Алкохоликът е болен човек

Разговор с доктор на медицинските науки Бохдан Т. Воронович,

психиатър, специалист по терапия на зависимостите

     Д-р Воронович от близо тридесет години управлява Центъра по те­ра­пия на зависимостите към варшавския Институт по психиатрия и нев­ро­логия. Той е автор на много научни публикации, а също така голям приятел на Анонимните Алкохолици. Благодарение на неговото сътрудничество, през 1980 година е възникнала първата във Варшава и четвърта в Полша група АА „Възраждане”, която действа до ден днешен.

     Докторе, чух как по време на лекцията Ви един от слушателите попита, дали има разлика между пияница и алкохолик. Отговорихте му кратко: пияницата пие, защото иска, алкохоликът пие, защото е болен. Много хора обаче се съмняват, дали алкохолната болест наистина съ­ще­ствува, или може би е измислена от самите алкохолици, за да оправдават по този начин своето пиене.

     Знанието за алкохолизма в нашето общество е все още твърде малко. Казвам го с болка, защото алкохолната зависимост е болест, за която болният не е виновен, и при това хронична, прогресираща и смъртоносна. Според днешното ниво на знанията не може да бъде излекувана напълно. Така я виж­дат специалистите от Световната здравна организация. Но по-доброто опо­зна­ване на проблема би могло да предотврати много трагедии.

     По какъв начин, щом болестта е незизлечима?

     Тя не може да бъде излекувана веднъж завинаги – в такъв смисъл, че зависимият от алкохол никога няма да си възвърне способността за кон­тро­лирано пиене, няма да може да пие „нормално”. Но болестта може да бъде спря­на, а непиещият алкохолик може да води достоен и щастлив живот, както успяват милиони алкохолици по целия свят. Разбира се, както при всяка друга болест успехът зависи от съответното лечение и от отношението на самия пациент.

     Защо едни хора умеят да пият алкохол само в определени случаи и в малки количества, а други трябва да се напиват и не могат да живеят без алкохол? От какво зависи това?

     Съществуват много дефиниции на алкохолизма. Най-просто казано, синдром на алкохолната зависимост е психическата зависимост, пред­из­вик­ваща принуда за пиене, а също така и физическата зависимост – всички тези неприятни абстинентни състояния. Периодичното пиенето става главна цел и из­тласква на заден план всички други неща и действия. Алкохоликът пие, въпреки че това му причинява все повече и все по-сериозни проблеми в живота. Някои виждат алкохолизма като болест на душата, тялото и ума. Тя най-често докосва чувствителните хора, които не се справят с емоциите си. Моите знания и дългогодишната работа с алкохолици показват, че началото на зависимостта трябва да се търси в ситуациите, в които някой посяга към алкохол, защото той в нещо му помага. Младият човек, който се чувства от­чуж­ден в своята среда, по-маловажен и по-лош от другите, един ден открива, че под влияние на алкохола положително се променя. Някъде изчезват не­го­вите комплекси и плахост, лесно общува с други хора, расте фантазията му и красноречивостта. Някой друг пък трудно понася семейните или материални проблеми, а няколко чаши алкохол му дават чувство за свобода и облекчение. Трети не издържа на напрежението в работата, на силната конкуренция и постоянното чувство за заплаха. Стресовеео на деня и страхът му отнемат съня, но след едно дълго питие светът става по-малко страшен...

     Моментното облекчение ги откъсва за малко от житейските про­бле­ми. Проблемите обаче остават, трупат се и често стават все по-сложни. След като изтрезнее, човекът се изправя пред тях с още по-голямо напрежение и тревога. За да намали тази тревога, той трябва пак да посегне към чашата. Започва да действа механизмът на „порочния къг”, който често води до за­ви­си­мост и драматични последици.

     Няма смисъл да гадаем, защо някой пие, да търсим причини във вън­ш­ния свят. Алкохоликът пие само поради една причина: защото е болен, за­щото е алкохолик, тоест човек, който е станал зависим от определено хими­чес­ко вещество.

     Искам да подчертая, че напиването не е диагностичен критерий на алкохолната зависимост. Напиват се както алкохолици, така и неалкохолици. Има много алкохолици, които никога не са били пияни. Ежедневното пиене също не е признак на алкохолната бо­лест. Можем лесно да намерим ал­кохолици, които пият само вед­нъж или няколко пъти в годината, а по­сле цели седмици или месеци, а до­ри и години умеят да се въз­дър­жат. В САЩ срещнах наскоро ал­ко­хо­лик, който не пие от 63 години.

     Говорихме вече за това, че ал­кохолизмът е неизлечима бо­лест, завинаги. Но въпреки всич­ко доста шокиращо звучи, когато на­ричате алкохолик възрастен човек, който не пие повече от шест­десет години!

     Той е трезвен, именно защото пре­ди много години е решил да спре развитието на алкохолната си болест и през всичките тези години се е гри­жил за това. Ако сега започне да пие, болестта му ще се „събуди” и той ще се върне към същото или още по-деструктивно пиене, все едно тези трезвени години ги е нямало.

     Непиещите алкохолици говорят понякога за такива „ваньки-встаньки”, като руските играчки – зависими хора, които многократно започват борбата си за трезвеност и многократно се връщат в изходната точка. Участват в по­ред­ните терапии, идват в АА и си тръгват оттам, пият и не пият на смяна. Някои все пак успяват да достигнат трайна трезвеност, макар че „по пътя” могат да разрушат организма си. На други няма да им стигне времето, защото болестта прогресира. Те просто ще умрат преждевременно.

     Алкохолизма го наричат много демократична болест – страдат от нея хора от различни социални среди. Но това противоречи на по­пу­лярното мнение, че алкохоликът е дегенерирал човек от обществените низини.

     С такива стереотипи трудно се спори. И все пак не само медицинското знание, но и всеизвестните факти ги отричат. Проблеми с алкохола са имали великолепни писатели и поети (сред тях някои носители на Нобелова на­гра­да). За пребиваването си в центрове за лечение на зависимостите са си при­зна­вали световни звезди на театъра и киното. Също и сред полските артисти и други известни лица, обществени авторитети, има такива, които не крият, че са страдали от алкохолен проблем, но са били в състояние да се справят с него.

     От алкохолната болест страдат хора от всички обществени среди. Сред тях има бедни и богати, неграмотни и високо образовани, известни и не­из­вестни, жени и мъже. Това, че някой става алкохолик, се предопределя от много различни фактори – обществени, биологични, психологични, духовни. Няма еднозначни доказателства, че това е наследствена болест. Със сигурност може да бъде наследена само определена склонност, определен начин на реагиране на организма спрямо алкохол.

     Вашите пациенти, които успяват да запазят трезвеността си, казват, че правите хората алкохолици. Но го казват с най-голямо признание. Досещам се, значи, че не става въпрос за някакво професионално из­кри­вяване?

     Активният алкохолизъм е болест, която разрушава човека и неговото обкръжение, променя човешката личност. Пиещият алкохолик обикновено е май­стор на лъжи и манипулации. А най-трудно му е да признае, дори пред самия себе си, своя алкохолизъм. Пациентите, които идват в нашия център на лечение, по принцип признават, че пият „малко повече” отколкото трябва. Обикновено не смятат, че са алкохолици. Дори ако заради своето пиене са успели вече да загубят здравето си, семейството, човешкото уважение. Спо­ред тях „истинският” алкохолик живее в канавката, краде, пие препарати за миене на стъкла... Нашите пациенти – а сред тях има хора, които материално и професионално все още функционират добре, дори много добре – говорят само за „свръхупотреба” на алкохол. И вътре в душата си хранят надеждата, че аз и другите терапевти ще ги научим да пият малко по-малко и по-добре да контролират пиенето.

     По време на лечението самите тези пациенти стигат до извода, че дей­стви­телно страдат от алкохолната болест. Това е много важен момент от живота им, необходим, за да се оттласнат от дъното. В този смисъл – и само в този – аз ги правя алкохолици. И веднага ще кажа, че като лекар, като спе­циа­лист в областта на зависимостите, съм в много щастливо положение. Моите пациенти, тези, които трезвеят наистина, стават по-добри и много по-здрави хора, отколкото са били преди да станат алкохолици. Кой лекар от другите специализации може да се похвали с нещо такова? Няма други болести, след преминаването на които пациентът да е по-здрав, отколкото преди да се раз­более. Често го повтарям на лекциите за лекари или студенти от меди­цин­ските факултети.