Лекарят няма да разбере това

     - Казвам се Доналд, аз съм алкохолик.

     Седемдесет човека отговарят: “Хей, Доналд”, което звучи като гръмотевица. Когато залата стихва, Доналд слага лакти на катедрата и се накланя към микрофона. Облечен е в елегантен бял пуловер със синя копринена ивица, бели панталони, бели кожени маратонки, на ръката си има златен часовник. Не носи халка. Тенът на лицето му е златисто кафяв, контрастира със среброто на сресаната му назад коса.

     - Аз съм на петдесет и осем години и шестнадесет години трезвеност в АА – започва да говори той. – Живея недалеч оттук в осемнадесет стаен дом с трима прислужници. Моите статии се печатат в двеста тридесет и шест вестника и ходя на триста шестдесет и пет сбирки годишно. И вече шестнадесет години не съм прекарал нито час в лудницата.

     Много хора в залата се смеят, реагирайки и на най-малката искрица хумор в разказа на Доналд. Този смях е също така и реакция на същността на трагедията на Доналд: разказвачът я лишава от алкохолната мистификация.

     - Родителите ми толкова дълго чакали жадувания наследник, че когато най-накрая съм се появил на белия свят, майка ми след една седмица ме оставила на дойката, а тя самата заминала за половин година в Европа, за да си почине от това голямо преживяване. До дванадесетия си рожден ден видях баща си само четири пъти, но в интернатите, в които пребивавах от третата си година, възпитателите ми винаги казваха, че трябва да се държа и да се уча добре, за да не се срамува от мен баща ми. (Смях) За първи път се напих на тринадесет години. Когато станах на тринадесет и половина, за пръв път ме спасиха от опит за самоубийство; исках да се отровя с изгорели газове в училищния гараж. След това ме спасяваха поне още осем пъти; наистина помня само седем, но трябва да са били осем, защото ако не, това би означавало, че последният опит е завършил успешно…(Смях) Изпратиха ме на психиатър още след първия опит. Оттогава многократно редувах пребиваването си –  в бърза помощ, в интензивното отделение, в психиатрическите болници, в различни лудници. До четиридесет и втората си година бях двадесет и шест пъти на принудително лечение за психично болни, където общо съм прекарал шестдесет и пет месеца. Аха, и все повече пиех. Преди тестове или изпити в училище, преди среща и след срещата. Имах си няколко приятели, с които ходех по баровете да сваляме мацки, от време на време отивахме да караме каяк или в планините. И пиехме. Все по-често ми се губеха спомени, имах апокалиптичен махмурлук, халюцинации, раздвояване на съзнанието, тремор, пристъпи на лудост, бездънни депресии и, разбира се, мания за самоубийство.

     Междувременно поредните психиатри поставяха диагнозите си и, трябва да бъда справедлив, въпреки различните школи и специализирани течения почти всички лекари започваха като един от представката шизо.

      Започнах да пиша още в училище. Бях на двадесет и три, когато издадох първата си книга. Статиите ми се печатаха в престижни вестници и списания. Получих работа в известно издателство и често пътувах в чужбина. Веднъж, помня, ме изпратиха с фотограф за три месеца в Италия, за да напиша италианската част на международна готварска книга. Още в самолета се напих така, че на летището в Рим извикаха бърза помощ. През цялото си пребиваване в Италия бях трезвен само по два часа на ден. Събирах материалите със страшен махмурлук и страшно бързо, за да мога да се напия. Фотографът, който пристигна с мен ми беше майка, а също и шофьор, хамалин, медицинска сестра, секретар; без него сигурно щях да се побъркам.

     Скоро след като се завърнах, един психиатър ме убеди отново да постъпя в болница. Това вече беше май за десети път. В болницата винаги най-напред ми правеха детоксикация и ме подхранваха на системи. Ако се случваше да имам халюцинации, ме усмиряваха с лекарства; тремора ми премахваха с успокоителни, срещу безсънието ми даваха сънотворни, всеки път малко по-силни от предишните, защото те не действаха, а срещу апатията ми изписваха все по-нови стимулиращи средства. По болници и поликлиники най-много се влачих през петдесетте и шестдесетте години. Това бяха добри години за лудите, казвам ви. Почти всеки месец тогава съобщаваха за откриването на някакво ново лекарство. Лекарите се радваха, защото почти за всичко имаше лекарство. Не съм сигурен, но ми се струва, че бяха открити лекарства срещу заекване и срещу петък, тринадесети. (Смях) Отначало отивах в обикновени психиатрични болници, но с времето започнаха да ме настаняват в отделенията и санаториумите за наркомани и алкохолици. Там ме тъпчеха с прахчета и казваха, че не трябва да пия. Забранено е да се смесват лекарствата с алкохол, повтаряха. Някои искаха да ми дават антабус, но това не беше добър метод за впечатлителния писател. Други, в рамките на шоковата терапия, ми показваха филми, в които някой най-напред седи в бара и пие уиски и веднага след това го показваха как бие жена си или лежи в калта в канавката, а някакъв негодник му измъква портфейла. В други версии същия тип се качваше пиян в колата, а след това се разбиваше с челен удар в някой камион.

     Никога не можех да разбера защо ми показваха някакъв кошмарен пияница и какво общо може да има той с мен. Със съжаление гледах този тип от филма, защото наистина изглеждаше ужасно. Истински алкохолик – дрипав, ужасно слаб, без зъби, с мръсни нокти. Моят проблем беше напълно различен. Впрочем винаги съм бил различен от другите. (Смях)

     Срещал съм се с психиатри от ранна възраст до ден днешен поне сто пъти. Обяснявахме си по различен начин моята свръхчувствителност, склонността ми към депресия, непрекъснато съществуваща, макар и с нищо не обоснована, дълбокото ми чувство за вина и чувството ми за самота, произтичащо от факта, че никой никога не ме разбира. Разговаряхме за студената ми майка, не любящия ми баща и за безсърдечните опекуни в интерната; за коварните и безчувствени жени, които ме избираха за съпруг,  а също и за страховете ми от творческото безсилие, което измъчва всеки истински човек на изкуството.

     Винаги посещавах отлични лекари. Можех да си ги позволя, така че те ми посвещаваха маса време. Психиатърът, особено добрият, винаги се старае да опознае колкото се може по-добре своя пациент. Следователно разказвах за чувството си отхвърленост, което като че ли се беше зародило в мен още от бебешка възраст. Открихме, че в източника на моята убийствена работоспособност и ефектните ми професионални успехи непрекъснато тлее надеждата, че това най-накрая ще направи впечатление на баща ми. Няколко години психоанализа изразходвахме за обсъждане на отношенията ми с жените – те се характеризираха с панически страх от интимност и емоционална ангажираност. И така нататък.

      Много внимание посветихме и на причините, поради които пиех. И аз самият много мислех за това, защото винаги успявах да убедя психиатрите, че изобщо не пия прекалено много. С всичките поводи, които имах, направо е чудо, че пия толкова малко, им казвах. Впрочем, само да поискам и ще престана. А те ми приемаха аргументите. Повтаряха един след друг, че с мен се работи прекрасно, и неведнъж се учудваха на моя проницателен автоанализ и умение за обективна самооценка.

     За да пия по-малко, лекарите ми предписваха хапчета, които трябваше да пропъдят обхващащите ме демони, страхове, мании. Случваше се с месеци да живея замаян от хапчетата също така, както по-рано от вечния махмурлук.

     Винаги постепенно увеличавах дозата, защото човек много добре помни чувството за облекчение, това отпускане, приятното благоразположение – когато лекарството започнеше да действа. Когато това се усети веднъж, за нищо друго не можеш да мислиш, само за това отново да ти стане леко и добре. Знаете какво имам предвид. (Смях)

     Дълги периоди изобщо не пиех, само се успокоявах с хапчета. След известно време обаче почти винаги отивах при доктора и му казвах: “Това вече не ми помага, моля, дайте ми нещо друго”. А често се връщах и към чашката. За да започна да пиша, трябваше по някакъв начин да се успокоя. Таблетките преставаха да действат, в главата ми се въртяха объркани мисли, не спях със седмици, целият свят ли имаше към мен претенции? И в края на краищата преди сън си наливах по малко уиски, само на дъното на чашата. Това беше първата нощ от много отдавна, когато спах до сутринта. Следващият ден беше фантастичен, всичко ми се отдаваше, решавах проблемите си като с магическа пръчица. По време на обяда нещо започна да се разваля: ядоса ме някакъв кретен от банката. Но към храната си в ресторанта си поръчах малка гарафа вино и ми олекна, след малко не мислех за него. Следобед имах съвещание с издателя си, уговаряхме условията на договора за книгата и се чувствах така фантастично, че го омотах около пръста си, а той дори не се усети.

     Вечерта чествах договора си с шампанско. И всичко щеше да бъде добре, ако жена ми не беше ме нервирала както обикновено с някаква глупост. Помня колко ми беше мъчно за доброто ми настроение до следобеда. Исках да си го възвърна, доливах си и си доливах шампанско, но явно бях прекалено изморен, за да се отпусна. Сутринта се събудих с ужасно главоболие. Това беше поредното начало на спиралата, която ме беше смъквала в ада безброй много пъти.

     Не след дълго отново имаше лекари, болници, нови рецепти, развод с жена ми – за да не се повтори отново последният случай. Тогава здравето ми стигна горе-долу да напиша половината книга. Навлязох в такава тематика, че отново не можех да спя, а когато ми се удаваше да заспя, сънувах собствената си книга. Единствените моменти на почивка, единствените моменти, когато можех да се откъсна от работата си, бяха тези, които ми даваше чашата уиски. После две. После половин бутилка. По този начин дописах тази книга. Апропо, за нея отново получих престижна награда. Скоро обаче кацнах в отделението за алкохолици, този път за шест месеца. После още почти десет години се скитах между бара и болницата, получавайки през известно време по някоя награда за поредния публицистичен успех…

     През април ще станат шестнадесет години от деня, когато за първи път отидох на сбирка на АА. Взе ме със себе си колега от редакцията, в която вече не бях на щат, а само от време навреме носех по нещо за печатане. Той ми беше говорил за АА отдавна, но никога не го слушах. Ами че аз не бях алкохолик. Пиех, защото имах проблеми, защото бях принуден да пия и т.п. Той обаче ми звънеше от време навреме, за да разбере как съм. Този четвъртък лежах облечен на леглото, не знам колко време и не знам колко изобщо бях изпил. Знам само, че вече не можех да се напия. Бях все по-болен, пиех и пиех, но не можех да се напия. Нито можех да изтрезнея. Тогава ми звънна Кевин. Говорех завалено, струваше ми се, че умирам или че вече бях умрял. Но му казах да дойде.

     Той остана при мен няколко часа. Помогна ми да се измия, да се избръсна, да се преоблека. Изпих две кафета и се оставих да ме заведе на сбирката. Тази вечер бих се оставил да ме вземат дори в ада. Седнах в ъгъла на залата, в която освен мен и Кевин имаше още двадесет и няколко човека. Кевин ме накара да слушам. Почти нищо не разбирах. До мен достигна само едно: че всички присъстващи бяха трезви и че всеки от тях твърдеше, че е запазил трезвеността си благодарение на програмата на АА. Че на никого от тях не беше помогнала нито психоанализата, нито най-изисканата психотерапевтична школа… За това впрочем знаех много добре от собствения си опит. Нали бях опитал всичко. Повече не исках да живея в този ад. Така че на другия ден отново отидох на сбирка. След една седмица, когато както обикновено зададоха в началото въпроса дали в залата има нови, които са били трезви първите седем дни, вдигнах ръка и казах: “Казвам се Доналд. Мисля, че съм алкохолик”.

     Получих аплодисменти и плик с брошури и книга. Казаха ми засега нищо да не се опитвам да разбирам, а само да ходя на колкото се може повече сбирки. Деветдесет сбирки за деветдесет дни. Няколко седмици по-късно попитах Кевин, който тогава имаше четири години трезвеност в АА, не иска ли да ми стане спонсор. Съгласи се. Трябваше да му звъня ежедневно. Понякога му звънях и в три сутринта, когато не можех да заспя и ме посещаваха демоните. Винаги имаше време за мен. След една година трезвеност получих аплодисменти и торта с една свещичка. След две години духнах две свещички. Но приблизително тогава, когато спонсорът ми връчи тортата с пет свещички, можех да кажа, че горе-долу нещичко от всичко това съм разбрал.

      Точно това днес искам да кажа на новопостъпилите – да не се притесняват, ако нещо не разбират. На всекиго съзряването му отнема толкова време, колкото отнема. И никой тук няма да им каже, че напредват прекалено бавно или че другите знаят по-добре как трябва да постъпват. С времето ще разберат, така както и аз накрая разбрах, че проблемът на алкохолика изобщо не е алкохолът. Че алкохолизмът е болест на душата и разума, а не на волята. В АА разбрах, че ако си призная, че съм безсилен спрямо алкохола и съм престанал да ръководя собствения си живот, в този момент ще започне процесът на оздравяването. Това беше моята първа крачка по пътя на здравето.

     Алкохолизмът е коварна болест, която се основава на това, че вярваш, че не си болен. Никой не лъже, всеки наистина вярва в това – като се обосновава с най-точните механизми на собствения си мозък, рационалното мислене, интелектуалната аргументация. Никой човек не може да преодолее тази рационална и интелектуална самоотбрана, ако сам някога не е издигнал тази стена, опитвайки се да се предпази от другите, а най-вече от себе си, със собствената си болест на самозаблуждението.  Затова никой лекар, никой психиатър и никой психолог не можа никога да проникне през моето рационализиране. Ние винаги разговаряхме в страни от проблема: за неудовлетворения емоционален глад, за моята свръх впечатлителност, за съмненията ми в смисъла на живота, сякаш това бяха причините, поради които пия, докато аз в действителност страдах от емоционална немощ, духовна бедност и емоционална незрялост, защото пиех. Но откъде психиатърът можеше да знае това, ако аз, неговият пациент, го убеждавам с цялата си рационална сила, направо с научна аргументация, че е обратно? По природата на своята наука психиатърът обикновено свежда глава пред всичко, което е научно и рационално.

     Когато Кевин дойде при мен, за нищо не питаше и нищо не говореше за мен, само разказваше за себе си. Чух разказа за емоционалната незрялост и страха от хората, за това как неистово жадувал да спечели одобрението на другите; как искал да бъде обичан и как панически се страхувал да не бъде отблъснат. И също така как пиел, за да избяга от всичко, а преди всичко от себе си, защото бил по-различен от другите, не си пасвал с никого, с други думи бил по-лош. И поради това, за да преодолее някак си тази “лошота”, винаги работел като вол, непрекъснато се катерел по стълбата, сякаш той самият като човек не означава нищо, а е важно само това, което ще постигне.

     В разказа му като в огледало видях себе си. Докато го слушах имах впечатление, че съм отишъл на театър, където той е герой на пиеса, в която аз бях играл през целия си живот; при него само реквизитът и сценографията по-различни. Но дори всичките по-главни роли бяха почти идентични. По-късно, когато започнах да ходя на сбирките на АА, се убедих, че наистина всеки един от нас е герой на една и съща пиеса – пиесата за емоционално незрелия човек, който преживява дълбок конфликт на фона на стремежа си към перфекционизъм в сблъсък със собственото си несъвършенство. Много ми говори теорията, че всеки от нас в ранното си детство, а може би още като бебе, е почувствал тази най-жестока болка на отхвърлянето и никога не сме били имунизирани с чувството за общност, сигурност, интимност с другия човек. В основата на нашата болест е чувството за липса на собствена стойност.

     Много рано се затваряме в клетка, в която не допускаме никого, за да няма свидетели на нашето несъвършенство, които да ни изпълнят с вечно чувство за вина или срам, защото сме такива, каквито сме. Докато навън показваме на света нещо, каквото никой от нас не е, защото това, което сме не струва нищо. Така си мислим. И така започва да се навива спиралата от лъжи, преструвки, бягство от себе си, налагането на поредните маски, обличането на поредните костюми. За да направим всичко това достоверно за самите себе си, вкарваме в употреба арсенал от защитни механизми. От този момент ние сме двама: този, който се срамува от себе си, не вярва, че някой ще го поиска – впечатлителен, добър, слаб, емоционален, желаещ да се раздаде и да му бъде дадено, и този, на когото не му пука за никого: твърд, брутален и озлобен, т.е. такъв, който е решил, че ще покаже на всички колко струва. На първия винаги му е тъжно и се бои. Вторият разблъсква с лакти и на всяка цена иска да постигне своето. Но честно, този първият е истинският, извикването на втория никак не е лесно. То ни се удава само тогава, когато искаме да заглушим първия. За това най-добре служи алкохолът.

     Кевин ми разказа как с години се е самозалъгвал, вярвайки, че неговият проблем не е водката, а ниският му ръст, липсата на успех сред жените, че е полусирак и от четиринадесетата си година е трябвало да печели за себе си, за майка си и за братята си и че беше имал пари, щеше да стане велик политик, а не репортер. Що за живот! Също както аз бях открил доста рано, че след чашка или две самочувствието ми се подобрява страхотно.

     Аз познах магичното въздействие на алкохола, когато бях на тринадесет години. Добре си спомням как се почувствах сигурен в себе си, как изведнъж ми изчезна непрекъснатото ми чувство за малоценност и отхвърленост. Никога пред не се бях чувства толкова прекрасно. Всичко ми изглеждаше фантастично, съучениците ме потупваха по рамото и се смееха на остроумията ми; пиехме цяла компания и това предизвика първото в живота ми чувство, че някой ме приема и обича.

     Бързо се убедих, че уискито помага винаги, за всеки проблем. Следователно не се научих никога самичък да решавам проблемите. Оправяше ги алкохолът. Отначало ми се струваше, че той лекува болката, успокоява отчаянието, отпуска нервите, прави те смел. Днес знам, че само обезболява. Помага да заглушим неприятните чувства. Сега съм сигурен, че заглушавайки неприятните, той заглушава и всичко друго. Не можех никого да обичам. Не можех да се сприятелявам. Не можех дори нормално да се радвам. До четиридесет и втората си година живеех или гонен от нездравия си амок за писане, за да изпадна после в крайно изтощение, депресия и страхове дали този път ще получа признание, или замаян от водката, към която посягах, за да заглуша неописуемата болка на самотата.

     Алкохолът ми даваше смелост, а от нея се нуждаеш най-много веднъж за винаги да свърша с всичко това. Така че се тровех, бесих, скачах през прозореца, гълтах с шепи сънотворни. В самозалъгването си предпочитах дори да ме сметнат за луд, само и само никой да не си помисли, че мога да съм алкохолик.

     Доналд прекара пръсти през перчема си и почака докато утихне смехът. После каза още, че ефективността на програмата на АА се състои във взаимното споделяне на опита, че всеки дава от себе си точно толкова, колкото получава от другите. Програмата на АА има такъв характер, че рано или късно завръщащият се към здравето си в АА алкохолик е принуден да помисли, че той, а не другите е източник и причина за своите неприятности. Свободните принципи, на които се опира тази програма, водят до момента, когато той трябва да приеме върху себе си отговорността за всички последствия от действията си. Именно в това се състои емоционалната зрелост, липсата на която лежи в основата на тази комплицирана болест на душата, тялото и разума – завърши говорещият и слезе от подиума. По пътя към своето място на един от средните редове той стискаше протегнатите длани на много от хората, покрай които минаваше, с някои се прегръщаше.

     Накрая ръкоплясканията затихнаха. Хората станаха, хванаха се за ръце, свързвайки се във верига от седемдесет човека по всички редове на голямата зала на Булеварда на залязващото слънца на границата на Бевърли хилс в Лос Анджелес. Всяка сряда в осем вечерта тук идват от седемдесет до осемдесет човека, въпреки че групата “Пацифик” има значително по-малко членове. Но срещите в сряда, организирани като открити спикерски сбирки на АА, се препоръчват в рамките на упражненията за студенти по медицина, психология и право, за бъдещите лечители, социални работници, медицински сестри и други адепти на така наречените helpingprofessions– помагащи професии. Нека поне да послушат и да видят как действа нещо, което иначе няма начин да бъде разбрано.