, варено пилешко месо и нарязано сирене със орехови и слънчогледови ядки. Накрая полях тази многоцветна композиция с моя любим сос “Хилядата острова”.

     - Знаеш ли – каза Джеф – като дете не бих могъл да си направя такава салата. Баща ми признаваше само варените зеленчуци, а майка ми се страхуваше да му противоречи и така у нас никога не се ядеше сурова салата.

    После Джеф ми разказа още колко често при работата си във Family Center се среща с хора, чиито преживявания точно му припомнят неговите собствени.

     Този следобед темата на сесията с десетина петнадесет човека, поканени в голямата зала за групова терапия беше ставането на независим в любовта. За да започне дискусията, Джеф каза:

     - Ние сме емоционално свързани с човек, болен от алкохолизъм. Нашето щастие зависи от това какво прави алкохоликът, как се държи, при което по-голямата част от енергията ни поглъща психическият, а често и физическият контрол над алкохолика. Нищо чудно в началото да се разбира толкова трудно в какво се състои тази зависимост, а още по-трудно е да го постигнеш. Лесно е да се сбърка емоционалното отсъствие с хладина, горчива отмъстителност или пълна загуба на интерес. Междувременно едва емоционалната независимост от човека, когото обичате, означава истинска любов в най-творческия й, достоен и не ограничаван от робство вид. Да обичаш, като оставаш независим, означава да се грижиш и да се безпокоиш, като позволяваш на другия човек да запази себе си; да обичаш независимо е да бъдеш господар на собствените си емоции, а не техен роб. В това се състои отговорността за собствените си чувства, а следователно и за качеството на своя живот. Който успее да стане независим от обичаните хора, като същевременно продължава да ги обича, е способен да взема решения без да се ръководи от скрити мотиви за манипулиране с тях или от страх от реакцията им.

     После всички присъстващи се изказваха. Потвърдиха се първите думи на Джеф; понятието независимост в чувствата е много трудно да се разбере в началото, доказателство за което са многобройните въпроси. “Трябва ли да спра да говоря на мъжа си, ако отново започне да пие?”, “Трябва ли да станеш безразличен, за да постигнеш вътрешно спокойствие?”, “Трябва ли да се разведа?”, “Ако стана емоционално независим, как жена ми ще разбере, какво чувствам?”, “Може ли да гледаш спокойно как единственото ти дете си разрушава живота?”.

     Когато бе зададен и последният въпрос, използвах привилегията си на гостуващ терапевт и помолих питащата да разкаже как това “единствено дете” е попаднало на лечение в Хейзълден.

     - Жена му подаде жалба в съда за пиянски скандали и съдът го насочи тук – каза тя и премина към подробностите.

     От тях ставаше ясно, че този младеж не е завършил следването си, макар че започвал в три различни висши учебни заведения, има четири деца, от които само едно от сегашното си семейство, причинил е две сериозни автомобилни катастрофи в пияно състояние, “вкарал в гроба баща си” и въпреки тридесет и трите си години е на издръжката на майка си.

     - Той ми е единственият син. Никога няма да престана да му помагам, особено сега, когато виждам, че жена му мисли само за себе си и изобщо не се грижи за него – завърши тъжната посивяла госпожа.

     Веднага се вдигнаха няколко ръце.

     - Погледни на това така – каза някакъв млад мъж – след като твоят син е изпратен тук на лечение от жена си и от съда, а ти никога не си успяла да го направиш, опитай се да научиш нещо от тях.

     Някой друг добави:

     - Помагала си на сина си, като си го спасявала от неприятностите, за които той сам е бил виновен. Като че ли не си му помагала истински, а си му улеснявала пиенето и по този начин си поддържала болестта.

     Джеф също взе думата. Каза:

     - Основата на всички човешки взаимоотношения трябва да бъде отговорността на всеки за собствените си постъпки. Добре е да започнеш да обучаваш на отговорност от малък, но след достигането на законното пълнолетие това е абсолютното задължение на цялото общество, започвайки от родителите, възпитателите и учителите, и завършвайки със съседите, шефпвете в работата, полицаите и съдиите. Алкохолната болест се развива дълго и относително бавно. Никой не става зависим от първото си напиване. Но ако не се направят изводи за последствията от първото напиване идва второто, а после следващото и следващото. Колкото по-рано напиването стане неизгодно, толкова по-бързо този човек – било вече зависим, или още не – ще трябва да възпре деструктивния си навик. Ако някой, когото обичаме, пие прекомерно, трябва още повече да държим това да стане колкото се може по-рано – преди близкият ни човек да загине при трагични обстоятелства, да отиде в затвора за престъпление, извършено в пияно състояние, преди да изгуби семейството, работата или здравето си, а най-често за всичките тези неща заедно. Мисля, че на света нямаше да има нито един алкохолик, ако всеки, който иска да пие, трябваше сам да плаща за всички последствия от пиенето – Джеф особено наблегна на думата “сам”.

     Преди да излезе от залата, всеки участник получи пакет литература, съдържащ между другото синя книга с медитации за всеки ден от годината, със заглавие One day At a Time in Al-Anon(“Само днес в Al-Anon”), в която на темата “независимост в любовта” са посветени двадесет и една страници.

     Вечерта на същия ден всички участници в семейната терапия се срещнаха още веднъж на филмовата прожекция в големия киносалон, където дойдоха също и пациенти и пациентки от шестте отделения за алкохолици на Хейзълден. Гледахме тридесет минутния филм I’l Quit Tomorrow (“От утре не пия”), продукция на Джонсън институт в Минеаполис, с който Хейзълден си сътрудничи тясно. Също както и книгата със същото заглавие този филм принадлежи към класиката на тема прогресивната природа на алкохолизма.

     Чрез историята на някой си Стив Милър филмът показва борбата на семейството, приятелите и шефа му със засилващата му се алкохолна болест. Тази история много образно ни запознава с концепцията за алкохолизма като болест и показва разликата между подпомагането на болестта и истинската помощ за болния; филмът съдържа и прост инструктаж за организирането на интервенция с цел да се преодолее у алкохолика системата от отрицания и заблуждения. Преди всичко обаче филмът вдъхва надежда, че задържането на развитието на болестта е възможно във всеки момент, ако само помогнем на алкохолика да поиска да престане да пие. И че такава помощ дава най-добре този, който, грижейки се за себе си и за качеството на своя живот, оставя алкохолика да си плати цената за своето пиене. По този начин се реализира парадоксалният принцип, че както с болест можеш да се заразиш и със здраве. В семейство, в което цари откритост, искреност на чувствата, казване на истината и взаимно уважение, алкохоликът най-бързо ще престане да лъже, да мами и да отрича очевидните факти. А ако не престане – защото окончателният избор принадлежи единствено на него – то поне неговите близки ще могат да живеят свободно, извън омагьосания кръг на уговореното премълчаване.