Съставях това писмо в мислите си от месеци. Доста отдавна бях помолила твоята шестнадесетгодишна дъщеря Малгоша да ти даде моя телефон; дълбоко в себе си обаче знаех, че няма да ми се обадиш. Така че не се учудих, когато Малгоша ме спомена, че е намерила в кошчето за смет тоя, което ти беше донесла да прочетеш.
Със сигурност си мислиш, че дори дъщеря ти е против теб. Заедно с целия сват тя също не те разбира. Мислиш си, че никой не те разбира. Знам защо не искаше да се запознаеш с мен – защото ме ненавиждаш заради това, в което те подозирам.
Няма как да те убедя, че не съм ти враг; че не те презирам, въпреки че всъщност знам твоята тайна. Така че реших да ти пиша, защото само по този начин мога да ти кажа, че не намирам в теб нищо, което да буди в мен ненавист или презрение. Ще намериш това писмо в книгата, която случайно ще вземеш в ръка и може би ще започнеш да четеш. Умолявам те, не спирай да я четеш. В този момент сме само двете, а пък и не те познавам лично. А ти и така си знаеш, че аз знам. Знам, че отдавна скришом се притесняваш от своето пиене.
Горе – долу сме на една и съща възраст. Твоята Малгоша е точно на годините на моята дъщеря Магда. И двете говорят по един и същи начин – с вдигане на веждите и живо жестикулиране; по-рано щяха да ги нарекат “пубертетки” и като че ли много сполучливо. Запознах се с Малгоша преди половин година. Дойде в клиниката, ч която работя, и каза: “Майка ми пие. Не знам какво да направя”. След това много седмици редовно идваше всеки четвъртък. Много разговарях с нея и страшно я обикнах. Веднъж донесе снимка, която запомних добре: седиш в ракитово кресло и държиш на коленете си може би едногодишната Малгоша. Преди петнадесет години си била красива жена; особено красиви ти бяха очите – светли, прозрачни, пълни с блясък.
Сигурно помниш, че малката Малгоша обичаше да си играе на пода в кухнята. Още не можеше да ходи добре, когато откри, че при крака на масата, до самата стена държиш винаги бутилка от оранжада, в която наливаш своята “оранжада”. Помисли си, още тогава…
Ако някой те нарече алкохоличка, щеше да се тресеш от възмущение. Щеше горещо да отричаш и веднага щеше да приведеш десетки аргументи в доказателство, че това са глупости; скрито в духа си не би била толкова сигурна в това. Следователно ще ти кажа направо: защото отдавна не можеш да контролираш пиенето си, защото пиеш повече отколкото си готова да си признаеш, ти си алкохоличка. Като използвам тази дума, говоря за болестта. Тази болест се развива с години, като постепенно стеснява света на болния до такава степен, че с времето вече нищо друго няма значение освен бутилката.
Защото си жена, се криеш с пиенето си самотно в собствения си дом. Криеш се дори от Малгоша, пред която по някога не се показваш по цяла седмица. Случва се по няколко дни да не ставаш от леглото – като се правиш на болна, се опитваш да скриеш проблема си дори от самата себе си. И го правиш доста успешно, защото действително почти никой нищо не знае. В компания избягваш да се напиваш, впрочем от години не се събираш в компании. Вашият дом е пуст, не поддържаш близки контакти с никого от работата си и отдавна си прекъснала контактите си с роднините. Малгоша също не кани съученичките си вкъщи; никога не е сигурна в какво състояние ще бъдеш.
Трябва да си преживяла развода си много болезнено. Малгоша е била още в пелени, когато си останала сама. Синчето ти тъкмо е трябвало да тръгне на училище; уплашила си се, че ще ти бъде прекалено тежко с две деца и си решила да го дадеш в детски дом. Годините минавали, все по-рядко си го посещавала, никога не си можела да влезеш в контакт с него. Докато накрая сте си станали напълно чужди. Преди няколко години си искала да го посетиш в затвора, но той ти отказал. Синът ти никога не ти е простил, че си го изоставила. Впрочем ти самата никога няма да си го простиш. Винаги, когато са те нападали твоите демони, когато си имала угризения, била си самотна или те е обхващал страх от бъдещето – си посягала към алкохола и той ти е помагал да забравиш за всичко. Помисли си колко години си удавила в алкохол.
Но искам да ти кажа, че независимо от това колко дълго си пила и колко много – за теб има надежда. Че трябва да престанеш да се обвиняваш и да се срамуваш. Че не заслужаваш обвинения и презрителни епитети, каквито са подхвърляли към теб някога баща ти, после мъжът ти, тъстата и другите хора. Помниш повтаряните непрекъснато обвинения: “Не мислиш за никого освен за себе си”; “С теб не се издържа, как не те е срам”! А ти нали не си самовлюбено, анормално чудовище без сърце. Честно казано точно обратното. Скъпа моя, проблемът ти е в това, че си тежко болна.
Послушай ме, ти наистина си болна. Така че престани да се измъчваш, стига самобичуване. Ти си болна. От момента, когато признаеш, че си алкохоличка, вече няма да трябва да се укоряваш, обвиняваш и непрекъснато да се самонаказваш. Трябва само да признаеш, че си болна. Твоята болест е много страшна. Унищожава всичко, което е в обсега й. Ако не спреш развитието на болестта, тя ще унищожи твоя разум, твоето тяло и дори най-близките ти. Малгоша също е болна поради твоя алкохолизъм. И дори синът ти, който не знае, че си болна и затова не иска да ти прости. Твоята “вина” съвсем не е по-голяма от вината на болния от диабет или тази на астматика, алергичен към цветния прашец. Ако си алкохоличка, алкохолът за теб е отровата, която никога няма да се научиш да контролираш. Не знаеше за това, нали?
Не си сама в своето нещастие. По целия свят, също и в Полша има хиляди жени като теб, които са в по-ранен или по-напреднал стадий на болестта, а може би вече са и пълни развалини. В клиниката, в която работя, идват да се лекуват от алкохолизъм близо двеста човека годишно; тридесет от тях са жени. Трудно е обаче да се каже дали наистина само петнадесет процента от всички болни от алкохолизъм са жени. Мисля, че те са много повече. Няма начин точно да се установи, защото на жените, а особено на жените домакини по-лесно им се отдава да скрият пиенето си отколкото на мъжете. Наистина им се отдава, поне за известно време. Жената алкохоличка обаче страда повече от мъжа, защото има по-сложна психика и по-чувствителна физиология. Тя носи в себе си по-голям срам и чувство за вина и по-дълбоко усеща петното, с което обществото несъзнателно заклеймява алкохолиците. Знам, че не трябва да те убеждавам в това. Иска ми се това да ти звучи като абстрактна теория, но знам че за съжаление това не е така и че неведнъж си усещала тежестта на това петно.
Мъжете алкохолици по-дълго се запазват от тоталното психично разпадане и пълната загуба на вяра в себе си поради своята дързост и мъжество. С жените е по-зле. Много алкохолички казват: “Вътрешно бях напълно мъртва като изгорено дърво. Нищо не достигаше до мен”.
Повечето жени много трудно признават, дори пред себе си, че са алкохолички. От това обаче зависи тяхното здраве, а също и качеството на остатъка от живота им. Това е първата крачка по пътя към трезвеността. Ако досега не си я направила, позволи ми да ти помогна да я направиш. Когато съумееш да признаеш, че безкрая на твоите безпокойства и вътрешни травми са симптоми на алкохолизма, това означава, че имаш шанс да използваш помощта.
Веднъж в Америка попаднах на “Писмо до жената алкохоличка”, публикувано под формата на брошура. Не помня кой беше автора на писмото, но знам, че той беше помогнал на много американски жени да преодолеят срама и страха, които ги възпираха да признаят своя алкохолизъм. Така че реших и аз да ти напиша писмо, след като не мога да стигна до теб по друг начин.
Искам да ти кажа, че въпреки че страдаш от тежка, неизлечима болест, все пак можеш да се върнеш сред нас и да започнеш отново да живееш нормално. И знаеш ли какво? Ще видиш, че този живот ще бъде по-щастлив от обикновения човешки живот. Обаче няма да се върнеш към живота си от преди години. Впрочем той не беше добър, знаеш това. Милиони ядове и страхове, вечно витаене в облаците, брутално детство, брутален семеен живот, изгубване на себе си в задоволяването на чужди потребности, подтискащото бреме на възрастния живот на плещите на все още не порасналото, уплашено момиче. Нали такъв беше твоят живот? И тогава откри, че водката отлично премахва черните мисли и помага да подтиснеш своя гняв, с който никога не си знаела как да се справиш. Водката беше и лекарство за безсънните нощи; водката ти даваше сили да се събличаш пред не любимия мъж; водката те освобождаваше от вината за даването на Павел в детския дом; водката успокояваше тъгата и срама, че отново наби Малгоша, защото беше изгубила петдесет злоти или си беше изцапала рокличката; водката ти помагаше във всичко. В живота, който можеш да започнеш от днес, няма да има водка. Обаче ще го изпълнят преживявания, чувства и умения, които ще ти помогнат постепенно да започнеш да се връщаш към себе си – човек, може и несъвършен, но пълноценен, защото живее в истината за себе си и заобикалящия го свят.
Искам да ти разкажа за обществото на Анонимните алкохолици, благодарение на което повече от милион и половина унищожени като теб жени и мъже в близо сто страни по света са престанали да пият и са намерили пътя за възвръщането към нормалния живот. В Полша също са се завърнали към здравето неколкостотин хиляди алкохолици и алкохолички. Когато ти писне от живота, който водиш от години, и съумееш да се сдобиеш с толкова смирение, че да поискаш да използваш тяхната помощ, Анонимните алкохолици ще ти кажат какво трябва да правиш. Ако поискаш да ги послушаш. ще разбереш какво да направиш та днешната ти чашка да бъде последна; те ще ти покажат пътя към трезвеността; ще ти помогнат да се научиш на нов начин на живот, на какъвто се учат те един от друг.
За Анонимните алкохолици може и никога да не си слушала, макар че за тях вече е писано в полската преса; адреса на най-близката група ще научиш в консултативния център. Честно казано малко хора в Полша знаят за съществуването на това движение за взаимопомощ и никой не би могъл точно да обясни как действа техният метод. Но действа. За това има толкова доказателства, колкото са живеещите по света трезви Анонимни алкохолици. Идвайки в АА, признаваш, че си безсилна спрямо алкохола и че си престанала да ръководиш своя живот; ако искрено желаеш помощ, молиш за нея някоя по-висша от самата теб сила, за да може от този момент тя да поеме опеката над теб. На пръв поглед такава “дреболия” не може да промени много в живота на човек, а все пак променя всичко. Бликащото от дълбините на сърцето упование на висшата сила, източниците на което са депресията, отчаянието и безпомощността спрямо зависимостта, освобождава в човек такава сила, каквато никой и никога не може да ти даде.
Да поговорим малко за теб. Как изобщо се стигна до там да станеш алкохоличка? Все пак не поради глупост или лош характер. Лекарите и психолозите казват, че хората често пият поради емоционални причини. Това е вярно. Имахме в отделението пациентка, която беше попаднала в зависимостта след смъртта на детето си; друга – защото не могла да си прости аборта, който направила под натиска на приятеля си; много алкохолички говорят за нестихващата болка, когато бащите им са ги отхвърлили или поради горчивите съпружески разочарования. Алкохолиците по правило са перфекционалисти и идеалисти; очакват прекрасен живот и когато техните идеализирани надежди не се сбъднат, се чувстват, като че ли не стават за нищо.
Хората пият от гняв, от самосъжаление, поради желание да избягат от проблемите си и че не вярват в себе си. Пият, защото са нещастни; нещастни са, защото пият. Не си го признават, защото ги е срам, че са слаби, така че се преструват, че са силни и казват, че “ще се справят”. Междувременно спиралата на болестта все повече се навива, чак до момента, когато алкохоликът вече не може да каже кое е причината и кое – следствието.
Няма начин да се освободиш сам от тази спирала. Откакто свят светува алкохолиците са се обръщали към лекарите с молба да им спасяват болните органи – черния дроб, нервите, стомаха, сърцето, разума. Тази помощ обаче не е достатъчна. Защото не сърцето или черният дроб са болни от алкохолизъм, а алкохоликът. И понеже медицината не ни учи да гледаме по този начин, на съвсем малко лекари се е удало да излекуват алкохолиците за постоянно.
Много по-често това се удава на Анонимните алкохолици. По време на своите пътувания съм срещала стотици хора, които от първата си сбирка на АА никога вече не са изпили и капка алкохол. Други са искали да проверят дали могат да контролират пиенето си, но това се оказвало невъзможно, признавали са се за победени и са вземали решение за живот в абстиненция. Познавам една жена – да я наречем Анна, защото истинското й име е друго – която, искайки да задържи мъжа си при себе си, започнала преди години да пие заедно с него; той и така се махнал, а на нея й останала само зависимостта. Друга – нека бъде Олга – още като четиринадесетгодишно момиче била висока сто осемдесет и един см; не чувала шепненето след себе си и не виждала любопитните погледи само тогава, когато била напълно пияна; веднъж дори живяла една година с “годеник” – но се съгласила единствено поради това, че през цялото това време на практика не изтрезнявала. И двете днес са в АА и не пият. Само ако поискаш, ще се запознаеш с тях и ще можеш сама да ги попиташ какво правят, за да живеят в трезвеност. Едната от тях имаше грозни черни зъби и изрусена сплъстена коса, когато се появи в АА; когато неотдавна духна свещичката на “рождената” торта за годишнината от включването си в АА, всички не можеха да се начудят на метаморфозата й – мястото на евтино облечената, съсипана нещастница след една година не пиене беше заела красива жена, облечена модно и елегантно, с прекрасна сивкава фризура, с чисти нокти и попълнени липси в зъбите си. Общността на АА променя всички – можеш сама да се убедиш в това.
Аз следвах психология в университета в Лос Анджелес, където четири семестъра имах занятия за психически нарушения и психопатология, свързани със зависимост към алкохол, лекарства и наркотици или други деструктивни лични навици. Условия за зачитане на предметите за зависимостите беше участието в много сбирки на групи за взаимопомощ, които в Америка са многобройни. Сбирките на Анонимните алкохолици, които в Полша се наричат както в Америка митинги (meeting), правят огромно впечатление на всеки, независимо дали е. или не е алкохолик. В закритите сбирки участват само хора, жадуващи да престанат да пият, а откритите са за всички, които искат да разберат какво е алкохолизмът, какви са хората, страдащи от тази болест, в какво се състои завръщането към здравето и как може да се помогне на все още страдащите алкохолици.
От много “аовци”*(*Така в Полша се наричат разговорно анонимните алкохолици /бел. прев./)съм чувала, че в групите на АА те за първи път са се почувствали хора от много време насам. Нищо чудно, защото там никой никого не критикува, не оценява и не обвинява. Там нищо не шокира никого, защото всеки е преминал през подобен ад. Там има хора, които не можеш да измамиш с никакви измислени обяснения, каквито всеки алкохолик си има с хиляди. Защото тези хора също ги знаят и веднага ще ти ги кажат, когато ти се прииска да избягаш в добре познатите отрицание и самосъжаление. Ще видиш какво облекчение ще получиш, когато след години криене в лабиринта на личното си самозаблуждение най-накрая ще можеш да застанеш пред хората с изправена глава без да се правиш на някой друг; и ще те уважават такава, каквато си, за това, че си с тях. Всички в АА след известно време говорят за възхищението, че сякаш са открили нов вид хора – освободени от фалшивата си гордост, често признаващи за извършените от тях грешки. Сред тях човек се чувства така, сякаш го заобикалят хора, които са той, но в различни облекла. Ще почувстваш, че можеш да им вярваш; че те ще те виждат такава, каквато си без да те обвиняват и да те засрамват.
Алкохолизмът е неизлечима болест, което означава, че ако си алкохоличка, никога няма да можеш да пиеш “в компания”. Също може да се каже, че имаш алергия към алкохола. Но не си длъжна веднага да си мислиш за “цял живот” без алкохол. Трябва да се пазиш само от първата чашка. “Вчера” не можеш да го промениш, “утре” не го познаваш – най-важен е днешният ден. Философията на АА е философия на трезвия живот, в който човек стъпва уверено по земята, а не по облаците. Вярвам, че ако се решиш на този нов живот, ще откриеш в него не само истинската себе си, от която ненужно си бягала с години, но ще срещнеш и своята вече пораснала дъщеря, която дойде да ми признае със сълзи в очите колко много те очаква. И кой знае, може би когато погледнеш с трезви очи, ще намериш и пътя към сина си? Със сигурност обаче няма да го намериш никога, ако останеш в умопомрачението, болестта и духовната нищета, в която те потапя водката. Ще идвам на откритите сбирки на АА с надеждата, че някога ще се хвана за ръце в кръга, в който ще се намираш и ти и заедно тихичко ще рецитираме “Молитвата за Душевното спокойствие”:
Господи, дай ми спокойствие,
За да приемам нещата, които не мога да променя;
Смелост, за да променям нещата, които мога да променя;
И мъдрост, за да различавам едните от другите.
Страница 5 от 11