Алкохоликът е болен човек
Разговор с доктор на медицинските науки Бохдан Т. Воронович,
психиатър, специалист по терапия на зависимостите
Д-р Воронович от близо тридесет години управлява Центъра по терапия на зависимостите към варшавския Институт по психиатрия и неврология. Той е автор на много научни публикации, а също така голям приятел на Анонимните Алкохолици. Благодарение на неговото сътрудничество, през 1980 година е възникнала първата във Варшава и четвърта в Полша група АА „Възраждане”, която действа до ден днешен.
Докторе, чух как по време на лекцията Ви един от слушателите попита, дали има разлика между пияница и алкохолик. Отговорихте му кратко: пияницата пие, защото иска, алкохоликът пие, защото е болен. Много хора обаче се съмняват, дали алкохолната болест наистина съществува, или може би е измислена от самите алкохолици, за да оправдават по този начин своето пиене.
Знанието за алкохолизма в нашето общество е все още твърде малко. Казвам го с болка, защото алкохолната зависимост е болест, за която болният не е виновен, и при това хронична, прогресираща и смъртоносна. Според днешното ниво на знанията не може да бъде излекувана напълно. Така я виждат специалистите от Световната здравна организация. Но по-доброто опознаване на проблема би могло да предотврати много трагедии.
По какъв начин, щом болестта е незизлечима?
Тя не може да бъде излекувана веднъж завинаги – в такъв смисъл, че зависимият от алкохол никога няма да си възвърне способността за контролирано пиене, няма да може да пие „нормално”. Но болестта може да бъде спряна, а непиещият алкохолик може да води достоен и щастлив живот, както успяват милиони алкохолици по целия свят. Разбира се, както при всяка друга болест успехът зависи от съответното лечение и от отношението на самия пациент.
Защо едни хора умеят да пият алкохол само в определени случаи и в малки количества, а други трябва да се напиват и не могат да живеят без алкохол? От какво зависи това?
Съществуват много дефиниции на алкохолизма. Най-просто казано, синдром на алкохолната зависимост е психическата зависимост, предизвикваща принуда за пиене, а също така и физическата зависимост – всички тези неприятни абстинентни състояния. Периодичното пиенето става главна цел и изтласква на заден план всички други неща и действия. Алкохоликът пие, въпреки че това му причинява все повече и все по-сериозни проблеми в живота. Някои виждат алкохолизма като болест на душата, тялото и ума. Тя най-често докосва чувствителните хора, които не се справят с емоциите си. Моите знания и дългогодишната работа с алкохолици показват, че началото на зависимостта трябва да се търси в ситуациите, в които някой посяга към алкохол, защото той в нещо му помага. Младият човек, който се чувства отчужден в своята среда, по-маловажен и по-лош от другите, един ден открива, че под влияние на алкохола положително се променя. Някъде изчезват неговите комплекси и плахост, лесно общува с други хора, расте фантазията му и красноречивостта. Някой друг пък трудно понася семейните или материални проблеми, а няколко чаши алкохол му дават чувство за свобода и облекчение. Трети не издържа на напрежението в работата, на силната конкуренция и постоянното чувство за заплаха. Стресовеео на деня и страхът му отнемат съня, но след едно дълго питие светът става по-малко страшен...
Моментното облекчение ги откъсва за малко от житейските проблеми. Проблемите обаче остават, трупат се и често стават все по-сложни. След като изтрезнее, човекът се изправя пред тях с още по-голямо напрежение и тревога. За да намали тази тревога, той трябва пак да посегне към чашата. Започва да действа механизмът на „порочния къг”, който често води до зависимост и драматични последици.
Няма смисъл да гадаем, защо някой пие, да търсим причини във външния свят. Алкохоликът пие само поради една причина: защото е болен, защото е алкохолик, тоест човек, който е станал зависим от определено химическо вещество.
Искам да подчертая, че напиването не е диагностичен критерий на алкохолната зависимост. Напиват се както алкохолици, така и неалкохолици. Има много алкохолици, които никога не са били пияни. Ежедневното пиене също не е признак на алкохолната болест. Можем лесно да намерим алкохолици, които пият само веднъж или няколко пъти в годината, а после цели седмици или месеци, а дори и години умеят да се въздържат. В САЩ срещнах наскоро алкохолик, който не пие от 63 години.
Говорихме вече за това, че алкохолизмът е неизлечима болест, завинаги. Но въпреки всичко доста шокиращо звучи, когато наричате алкохолик възрастен човек, който не пие повече от шестдесет години!
Той е трезвен, именно защото преди много години е решил да спре развитието на алкохолната си болест и през всичките тези години се е грижил за това. Ако сега започне да пие, болестта му ще се „събуди” и той ще се върне към същото или още по-деструктивно пиене, все едно тези трезвени години ги е нямало.
Непиещите алкохолици говорят понякога за такива „ваньки-встаньки”, като руските играчки – зависими хора, които многократно започват борбата си за трезвеност и многократно се връщат в изходната точка. Участват в поредните терапии, идват в АА и си тръгват оттам, пият и не пият на смяна. Някои все пак успяват да достигнат трайна трезвеност, макар че „по пътя” могат да разрушат организма си. На други няма да им стигне времето, защото болестта прогресира. Те просто ще умрат преждевременно.
Алкохолизма го наричат много демократична болест – страдат от нея хора от различни социални среди. Но това противоречи на популярното мнение, че алкохоликът е дегенерирал човек от обществените низини.
С такива стереотипи трудно се спори. И все пак не само медицинското знание, но и всеизвестните факти ги отричат. Проблеми с алкохола са имали великолепни писатели и поети (сред тях някои носители на Нобелова награда). За пребиваването си в центрове за лечение на зависимостите са си признавали световни звезди на театъра и киното. Също и сред полските артисти и други известни лица, обществени авторитети, има такива, които не крият, че са страдали от алкохолен проблем, но са били в състояние да се справят с него.
От алкохолната болест страдат хора от всички обществени среди. Сред тях има бедни и богати, неграмотни и високо образовани, известни и неизвестни, жени и мъже. Това, че някой става алкохолик, се предопределя от много различни фактори – обществени, биологични, психологични, духовни. Няма еднозначни доказателства, че това е наследствена болест. Със сигурност може да бъде наследена само определена склонност, определен начин на реагиране на организма спрямо алкохол.
Вашите пациенти, които успяват да запазят трезвеността си, казват, че правите хората алкохолици. Но го казват с най-голямо признание. Досещам се, значи, че не става въпрос за някакво професионално изкривяване?
Активният алкохолизъм е болест, която разрушава човека и неговото обкръжение, променя човешката личност. Пиещият алкохолик обикновено е майстор на лъжи и манипулации. А най-трудно му е да признае, дори пред самия себе си, своя алкохолизъм. Пациентите, които идват в нашия център на лечение, по принцип признават, че пият „малко повече” отколкото трябва. Обикновено не смятат, че са алкохолици. Дори ако заради своето пиене са успели вече да загубят здравето си, семейството, човешкото уважение. Според тях „истинският” алкохолик живее в канавката, краде, пие препарати за миене на стъкла... Нашите пациенти – а сред тях има хора, които материално и професионално все още функционират добре, дори много добре – говорят само за „свръхупотреба” на алкохол. И вътре в душата си хранят надеждата, че аз и другите терапевти ще ги научим да пият малко по-малко и по-добре да контролират пиенето.
По време на лечението самите тези пациенти стигат до извода, че действително страдат от алкохолната болест. Това е много важен момент от живота им, необходим, за да се оттласнат от дъното. В този смисъл – и само в този – аз ги правя алкохолици. И веднага ще кажа, че като лекар, като специалист в областта на зависимостите, съм в много щастливо положение. Моите пациенти, тези, които трезвеят наистина, стават по-добри и много по-здрави хора, отколкото са били преди да станат алкохолици. Кой лекар от другите специализации може да се похвали с нещо такова? Няма други болести, след преминаването на които пациентът да е по-здрав, отколкото преди да се разболее. Често го повтарям на лекциите за лекари или студенти от медицинските факултети.