За алкохолизма никога не е

прекалено рано

     Неотдавна в Съединените щати избухна сензация. По първите страници на вестниците, по кориците на списанията, в телевизионните новини и радиопрограмите изведнъж изскочи една млада актриса от Холивуд – Дрю Баримор.  Когато е на седем години тя става звезда с известния филм на Стивън Спилбърг “Извънземното”; алкохолът й харесва, когато е на девет години, марихуаната – на десет, а кокаинът на дванадесет. Накрая тринадесетгодишната Дрю преминава през тримесечен курс на лечение в заведение за зависими и като излиза от там, заявява, че няма намерение да крие този факт. Точно обратното, охотно и с подробности описва историята на своята болест, дава интервюта и смело се появява публично, като разказва за своя живот. “Надявам се – завършва най-често тя – че като разкривам своите трагични преживявания, ще помогна на другите деца, а също и на техните родители”.

     Ако Дрю Баримор живееше днес в Полша, нещо подобно би било немислимо. С когото и да говорех за тази история, най-често чувах, че “За такива неща не се говори” или “Само бой с колана я оправя тази пикла! Каква алкохоличка или наркоманка е – та тя е само на тринадесет”.

     Случаят на Дрю – и не само на Дрю – потвърждава статистическата вероятност за генетично онаследяване на склонността към алкохолизъм. Дядо й, известният филмов любовник със същото име, буквално се напива до смърт през 1982 година. Друга актриса – Лайза Минели, която познаваме от филма “Кабаре”, преди няколко години се върна на сцената след дълго отсъствие – лечение на алкохолизъм; тя самесвала алкохола с успокоителни, така че всички мислели, че ще могат да я гледат само от старите ленти. Алкохоличка е била майка й, великата Джуди Гарланд, която която се самоубива със свръхдоза сънотворни.

     Лайза се е лекувала в заведение на име “Бети Форд”, жената на американския президент, която основава Центъра след лечението на собствения си алкохолизъм и лекомания. Лайза Минели преминава през отдела, който току що са напуснали двама писатели алкохолици, певец наркоман и добре известната актриса Елизабет Тейлър, която е имала проблем не само с алкохола и сънотворните, но и с цикличното затлъстяване поради преяждане и отслабването с помощта на възбуждащи таблетки, наречени амфетамини.

     Алкохолизмът не се поражда от една-единствена причина, но е известно, че на най-голям риск са подложени децата от алкохолните семейства. Ако дори алкохолизмът не е останал записан в гените на тези деца, то те отнасят от дома си пиянския стил на живот, а също и емоционален хаос, несигурност в това кое е добро и кое – лошо, страх от разкриване на чувствата си, недоверие и убеждението, че ненормалното е нормално. Каквото поеме черупката на млади години…

     Най-общо може да се каже, че алкохолен проблем има всеки (независимо от възрастта си), който пие много, често или редовно, или от време на време се напива до безсъзнание, или е зависим от алкохола, тоест не пие, защото не иска, но пие, защото трябва. За последната категория се отнася диагнозата: “алкохолизъм” или по-точно “синдром на алкохолната зависимост”, при което си струва да обърнем внимание, че някой е алкохолик, не защото пие много, а обикновено някой пие много, защото е алкохолик. Проблемът обаче не е толкова прост. Защото всички видове прекомерно пиене засягат относителни ценности, които всеки от нас може да интерпретира произволно. Което за един е много, за друг е малко; което за един е често, за друг е рядко; което за един е изключителен случай, за друг е. Но преди всичко всеки може да каже, че не пие, защото трябва, а пие, защото иска, при което никой не знае точно къде се намира тази неуловима граница. И дори ако някой се напива до безсъзнание, създавайки на себе си и на околните големи проблеми, може да каже (и казва), че повече няма да пие, че ще докаже, че следващия път ще си контролира пиенето.

     Да добавим за точност и че “алкохол” е всяка напитка, съдържаща химичното съединение С2Н5ОН. Това, което причинява неприятните последствия от пиенето, не е “водката”, “виното” или “бирата”, а съдържащият се в тези напитки етилов алкохол. Ако процентното му съдържание е по-малко, достатъчно е да се изпие по-голямо количество от дадената напитка, за да се получи същият ефект като след изпиването на по-силно питие.

     Никой алкохолик не е искал да стане алкохолик. Нещо повече, не знае, че ще стане. Защото същността на болестта е непрекъснатото отричане на нейните симптоми. Именно това отричане е колата, с която прекомерно пиещият човек навлиза във все по-тясната и тясна уличка. Да се измъкне от нея е много трудно. Тази уличка носи медицинското название “алкохолна зависимост”, “алкохолизъм”. Тя прищраква като капан за тези, на които алкохолът по някакъв начин помага: срещу притеснение или плахост, срещу самота или чувство за обида поради някаква причина – нисък ръст, суров баща, че е изоставен от приятеля или приятелката си. Липсата на приемане води към алкохолизма по друг механизъм: младите хора, страхувайки се да не бъдат отхвърлени, често започват да пият под натиска на групата – само и само да принадлежат към нея.

     На млади години алкохолът помага преди всичко да се почувстваш голям, свободен и решаващ сам за своите постъпки човек. Това е парадокс, но е така. Да решаваш за себе си на тийнейджърска възраст обикновено означава да направиш нещо, което възрастните не одобряват или направо забраняват. От чист инат, от естествената потребност да изпробват сами дали “те” са по-силни, или аз. “Ще пиеш, като пораснеш”, казват родителите и пиенето много рано става за децата символ на зрелостта.

     Въпреки приетото мнение, именно младите, които казват: “мога да пия, защото мога да нося”, най-често стават алкохолици. Научно можем да ги наречем хора с висок толеранс към алкохола. Повишаването на толеранса настъпва постепенно при всеки, който започва редовно да пие. Той е един от главните показатели за започващата алкохолна зависимост. Едновременно с това, когато зависимостта се развива, започват да се засилват и защитните механизми – включва се системата на отрицанията: “Пия колкото другите” (минимализация); “Напих се, защото дъртия ме вбеси” (обвинение); “Алкохолът ме успокоява” (самолечение); “Трябва да ми е подействала развалената салата” (рационализация); “Сташек се изложи още повече от мен” (заглушаване на угризенията на съвестта); “Нищо не помня, защото съзнанието ми е изтласкало в подсъзнанието това, което вчера ми се е случило” (интелектуализация). Следователно вместо бързо да направи изводът, че алкохолът изобщо не “помага” в живота, човек без задръжки, без да се замисли започва да се търкаля по наклонената плоскост.

     Дрю Баримор е била изпратена на лечение от майка си след няколко години опитване на различни начини за подобряване на настроението, на самочувствието – а нали тя именно поради това е пиела и е употребявала наркотици. На много от нас ни изглежда странно, че Дрю е толкова млада, ч вече трябва да се лекува като “истинските” алкохолици и че тя самата или нейните близки не могат да й помогнат. Смятаме, че “проблемът” може да се появи само у някого, който е пил от много години. Често си служим със стереотипа за алкохолика, който е паднал в канавката, докато е изпивал остатъците от бутилките някъде по входовете, клатушкайки се, вдигайки скандали и падайки по улицата. Алкохолик е този, който стои до пункта за бира, не работи, развратничи, мръсен и никому непотребен. Междувременно от световните статистики става ясно, че маргинализираните алкохолици са незначителен процент от всички зависими, сред които една трета (а може би и повече) са жени, а повече от половината са хора, изпълняващи в професионалния си живот отговорни ръководни функции. Представени са равномерно почти всички професии, социални прослойки, а както се оказва и възрастови групи. Социалният профил на клиентелата на центровете и клиниките за лечение на алкохолизма в Полша потвърждават с известни отклонения западните наблюдения. Културната разлика на нашата страна се състои главно в това, че полските връстници на Дрю Баримор не започват да се лекуват толкова рано като нея, но съществуват и освен това броят им съвсем не е малък.

    Диагнозата при алкохолната болест, както е при повечето хронични болести, е трудно да бъде поставена в началото на заболяването и още по-трудно да се лекува. За нея няма такова лекарство, каквото е например аспиринът за простудата или сиропът за кашлица. Няма и никакво химическо или друго средство, след приемането на което алкохоликът ще престане да бъде алкохолик или отново ще може да пие и да си контролира пиенето, или да престане “да иска” да пие изобщо. Опитът на много десетки години показва, че няма начин да си възвърнеш контрола, също както от кисела краставичка не можеш да направиш прясна.

     Наистина понякога се третира като лекарство химичното средство дисулфирам, даван на ежедневни дози перос (антикол) или присаждан хирургично (есперал) и поеман от организма постепенно в продължение на много месеци. Дисулфирамът обаче не е лекарство, а “плашило”; смесен с алкохола, предизвиква шок в организма, който може да доведе и до бърза смърт. Поради това присаждането на дисулфирам вече се практикува в малко страни (за съжаление у нас  също). Отхвърлянето на този “дисциплиниращ” метод впрочем е логично; никой не може да гарантира, че зависимият – и следователно по природата на своята болест неспособен на контрол над алкохола – ще успее да се въздържи от посягането към чашката. По-дълбокото познаване и разбиране на същността на зависимостта води до делегализирането на имплантацията във все повече страни и заместването на тази форма на “лечение” със същинска терапия, насочена към трайна, дълбока и многостранна личностна промяна на зависимия човек.

     Същността на този подход се състои именно в разбирането, че алкохолизмът не може да бъде излекуван, но може да се помогне на алкохолика да оздравее (при условие, че той сам го желае). Разбира се, колкото по-рано бъде спряна болестта, толкова по-добри са шансовете на пациента за пълно възвръщане към здравето и толкова по-бързо той може да го получи. Сега Дрю Баримор ще преживее повече пълноценни, творчески години живот, отколкото ако беше пила и се друсала до четиридесетата си година.

     Възпирането на развитието на болестта чрез отказ от пиенето обаче е само началото на процеса на оздравяване. Така както зависимостта се засилва с течение на времето и преминава през различни фази на болестта, процесът на оздравяване също протича във времето и се дели на поредни етапи на все по-напредналата трезвеност.

     Да си представим някой, който не пие от няколко седмици, още не се е примирил с болестта си, продължава да се събира с пиянски компании, а като го канят да пие, нещо увърта, че е на антибиотици или е обещал на жена си или на баща си, че няма да пие. След това да си представим някой, който не пие от три години, защото знае, че е изгубил контрола над пиенето си, отдавна се е примирил с този факт, намерил си е трезви приятели, харесал е трезвите начини на прекарване на времето, научил се е да отказва да пие, празнува именните, рождените дни и сватбата без водка и решава проблемите си, а не се запива. Колко различна е трезвеността на тези двама човека.

     Разликата между тях се състои в това, че първият просто е по-малко трезвен от втория – има “сухо пиянство”, казват някои. Първият познава по-малко своята болест, срамува се от нещо, което не зависи от него, опитва се да се измъкне от тясната уличка, но не се ориентира много добре как и в коя посока. Значи може и да не успее. Съгласно динамичната концепция за излизането от алкохолизма, споменатия “многофазов” процес на оздравяване, двата описани случая илюстрират по-ранен и по-напреднал стадий на трезвеност на здравеещия алкохолик. Неотдавна един трезвен от девет години алкохолик от Варшава на име Фелек го каза просто и красиво: “Трезвеността може да се измерва с количеството радост, която човек има в себе си”.Най-трудното нещо в началото обаче  е не толкова самото непиене, колкото преодоляването на отрицанието, че си алкохолик. Това отрицание произтича от коварния психологичен механизъм, който изпълнява полезна функция при всеки от нас в неприятни, болезнени или непоносими ситуации. Всички можем да се самоубедим, че не е толкова зле, когато е много зле. Природата ни е дала тази способност много мъдро – за да си даваме шанс в моментите на поражение.

     Понякога обаче тази способност приема деформирана, изродена форма; става паразит, подтискащ здравите рефлекси за живот, започва да функционира като злокачествен тумор, като убива – поради прекалената си стихийност и непрекъснато присъствие – затихващия и все по-задушен инстинкт за живот. Това става не само при алкохолиците, които неуморимо “убеждават” себе си и другите, че не са алкохолици и че ако наистина малко попрекаляват с това пиене, то е, че не могат иначе, защото… и тук следва списък от поводи, който не би се поместил в нито една статия или книга – те просто са безкрайно много.

     Добре е да помним, че лицемерието често започва от родния дом, преди още младият човек сам да започне да оправдава злоупотребата си с алкохола. За пример тук може да ни послужи и майката на момчето, която въпреки най-очевидните факти, упорито поддържа убеждението си, че несправедливо набеждават синчето й, макар и всички наоколо да го познават като побойник и хулиган. Нездраво лицемерни могат да бъдат и родителите, несправедливо обвиняващи учителя, че “се е заял” с дъщеря им, макар че госпожичката носи двойки поради ненаучените си уроци, немарливост и чист мързел. Можем до безкрайност да даваме примери за пагубно отрицание и други самозащитни механизми. Впрочем всеки ги знае от живота – собствения и на близките си. Следователно алкохолното отрицание е само отделен случай на човешката склонност да се намират оправдания и да се избягва гледането на истината в очите. Без да се отървем от самозаблуждението обаче няма начин да прекъснем затягащата се спирала на зависимостта, която смъква алкохолика все по-ниско и накрая го довежда до дъното. Алкохолиците завършват жизнените си кариери в затворите, психиатричните заведения или преждевременно в гробището. Може да се случи и така, че след дълги години пиене или още по-добре – така рано като Дрю Баримор, да започнат да търсят помощ.

     Не всеки, особено на млади години, има толкова унищожен организъм и така силна зависимост, че да се нуждае от стационарно лечение на зависимостта си. Но ако все пак има, то в Полша съществуват центрове, които подобно на Betty Ford Center в САЩ предлагат интензивни програми за терапия на зависимостите.

     През последните години у нас се разпространи и тази форма на помощ за алкохолиците, която се опира на принципите на взаимопомощ в общността на АА. АА не прилича на организациите, с които сме свикнали – там не се раздават легитимации, няма записване и отписване. Участието има анонимен характер, а единственото условие за участието в сбирките на групите на АА е желанието да престанеш да пиеш.

     Тринадесетгодишната Дрю е прекрачила невидимата граница между “искам” и “трябва” още като дете. Интересното е, че от опита на преобладаващото мнозинство непиещи “аовци” излиза, че зависимостта при тях е настъпила много рано, а процесът на отрицанието, а по-късно и борбата за макар и малък контрол над алкохола е траела цели години. Много казват: “Станах алкохолик на седемнадесет години. После пих още двадесет – тридесет години” и добавят “Ако по-рано бях разбрал какво представлява алкохолизмът, щях да си спестя много години мъчения”. Днес в Америка и в много западни страни благодарение на развитието на АА съществува така нареченото “издигнато дъно” – много хора, подобно на Дрю Баримор, отиват да се лекуват преди болестта да извърши своите опустошения.

    Следователно си струва всеки, който пие, да се опита да се замисли в каква посока се развива неговият флирт с алкохола. Това може да се разпознае с един простичък тест.

Пия за компания, ако:

1. Не пия на празен стомах преди купон или празненство 

2. Не пия повече от три чаши вино (или три бири) на едно приятелско събиране                          

3. Не употребявам алкохол, за да си подобря самочувствието                                                                                 

4. Никога не пия сам

Пия като алкохолик, ако: 

 1. Пия бира или бърза водка

 2. Другите ми казват, че прекалявам с пиенето

 3. Повече от три пъти “ми се губят часове”

 4. Трябва да си пийна, за да се почувствам добре

 5. Понякога пия сам(а)

 6. Обичам да се хваля, че нося много

     Разбира се, границата между пиенето в компания и зависимостта  е размита. Никой не може да даде еднозначен отговор на въпроса: Къде собствено свършва дружеското пиене и започва алкохолният проблем?   Съществува обаче един знак. Той звучи така:

     АКО СЕ НУЖДАЕШ ОТ АЛКОХОЛ, ЗА ДА БЪДЕШ ДРУЖЕСКИ НАСТРОЕН, ТОВА ВЕЧЕ НЕ Е ДРУЖЕСКО ПИЕНЕ.