A- A A+

АркА

брой 8, септември 2007 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректори: Йорданка Илиева-Цъган, Траян Антов

Снимки: Т. Кючукова, И. Добринов, П. Василев, А. Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

Pin It

 

ЗАРАЗНА БОЛЕСТ?

(споделено по Интернет)

 

     Искам да споделя нещо, което ве­ро­ятно се знае, което и аз уж знам до­бре и отдавна, но което от няколко де­на отново много ме вълнува...

     Втора седмица сме с мъжа ми на работа на един лагер за приемни семейства, ор­га­низиран от Социални грижи. Десетина баби, лели и други роднини, гледащи от 1 до 3 деца (от 2- до 19-годишна възраст, част от тях с психиатрични диагнози, FAS и ра­зни други смущения) на свои близки. Предимно жени, предимно самотно от­глеж­да­щи тези деца. Добри хорица, пожертвали се за приемните си деца, но с цялата си до­бронамереност и всеотдайност по различни причини невинаги се справят със за­да­ча­та. Затова им устроиха този лагер и затова ние сме тук – да се опитаме с каквото мо­жем да им помогнем.

     Приемните родители не са алкохолици. Но някои от по-големите деца вече имат ал­кохолни и наркотични инциденти. Организаторите на лагера ни предложиха да ра­бо­тим с тях по проблеми на интеграцията, толерантността, семейната ко­му­ни­ка­ция, ре­ша­ването на конфликти, конструктивното справяне с гняв и агресия и други таки­ва. Това били основните им проблеми. И действително е така.

     Но същевременно, още първите два дена се оказа, че сред тези 12 семейства няма ни­то едно, в което по един или друг начин да не присъства алкохолен проблем! И то не инцидентно, и не в рамките на едно поколение!

Няколко примера, съкратени семейни истории...

     Леля Кристина гледа 18-годишния си племенник Емил, син на покойната й се­с­тра. Родителите му са починали от алкохол, бащата бил и насилник, момчето каза, че до­сега на гроба им пали само една свещичка – за мама. Бащата на леля Кристина (значи и на сестра й!) също е бил алкохолик, също агресивен. Както и дядо им... Емил се лекува психиатрично заради фобии и страхова невроза.

     Доста младата баба – Беата, гледа тригодишния си внук Себастиан. Майка му, дъщеря й, е алкохоличка и наркоманка, мярка се вкъщи от време на време, но не се ин­тересува от детето си, също както и баща му, лайфаджия, алкохолик или на път към зависимостта. Мъжът на баба Беата е бил алкохилик, специализирал се в пси­хи­чес­ко насилие (физическото прекратил откакто жена му започнала да лекува съ­за­ви­си­мостта си и да вика полиция, когато трябва и не трябва – по нейни думи). Обесил се вкъщи, жена му и дъщеря му го намерили...

     Леля Ели гледа 3 деца (на 6, 13 и 15 години) на племенницата си. Тя (майката) е била убита от мъжа си, бащата на децата, пред техните очи. Бил пиян. Идвал да си отмъсти, защото го изгонили от къщи и завели дело в съда. Покойната сестра на леля Ели, майката на покойната племенница, също е била омъжена за алкохолик, както по­сле дъщеря й... Самата леля не иска да говори за проблема на зависимостта в се­мей­ството си, за нея съществува само криминалният проблем, казва, че ал­ко­хо­лиз­мът не я касае и не я интересува... Избяга от занятията, на които възникна такава те­ма, вдигала кръвно, когато се говори за алкохолици... Затова само от клюките на ос­та­налите лелки знам, че и нейният (значи и на сестра й!) татко е бил алкохолик...

     Бих могла още много да описвам; всичките тези истории ми се въртят в главата постоянно откакто ги откривам ден след ден. Но не затова го написах, за да подхвърля няколко сърцераздирателни историйки.

     Просто не ме напуска ужасяващата мисъл, колко ЗАРАЗНА е тази болест. Не са­мо СЕМЕЙНА, в смисъл, че около алкохолика страда и е болно семейството му. Не са­мо НАСЛЕДСТВЕНА, в смисъл на генетично предавано предразполо­жение, свър­за­но с особеностите на метаболизма на алкохола и биохимията на мо­зъка, както и в сми­съл на социална, поведенческа “наследственост”. Но направо ЗАРАЗНА. Като про­каза на цели поколения.

     Мисля си, колко ли от тези “наши” деца тук са заразени вече? А колко ще успеят да използват шанса за разкъсване на дяволската верига? Колко от тях в своя детски ад се заклеват, че няма да пипнат алкохол и че ще направят бъдещето си семейство най-щастливото на света...

     И си мисля още, че може би това е един от най-важните поводи за БЛА­ГО­ДАР­НОСТ за нас, тези, които вече са опитали да скъсат веригата. Нарочно не казах, ка­кво­то ми идваше на езика: тези, които са я скъсали... Искам да вярвам, че е така, че ус­пях да го сторя, но...

     Дъщеря ми беше на 4,5 години, когато спрях да пия. Сега е почти на 17... Много ис­кам да се надявам, че няма да продължи веригата. И май това трябва да ми стигне за­се­га.

     Не мога да се сдържа да не разкажа нещо, ко­ето чух наскоро наеднасбирка. Темата бе­ше за семейството и едно от момчетата,като раз­каз­ваше за себе си и своето се­мей­ство, каза нещо в следния смисъл: Когато бил съв­сем малък, семейната вечеря винаги при­клю­ч­вала по един и същи начин – баща му пи­ян се бие с майка му и накрая заспива про­с­нат вър­ху масата. И момчето каза: Аз то­га­ва ми­слех, че това е животът, което виждах да се случва всеки ден,ичетака е нормално...

     Сега не мога да опиша как се почувствах, като го чух това,не намирам под­хо­дя­щи­те думи. Представих си, че би могло аз да съм бащата, а малкия ми син да е на мястото на момчето, което разказа тази история. И за него това да е светът.

     Направо не ми се пише повече.

     Децата са много интелигентни.Виждали са нипреди ивиждатсега. Значи знаятче има и друг живот – пълен със зло и кошмари. И че само от човеказависи дали ис­ка да живее в мрака или в светлината. Имамедостатъчно време да имго ОБЯСНИМ. На думи и дела. Да не се правим, че злото не съществува, или че е в съседите, или че то­ва е нещо,за което “не се говори пред хората”. Така те щеЗНАЯТ. На теория и на прак­тика. Важното е самомежду наси децата ни даима общуване, а това е нещото,ко­ето го няма при повечето деца от проблемни семейства. И при мен го нямаше, все бе­ше по-важно “какво ще кажат хората”...

     И аз много пъти съм разсъждавал по този въпрос, търсел съм някакъв отговор. Мно­го хора казват, че се предава по наследство. Други – пак така, но през по­ко­ле­ние. При мен и около мен,преди и сега,нещата стоят почти по описаният в отдел­ни­те ис­тории начин: дядо ми по майчина линия бе заклет алкохолик. Чувал съм, че и не­говиятбаща. Много мои братовчеди по тази линия също. Дядо ми по бащина ли­ния е държал селския казан, но не е близвал. Баща ми също. Двамата ми братя за съ­жаление са зависими.Зараза по наследство. Така мисля аз. И се чудя какво мога, мо­га ли да направя нещо, за да предпазя други близки от заразата, ако не е късно. Може би ще им разказвам това, което научих за тази зараза. А най-вече с примера си, с по­ве­дението ми на трезвен човек, осъзнал корените и вредата от това зло.

     И мен ме развълнува темата.

     Дъщеря ми беше на 3 г. и 11 месеца, когато изпих последното си пиене, днес е почти на 9. За да разбера какво и е останало от онова време,съм я питал уж между другото какво помни.

     И тя ми е казвала: “Помня как един чичко те доведе, а ти беше окървавен. Помня и как събори на земята монитора.”Сигурно помни и други отделни епизоди, но съм аб­солютно сигурен, че не и е останала травма, защото все пак беше малка и защото е била сви­де­телка на много малко от пиянските ми из­цеп­ки. И най-вече защото презследващите години и до­сега получи и получава много силна и искрена любов от всички около нея.

     Оптимист съм и не вярвам тя “да се е за­ра­зи­ла”. Значи остава само аз да внимавам в кар­тин­ката.

     Доколкото знам, единственото, което се на­сле­дя­ва от зависими родители,е високата то­ле­рант­ност към алкохола. Това е способността на чер­ния дроб да произвежда в много по-големи ко­личества ензима, способстващ разграждането на алкохола. Това,естествено, по ни­какъв начин не означава, че децата ще станат алкохолици.

     По моите представи, всичко е свързано със стремежа към щастие на всяко чо­веш­ко същество. Лошо семейство–пренебрегнати деца–свити деца–срамежливи деца–нещастни деца. Нещастието и болката са постоянни спътници в живота. А така ни се иска да постигнем мечтата за щастие. Не сме виждали какво значи и как да се по­сти­гне хармонията и щастието. Единственото, което е познато,е чашката.Някаква та­кава е връзката. Като няма нормално семейно общуване, приятелско и сърдечно от­но­шение между деца и родители, резултатъте ясен. Търсене на заместители, които пря­ко водят към светкавично щастие...     Познавам много, ама много алкита, които нямат и помен от пиене в родословието си. Обаче са имали деспотични родители или баща, когото не са виждали заради лю­бов­ницата му, или подобна майка, или ежедневни скандали , или...

     А толкова ни се иска да сме щастливи!...

     Много ме развълнува темата. Бих казала, че ми е болна тема, защото имам 11-го­диш­на дъщеря.

     Още е рано да правя прибързани изводи и заключения,как се е отразило моето пи­ене върху близките ми и най-вече на детето.


     Дали има последствия за бъдещето развитие на дъщеря ми, до каква степен е ве­ро­ятно предразположение към зависимости.

     Едната ми трезва година не може да “изтрие” алкохолния отпечатък, трупан го­ди­ни наред. Но със сигурност мога да кажа, че моето дете ПОМНИ пияната си майка… помни как пиех всеки ден, как като не бях в състояние да стана от леглото, я карах да ходи до магазина по тъмно, за да ми купи още водка.

Сега ми казва колко я е било страх да излиза вечер самичка (на 7-8 годинки), да се качва в асансьора, със свито сърце да отива до магазинчето зад блока… но още по­вече я е било страх ОТ МЕН – да не се разкрещя, да не я набия.

     Наскоро ми разказа, че едно от децата, с които си играят пред блока, казвало, че съм алкохоличка, а тя ме защитавала – че не пия от една година. Казва ми, че се гор­дее с мен, че много ме обича, че съм най-добрата майка на света. А аз се почувствах гузна… срамувах се от себе си, сетих се кое е детето, разказало за случката в парка пре­ди 2 години, когато се напих до безпаметност. И ето ти сега всички деца са раз­бра­ли, от тях и родителите им, съседите и т.н. Моето дете е опетнено. Много ми е мъчно…

     Това, към което се стремя в момента, е да дам цялата си обич и топлота на дъ­ще­ря ми. Да общуваме сърдечно и приятелски, да споделя с мен проблемите си, а не на ули­цата (както правех аз), да ми има доверие за всичко, и аз да съм в състояние да я под­крепям в живота…

     Искам го от цялата си душа, защото самата аз като дете не съм усетила обич, то­п­ли­на и ласка от родителите ми. Постоянно лъжех къде съм, с кого съм…. Те не пият, но са сдържани хора, не показват чувствата си. Майка ми е много властна жена, оби­ча да командва, да се налага, баща ми е затворен и мълчалив… Страхувах се от тях и не можех да споделям нищо. Заеквах от притеснение…

     Като дете нямаше какво да си кажа с тях и споделях проблемите си с майката на най-добрата ми приятелка. Собствените ми родители не ме познаваха добре. Ин­те­ре­су­ваше ги само шестиците в училище… нищо друго. Затова избързах да се омъжа за не­подходящ човек, защото не намирах спокойствие и семеен уют… Затова още мно­го неща станаха.

     Не искам да се случи това с моето дете. Не искам да продължи веригата.

     Разбирам твоята мъка и срам заради “опетняването” на дъщеря ти. Но мисля, че не си права. Детето ще е опетнено,докато ТИ го смяташ за опетнено и докато ТО са­мо­то се чувства такова! Ако успеем окончателно да приемем зависимостта си като бо­лест, за която не сме виновни, няма повод да изпитваме срам заради този факт. А щом не е срам да бъдеш алкохолик, защо да е по-срамно да си дете на алкохолик?? Разбира се: трезвен алкохолик. Пиян алкохолик има за какво да се срамува – защото прави неща, за които човек трябва да се срамува – точно толкова, колкото трябва да се срамува напил се не-алкохолик, който на пияна глава върши простотии. Нали така? И детето на пиян алкохолик (както и на пиян не-алкохолик!) има за какво да се срамува, и се срамува... Заради постъките му, а не заради факта че е болен.

     Убедена съм,че децата ни трябва да знаят истина за нашата болест... Щом моето де­те знае (беше горе-долу на годините на твоята дъщера, когато започнахме се­риоз­но да говорим за това) какво означава да си алкохолик, знае също, че в самия този факт няма нищо срамно. Както и във факта да си дете на алкохолик... Ако някои хо­ра не го разбират, значи ТЕ не разбират, те не са прави...

     И моята дъщеря преди около пет-шест години е имала подобни изживявания с дру­ги деца, да йказват, че майка й е алкохоличка (само че там беше обратна посока на течение на информацията: децата бяха разбрали от родителите си, защото тя и ней­ните връстници не го помнят – но това всъщност прави положението още по-опасно...). Отговирила (цитирам свободно): Да, знам. Мама някога пиеше, защото е бол­на от такава болест. Но е спряла заради мен и вече от няколко години не пие, за­що­то много ме обича. А твоята мама какво е направила заради теб?

     После ме попита още: Нали добре му казах?...

     Знам, че това ни се вижда трудно, и аз дълго се ко­ле­ба­ех преди да посмея да го­во­ря с неяпо то­зи проблем. Но то­гава за пореден път се убедих, че де­цата са по-умни, от­колкото сме сви­к­нали да ги ми­с­лим. Е, аз повече от та­ки­ва мислисе сра­мувам по­ня­ко­га...

 

 

 

Pin It

Страница 16 от 34