ПРЕДСТАВЯМЕ...

Иван Добринов

ДПБ „Д-р Г.Кисьов” – гр.Раднево

Мястото на АА

в лечебните програми

за зависими

     През последните години в България ла­ви­но­образно нараства злоупотребата и офор­мя­не­то на зависимост към психоактивни ве­ще­ства. Известно е, че зависимостта е хронично, ре­цидивиращо, прогресиращо и – ако не се ле­ку­ва – често смъртоносно заболяване. Първата крачка към успешното изграждане на лечебна мрежа в България е точно приемането на тази концепция. За съжаление, няма проста, бърза и универсална рецепта за най-добрата терапия – за различните етапи са подходящи различни интервенции. Като при всички хронични бо­ле­сти, не е възможно радикалното и пълно излекуване. Следователно, за­ви­си­мият трябва да се научи да спазва някои ограничения и поведенчески пра­ви­ла, а целта на терапевтичните програми е постигането на пълна и про­дъл­жи­телна ремисия, в идеалния случай – доживотна. На първо място трябва да се помогне на пациента да приеме болестта, а след това – да живее с нея или въ­пре­ки нея.

     Във връзка с реформите на психиатричната помощ у нас усилено се за­го­во­ри за биопсихосоциалния модел. Този модел се отнася към заболяването и бо­лестта като към динамичен процес, характеризиращ се с взаимодействието на биологични, психологични и социокултурни фактори. Болестта не е един­но цяло с една единствена етиология, а е по-скоро процес, причинен от вза­имо­действието на няколко фактора. Човек може да бъде най-добре разбран като нещо неделимо и цяло, а не когато тялото и психиката му се разглеждат отделно. Този подход ни осигурява балансирано интегриране на раз­но­обра­зния клиничен материал за пациентите, което е необходимо за определяне на ефек­тивни и икономически изгодни терапевтични стратегии.

     Био-психо-социалният модел ни дава възможности да откриваме ком­би­на­ции между терапевтични методи, които да са съобразени със сложната етиология на болестта. Той ни позволява да идентифицираме засегнатите сфе­ри на функциониране на човека, като след това концентрираме усилията си точно в нужните направления и така да постигнем търсените дълбоки про­ме­ни, водещи до трайна ремисия.

     Болничното лечение обикновено е само част от необходимите интер­венци­и за един зависим. То трябва да включва изследване, оценка, диагностициране, договаряне. При нужда може да се направи дето­кси­фи­ка­ция. През това време се лекуват и честите органни увреждания. Следващият ключов етап е разработването и прилагането на многоосева стратегия за дъл­го­срочна терапия, рехабилитация и ресоциализация. Съставя се индивидуален лечебен план, който периодично се преосмисля и ревизира. Преодоляването на зависимостта и постигането на трайна ремисия е продължителен процес и че­сто изисква много периоди на лечение. Постигането на видими и трайни про­мени както в емоционалното, така в социалното функциониране на ин­ди­вида изисква достатъчно време.

     Хоспитализацията на зависими в голяма психиатрична болница има някои сериозни предимства, но създава и известни затруднения. Основните проблеми у нас са свързани с недостатъчното финансиране, с недостига на обучени специалисти, с незадоволителните битови условия, стигматизацията след завръщане в общността. Често достигнатите по време на хос­пи­та­ли­за­цията резултати бързо се унищожават от липсата на поддържащи програми след изписване на болните. Много пациенти напускат преждевременно лечението, след като са преминали детоксификация. Това ги води неизбежно към рецидив и нова хоспитализация.

     В България групите са самопомощ и взаимопомощ са слабо познати. До голяма степен това е и причината за ред трудности в поддържането на ремисията при вече стабилизираните и напуснали стационарните програми болни. Като резултат, огромен брой хора циклират между здравните за­ве­дения и общността, а постигнатите по време на лечението резултати бързо се губят.

     Персоналът на Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов” – гр. Раднево има солиден опит в интегрирането на чисто медицинските с психо-социалните интервенции. За разлика от повечето психиатрични болници, ДПБ-Раднево има развити рехабилитационни програми и традиции в стимулиране програмите за самопомощ и взаимопомощ.

     Болницата е създадена през 1956 г. Програмите за пациенти, зависими към психоактивни вещества, имат дълга история. През 1964 г. е обособено първото самостоятелно Противоалкохолно отделение с 50 легла, а през 1968 г. то е разширено и е било в състояние да приеме 80 болни. Ини­циа­ти­вата за изграждането му е на д-р Г.Кисьов и д-р В.Пеев. През есента на 1980 г. е завършена сградата на сегашното Шесто мъжко отделение със 70 легла и затворен профил за пациенти в тежко състояние. Построен е и фи­лиал, който функционира на принципа на защитените жилища. Персоналът още по това време въвежда комбинация от медикаментозни и социо­те­ра­пев­тич­ни методи, популяризира разбирането на алкохолната зависимост като болест.

     С откриването на Противоалкохолното отделение се обмисля въ­веж­да­не­то на психотерапевтични методи. През април 1964 г. в болницата е учреден „Клуб на стремящите се към трезвеност”. Това е бил първият социо­те­ра­пев­ти­чен клуб за зависими, създаден в България. През 1968 г. той става основа за създаване на Терапевтичните общества в болницата. Въведена е система за позитивни и негативни санкции, наречена „Точкови лимитен метод”. Из­пол­зва­ни са и различни други поведенчески методи, например връчване на грамоти на алкохолно болни с трезвеност 1, 3, 5 и над 10 години. Започната е семейна групова психотерапия. Пациентите са включвани активно в тру­до­те­ра­пия и арттерапия. Някои от тези достижения са се запазили през годините, други са отпаднали най-вече поради финансови затруднения и недостиг на персонал. Въпреки това се стремим, доколкото е възможно, да продължим тези традиции, да възстановим изгубеното.

     Огромна помощ в изграждане на нови програми за зависими в ДПБ-Раднево оказаха обученията на екипа през последните години. Няколко ле­ка­ри и клиничният психолог в болницата от 2002 г. посещаваме модули на Есен­ния университет по зависимости, организирани ежегодно в София от Ин­ститута по поведенчески стратегии. Преминали сме и обучения, организирани от НЦН-София и от Фондация „Стефан Батори” в Полша. Постепенно съз­да­дохме контакти с голям брой институции и организации в България, ра­бо­тещи по проблемите на зависимите. Стараем се да изградим мрежа с тях, за да осигурим плавен преход за нашите пациенти между различните етапи от ле­че­нието на болестта им.

     През 2004 г. в Шесто мъжко отделение на болницата бе започната гру­по­ва терапия, адаптирана към нуждите на пациенти със зависимост към психо­ак­тивни вещества. Използват се когнитивно-поведенчески техники и ин­стру­мен­ти, взаимствани от модела на терапевтичните общности. Сбирките са пет пъти седмично, по 45 минути.

     Терапевтичната група наподобява по своите задачи и функции малка те­рапевтична общност. Тя е с непрекъснат и отворен характер, последователно си отиват стари и идват нови участници. Благодарение на това се създава възможност за по-бързото навлизане в терапията на новопостъпилите па­циен­ти. Обучителните семинари са подготвени по такъв начин, че в редуването им да има цикличност, темите да са разбираеми и интересни за пациентите.

     След трудното начало групата постепенно нарасна, интересът към нея се увеличи. В момента я посещават между 20 и 30 души от болницата. Сбирките се водят от психиатър и психолог. Груповата терапия допълни наличните лечебни програми, като създаде възможност за образоване на пациентите по въпроси, свързани с тяхното заболяване, поведенческа промяна, трениране в по­емането на отговорности и ангажименти, експериментиране на нови поведения в защитена среда и безопасни условия. Новите умения могат след време ефективно да бъдат приложени в реалния живот.

     Пак през 2004 г. направихме неуспешен опит чрез съвместен проект с нестопанска организация в района на ДПБ-Раднево да бъде изградена те­ра­пев­тична общност за зависими в отделна сграда. За наше огромно съжаление, административните и бюрократични пречки се оказаха непреодолими.

     Идеята за група АА в болницата беше обсъждана многократно след 2005 г., имахме и два неуспешни опита. От началото на 2007 г. в Шесто мъж­ко отделение на ДПБ-Раднево се създаде група Анонимни Алкохолици (АА). Първата сбирка беше на 21.01.2007 г., благодарение на ентусиазма на че­ти­ри­ма учредители и подкрепата от страна на персонала. Болницата предостави по­мещение за сбирките и тематична литература, като инициативата бе поета от лекуващи се пациенти, посещавали подобни сбирки в Чикаго и в София. По­степенно броят на сбирките се увеличи от един до пет пъти седмично, нарасна и броят на участниците. В момента те са между 5 и 10. Всяка сбирка про­дължава около час. Още от първите сбирки активно се включиха и ня­кол­ко зависими от гр.Раднево и гр.Стара Загора.

     Въпреки трудностите и грешките в началото, групата просъществува и да­де много сериозен принос за личностовото развитие на повечето от участ­ни­ците в нея. Все още в работата й периодично възниква напрежение, но ве­ро­ятно с времето и натрупването на опит нещата ще се стабилизират. Проблемите в началото се дължаха преди всичко на недостатъчния опит на новите членове, все още неоформените традиции и правила в новата група, ли­дерските амбиции на отделни хора.

     Чрез дарения осигурихме два компютъра за нуждите на рехабилитацията в отделението. Бяха направени опити за онлайн сбирки по интернет, което сил­но разшири възможностите за общуване със стабилизирани зависими в Бъл­гария и чужбина. Вече е възможно бивши пациенти да участват в групите от домовете си, а това е огромно предимство в населените места, където лип­сват терапевтични структури. Част от изписаните болни посещават сбирките на АА в гр. София и гр. Стара Загора, като така успяват да предотвратят ре­ци­див. Няколко такива зависими бяха сред основателите на нова група АА в гр.Стара Загора.

     След формирането на групата АА в болницата усетихме нова промяна в отношенията между пациентите, както и в поведението им спрямо персонала. Наблюдаваме случаи на взаимопомощ при критични ситуации, прояви на ини­циативност и активна позиция по много текущи проблеми. Все по-често виждаме пациентите да четат специализирана литература по теми, свързани с алкохолизма и наркоманиите, която бе доставена от АА-София и Фондация „Стефан Батори”– Полша. Зависимите поддържат контакти помежду си дори и след изписването, случва се да си съдействат за нова хоспитализация при рецидив. Все по-често в отделенията постъпват хора още през първите дни от запоя, тъй като са обучени за характера и протичането на болестта. Така на практика се избягват тежките животозастрашаващи усложнения, овла­дя­ва­не­то на пристъпа става бързо и лесно. Някои от по-напредналите в терапията започнаха да работят с новопостъпилите, като им оказват подкрепа по време на детоксификацията, предлагат им полезна литература и ги канят на сбирки. През свободното си време нашите пациенти могат да гледат предоставените от АА-София обучителни и игрални тематични филми.

     Със стартирането на групата пред персонала в Шесто мъжко отделение се появиха нови предизвикателства. Трябваше да организираме работата в от­де­лението така, че до сбирките да имат достъп повече пациенти, включително и от затворения режим. Възникна необходимост от допълнителна работа с ме­дицинските сестри и санитарите, за да бъдат осигурени тяхната подкрепа и адекватно отношение. Успяхме да удържим на изкушението да се намесим във вътрешните проблеми на групата, които възникнаха в началото. Дадохме и достъп до затворения профил на пациенти от АА, които да работят с но­во­по­стъпилите болни, преживяващи абстинентния период.

     Един от основателите на групата АА в ДПБ-Раднево, споделя в свое писмо: „От дума на дума в нас се разпалваше някакъв нов пламък, нова искра на надеждата и вяра, че има изход… Постепенно доста пациенти, които ни гле­даха скептично, с насмешка и недоверие, в крайна сметка проявяваха любопитство и се престрашаваха да дойдат сред нас. Каква бе радостта ни, когато някои от тях оставаха и се превръщаха в едни от най-усърдните членове… С радост забелязвам промяната, както в мен, така и в моите съ­бра­тя. Ясно виждам как Програмата действа. Доста почнаха да се разхождат с тетрадки под мишница, където са започнали да си правят анализа по че­твър­тата стъпка и ежедневния по десетата. Първоначалното ми настроение и ми­сли, че тук в Раднево ще изгубя поредните два-три месеца от живота си… в по­губващи мисли за вина, самосъжаление и жалки планове как да се из­мък­на от блатото след като изляза навън, бяха опровергани… Какво по-идеално място от това за съсредоточена работа по Програмата!”

     Много световноизвестни учени твърдят, че 12-стъпковите програми са едно от най-ефективните средства за поддържане на ремисията при зависими пациенти. Групите за самопомощ могат да допълнят и разширят ефектите от про­фесионалното лечение. В по-напредналите от нас държави повечето терапевтични програми за зависими окуражават пациентите си да участват в групи за самопомощ по време и след приключване на формалното лечение. Те разглеждат трезвеността не като някакво определено състояние, а като процес – най-често продължителен, основаващ се на себепромяна, промяна на цен­ност­ната система и начина на живот.

     Идеята за АА е възникнала през юни 1935 г. в САЩ, в Акрон, щата Охайо, по време на разговор между един бизнесмен от Ню Йорк – Бил У., и един лекар от Акрон – д-р Боб С. Голяма помощ им оказал и д-р У.Силкуърт, специалист по проблемите на алкохолизма от Ню Йорк. АА са открили по метода на пробите и грешките, че алкохолизмът не е грях, нито болест на волята. Те са се убедили, че алкохолизмът не е само физическа зависимост към алкохол, но също така и болест на мисленето и чувствата, срещу която ефикасно могат да помогнат обучително-терапевтичните методи и духовното развитие. Най-точно същността на програмата се определя така:

     „Анонимни алкохолици е братство на мъже и жени, които споделят помежду си своя опит, сила и надежда, за да разрешат общия си проблем и да помогнат на други да се възстановят от алкохолизма. Единственото изискване за членство е желанието да се спре пиенето. Няма такси или вноски за чле­ну­ване в АА; ние се издържаме сами чрез собствените си волни дарения. АА не е свързано с каквато и да е секта, религия, политика, организация или ин­сти­туция; не желае да се включва в обществени спорове; не подкрепя и не се про­тивопоставя на каквито и да е каузи. Главната ни цел е да останем трезви и да помогнем на други алкохолици да достигнат до трезвост.” (А.А. Grape­vine)

     Програмата на 12-те стъпки на АА определя посоката и етапите на про­це­са на лична промяна. Протичането на този процес се доближава до дина­миката на процеса на психотерапия и, подобно на нея, прави възможно премахването на симптомите на болестта чрез психологични средства и по­сти­гането на полезни промени в здравословното състояние и в поведението. Програмата на 12-те стъпки е привлекателна заради това, че в нея  успешно са съчетани няколко на пръв поглед противоположни елемента:

• демократичен организационен модел с ритуално спазване на про­гра­мата;

• приемане на безсилието със силно изискване за активна отговорност и ангажираност в процеса на промяна;

• наблягане върху духовността с отхвърляне на религиозния догматизъм;

• подчертаване на значението на исконните ценности (грижа за другите, общност, даване) и съвременна отвореност и приемане;

• модел на болестта, който изключва излекуване, но същевременно га­ран­тира възможност за овладяване на неизлечимата болест.

     Основен принцип на АА е анонимността. Тя предотвратява естествения стремеж на някои членове да изпъкнат сред приятелите си или пред обще­стве­ността. Смирението, изразено чрез анонимността, е най-добрата защита на движението „Анонимни алкохолици”. Така се отстоява правилото, да се поставят принципите пред личните амбиции и интереси. Популяризирането на дейността става, като стриктно се спазват определени ограничения. Най-ефективни са откритите сбирки, на които могат да присъстват всички же­ла­ещи. Хора от групите могат да говорят пред обществени организации, цър­ков­ни групи и медицински дружества, с условието да не се споменават имена и да не се публикуват снимки.

     АА не търсят източниците на болестта, не питат защо някой пие, не из­вър­шват операции, не предписват медикаменти. Те не обещават излекуване на болния чрез някого или нещо, дошло отвън. За тях болният е субект на лечението – не лекарят ще трябва да го поправя, а той самият трябва да промени себе си, като лекарят или терапевтът трябва да му помага в това. Естествено, медицинските средства и методи са задължителни при опре­де_­ле­ни етапи на лечение: за детоксификация, за овладяване на делир, припадъци, психотични разстройства, депресия и др., както и за многобройните телесни болести, съпътстващи алкохолизма.

     За популяризирането на АА основна роля изиграла една изключителна книга, станала емблематична за обществото на Анонимните Алкохолици. Наричат я “Голямата книга”. Първото издание излиза в далечната 1939 г. През следващите шестнадесет години са произведени над 300 000 копия. Второто издание е през 1955 г., в тираж 1 150 000 копия. Третото издание е през 1976 г., копията от това издание надхвърлят 19 550 000 (общо във всички формати). През 2001 г. излиза нейното Четвърто издание. Сега може да бъде намерена на много места и в интернет. Тъй като тази книга е станала основна за АА и е помогнала на милиони алкохолици по целия свят да се възстановят след тази коварна болест, радикални промени в нейното съдържание не се правят, а само се допълва с нови истории и идеи.

     Някои специалисти залитат в опитите си да постигнат контролирано пи­е­не и да върнат „волята да не пие” у своите пациенти чрез различни методи. АА смятат, че няма начин да се възвърне контролът върху пиенето, а подобни усилия не помагат на болния да промени себе си. Всеки алкохолик мечтае да си възвърне контролираното пиене. Условието за оздравяване е точно обрат­но­то – да признае, че няма начин да се възвърне контролът. Вместо върху въпроса „Защо пие?”, АА се съсредоточават над „Какво да направи, за да не пие?”.

     Хората, които за първи път чуват за програмата АА, често изпитват не­до­верие и съмнения. Разбиранията за духовност и висша сила в повечето случаи са чужди на пиещия алкохолик, те са много различни при всеки за­ви­сим. Въпреки честите необосновани нападки на тази тема, АА не е ре­ли­гиоз­на организация. В групите могат да се срещнат хора, изповядващи различни религии, атеисти и агностици. Джеф Броновски, духовен съветник в центъра за възстановяване „Хейзълден” в САЩ, дефинира разликата. Той пише: „Ре­ли­гията е доктрина, догма и теология; духовността е любов, грижа и опора.”

     Проблем на всеки алкохолик е емоционалната незрялост, неумението да се справя със собствените си чувства, с отношенията си с другите хора. Алко­хо­лът е, от своя страна, деструктивно средство за справяне с живота. Спирането на пиенето само по себе си не решава проблемите на болния, то поч­ти неизбежно е последвано от поредния запой. Стабилната ремисия изисква нещо повече от въздържание. За да се постигне, е нужно човек да ра­бо­ти активно за промяна на самия себе си, за емоционално съзряване,за ця­лост­на промяна на стила на живот, начините на поведение, целите, цен­но­сти­те. Програма за такава промяна съдържат 12-те стъпки на АА.

     Към момента в света по програмата на АА се възстановяват над 1 500 000 души в повече от 250 държави, които провеждат приблизително 100 000 сбирки седмично. Има и други програми, основани на модела „12 стъпки”, по които успешно се възстановяват още толкова души.

     Голямо значение за последвалата популяризация на Програмата и раз­ви­тие­то на включените в нея психологически концепции са имали движенията „Ал-атин”, „Ал-Анон” и "Възрастните деца на алкохолици", обединяващи всички, които живеят или са израснали в семейства на алкохолици и други неблагополучни семейства. Всички тези хора се отличават с една спе­ци­фич­ност в личните проблеми, които впоследствие са послужили за основа при формирането на различни зависимости. Програмата "Дванадесет стъпки" за­поч­нали да прилагат и при решението на конкретни проблеми от друго естество, например – преяждане, сексуална зависимост, анорексия, стремеж към трупане на пари, хазарт и др.

     В края на 70-те години започват да се появяват все повече групи на "Анонимните Алкохолици", а малко по-късно и "Анонимните Наркомани". През тези години движенията силно се разраснали и укрепнали. На съби­ра­ния­та на тези групи може да присъства всеки, който мисли, че има проблем с алкохола и наркотиците. Роднините на такива хора, а също и техните при­я­те­ли и всички, които се интересуват от проблема, могат да посещават тъй наречените открити сбирки на групите. Много е важно близките на зави­си­ми­те сами да започнат да работят в специалните групи за взаимопомощ. В раз­лични градове в днешно време се създават групи за взаимопомощ от самите родители, понеже и при тях има много проблеми, които те не могат сами да решат. При това много от тези проблеми са се явили в самото им детство, много преди да се появят при другите членове на семейството. Те разбират, че се нуждаят от помощ не по-малко от другите и че трябва да се замислят върху своя живот и да започнат да реагират по нов начин на събитията в него. За това им помага събраният вече опит от групите на "Анонимните Наркомани” и „Анонимните Алкохолици". Създаденото от тях движение, а също така и появилото се по-късно движение на близките на наркоманите, което се нарича "Нар-Анон", се явява най-ефикасното средство за излизане от задънената улица, в която са се оказали всички членове на семейството.

     Дългогодишният опит на АА показва, че най-успешният метод е съ­труд­ни­чеството на АА с професионалистите от здравните служби: с лекарите, психиатрите, психолозите, медицинските сестри, социалните работници, с ра­бо­тещите в спешните центрове и други медицински служби. Това сътруд­ни­чес­тво е най-съществената характеристика на съвременните центрове за лечение на алкохолизма по света. Там представителите на много специал­но­сти работят съгласувано, като се стараят да помогнат на зависимите да про­ме­нят самите себе си. Най-добрата формула за нашите пациенти е сътруд­ни­че­с­твото, съдействието и взаимното допълване на професионалната помощ и взаимопомощта. Най-опасни и най-вредни за пациентите са съперничеството и борбата между тези две направления, които имат всъщност еднакви цели и еднакви ценности, а се различават само по обсега на действията и ме­то­до­логията.

     В средата на ХХ век в щата Минесота в САЩ започва изграждането на модел за професионална помощ, включващ много елементи от програмата АА и основан на стриктното партньорство и сътрудничество с движението за взаимопомощ на алкохолиците и съзависимите членове на семействата им. В този модел се използват постоянно обновявани психиатрични, психо­ло­ги­чес­ки и педагогически знания, както и широк спектър от психотерапевтични умения. Моделът е наречен „Минесота”. Новата концепция, заложена в него, разглежда зависимостта като първична болест, а не като симптом на друго, дълбоко скрито разстройство. Акцентът се премества от етиологията на бо­лест­та, т.е. от занимаването с нейните неизвестни причини, върху търсене на методи за отстраняване на патологичните форми на поведение и показване на пътя, водещ към пълноценна ремисия – трезв живот без алкохол. Другият голям принос на Модела „Минесота” е добавянето към био-психо-социалната концепция на един важен елемент: дълбокото уважение към духовното раз­ви­тие, което се превръща в стимулираща и поддържаща сила за освобождаване от зависимостта. Терапевтите разбрали какво огромно значение има уча­стие­то и ангажираността на пациента в процеса на оздравяване. Така в лечебните програми започнали да формират мултидисциплинарни екипи, включващи специалисти от различни области: лекари, медицински сестри, психолози, со­циални работници, духовни съветници. За първи път до редовната работа с па­циентите били допуснати непиещи алкохолици, преминали специално обучение и достигнали поне двегодишен непрекъснат стаж на трезвеност. През 1954 г. тази специалност била призната официално и включена в кла­си­фи­катора на професиите в щата Минесота, а няколко години по-късно – във всички американски щати и Канада. Доброволци от АА поели ролята на свързващо звено между болничните отделения и общността на АА. Те идвали на срещи с лежащи пациенти, водели ги на сбирки, споделяли своя опит с тях. Лечебният център представлявал терапевтично общество, в което персоналът не трябвало да се противопоставя на пациентите, а да им сътрудничи. По­ощря­вала се максималната откровеност в общуването, при строго опре­де­ле­ни правила за конфиденциалност и анонимност. От средата на миналия век в про­грамите за лечение на алкохолици в минесотските центрове се появил просветителски елемент, основаващ се на провеждането на разговори с ак­тив­нотоучастие на пациентите. Препоръчвало се и четенето – индивидуално или в група – на подбрани книги. Това било вдъхновеноот серия статии на Реймонд Маккарти, публикувани през 1941 г. в QuarterlyJournalofAlcoholStudies. Моделът „Минесота” е еволюирал през последните години, заедно с развитието на психологичните и психиатрични знания и натрупания клиничен опит.

     В България първата сбирка на АА се е състояла на 05.12.1989 г. Групи АА вече функционират и в София, Варна, Бургас, Стара Загора и Раднево. Появиха се и български форуми на АА в интернет, където зависимите могат да общуват. Организират се виртуални сбирки. Нараства нуждата от по­до­бре­на координация между институциите – болници, затвори, дневни центрове и групите АА извън тях. В това отношение опитът на групата АА в ДПБ-Раднево е изключително ценен.

     Надеждата ни е, в България да се създават все-повече групи АА и АН, така че нашите пациенти след изписване от болницата да могат да ги по­се­ща­ват по местата, където живеят и работят.

Книгопис:

1. Ошатински В., Грях или болест, Пандора Прим, София, 2003.

2. Войдило Е., Избирам свободата, Пандора Прим, София, 2002.

3. Войдило Е., Да оздравееш от зависимостта, Книжен тигър, София, 2008

4. Спери Л., Гудеман Д., Блекуел Б., Фолкрнър Л., Психиатрични фор­му­лировки на случай, Българска психиатрична асоциация, София, 2001.

5. Анонимни Алкохолици, Четвърто издание, 2001.

6. Доктор Кисьов и Радневската психиатрична болница, Ст.Загора, 1988.

7. АркА, №8, Бюлетин на регионалната програма „Алкохол и нарко­ти­ци” на Фондация „Стефан Батори”, 2007.

8. АркА, №7, Бюлетин на регионалната програма „Алкохол и наркоти­ци” на Фондация „Стефан Батори”, 2007.

9. Проценко Е., Наркотици и наркомания, София, 2000.

   Работните срещи на представителите на Фондация „Стефан Батори” и ре­дак­цията на „Арка” с рад­нев­ските пациенти и специалисти, проведени на 10 и 24 юли 2008, бяха наистина вълнуващи и незабравими, поне за нас.

   От все сърце пожелаваме на всичките ни нови и стари Приятели о VI Мъжко отделениеустийчовост и успех в техния труден път към Новия живот. На себе си пожелаваме много нови срещи в този нов, трезвен и пълноценен живот.