A- A A+

АркА

брой 8, септември 2007 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректори: Йорданка Илиева-Цъган, Траян Антов

Снимки: Т. Кючукова, И. Добринов, П. Василев, А. Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

Pin It

 

Петър Василев

Специалист по неорайхианска психотерапия

към Весдойче Академия, Мюлхайм,

Магистър по психология

 

ОРАЛНИЯТ ХАРАКТЕР

(Едно от ядрата на склонността

към зависимости)

 

     Когато днес се говори за характер, става дума за до­ка­зана със средствата на експерименталната психология пси­хична структура, с помощта на електрография, на мио­графия, кирлианова фотография, хромография и ред про­ек­тивни тестове от рода на Сзонди, BBCT и пр. Т.е. нещо, което може да се види и да се проследи във времето като съвкупност от вза­имо­от­ношения със света. Един характер е определен начин на чувстване и емо­цио­нално отреагиране, той стои по определен начин, диша по определен начин, ходи и гледа по определен начин, има определена телесна морфология. Ха­рак­терът не е темперамент, т.е. старото делене на сан­гви­ни­ци, холерици, ме­лан­хо­лици и пр., което правеше Теофраст, няма нищо общо с мо­дер­ните определения. Той е онази първична емоционално-чувствена арматура, оформяща се от деня на раждането докъм седмата година от живота ни, когато възприемаме и опо­зна­ваме света предимно чрез чувствата и емоциите си. Около него се надстроява сгра­дата на бъдещата личност, той предопределя до голяма степен бъдещите ни психични успехи или неуспехи, което често става по абсурдни и болезнени на­чини.

     Характерът се ражда, за да ни предпазва при социалните и интимни кон­так­ти чрез определени реакции, плод на “хронифицирани” сътресения в емо­цио­нал­ния ни живот в ранна възраст. Заради тях говорим за характерови травми. Те де­формират емоционалната арматура по определен начин, уж за да е по-ус­той­чива в бъдеще точно на тия сътресения, пред които в една по-крехка въз­раст се е огънала. Там се пропуква осъзнатото ни рационално поведение и често пъти един тип мотивация, свързана със страхове, подтиснатост и гняв, из­глеж­да­щи за по­вечето хора абсурдни, взима връх. На базата на тези травми се определя и ти­път характер. Той е като черна дупка – не е желателно да надничаме в нея без чуж­да помощ, за да не пропаднем. Бурята, която руши зданието на разума и хар­мо­нията. И както един организъм има своите слаби места и рискови зони, така ги има и всеки характер. За оралния това са зависимостите, хранителните пси­хо­ген­ни разстройства (анорексия, булимия, хиперфагия), биполярните раз­строй­ства (циклотимия, циклофрения), и в соматичен аспект – на дихателния апарат.

    По-просто казано, характерът е оная невидима бариера, в която се спъ­ва­ме, за да паднем на носа си, когато сгафим. Казваме си виновно, няма пък, няма по­вече да правя така, но няколко дни по-късно реагираме по същия начин, и слисано не можем да разберем, защо така небето пак се стоварва на главите ни, ка­то иначе сме толкова умни. Т.е. тази структура има подсъзнателна природа, за­това трудно се поддава на опитомяване. За съжаление, всички я имаме.

     За задоволяване на орални потребности се споменава с ирония в про­гра­ма­та на АА “Дванадасет стъпки, дванадасет традиции”. Нормално е, все пак всич­ко там е писано през 40-те години на миналия век. Но е важен знак, че все пак са забелязали някакво подобие на патология, свързана с устата. Т.е. става дума за задоволяване на потребности, свързани с устата. Те си съществуват и съвсем не са свързани само с яденето и пиенето, както се счита. В йерархията на ос­та­на­ли­те нарцистични потребности са най-ранни. И тъй като пиенето на алкохол до при­падък, пушенето на тютюн като комин, тъпченето с храна и после по­връ­ща­не­то (булимията), както и тоталният й отказ от храна (анорексията) не е начин да удо­влетворяваш потребности, то стигаме до въпроса за какво все пак става ду­ма? Кога е времето на техния генезис в психичен аспект? И защо заемат такъв ва­жен момент в живота на индивида, та по-късно стават причина за цялостното му проваляне, че и за смъртта му?

     В първите си месеци след раждането детето живее в състояние на “не­ди­фе­рен­ци­ра­ност”, то е и себе си, но и външния свят. Например то не може да по­чув­ства майчината гръд като нещо външно на собствения му АЗ. Егото му се определя от физиологични механизми, които включват устата и зоните около нея. Външният свят не е нещо аб­страктно, там все още отсъстват времето и про­стран­ството. Комуникацията с реал­ност­та е изцяло телесна – уста, кожа, нос. До­верието се изразява чрез смукане, покълващата агресивност чрез хапане, не­до­верието чрез нежелание да отвориш уста. Животът е вкус и мирис, светът е ситост, сигурността е топлина. Вселената се състои от вкусно и безвкусно, топло и студено, меко и твърдо – това са критериите за добро и зло. Топлото и си­тост­та са оцеляване и уют, гладът и студът са тревожност, самота и смърт. За да оце­ле­еш, трябва да се вкопчиш в света точно с уста (това е първият рефлекс) и да не изпускаш плячката. Иначе казано, светът, към който са насочени всички усе­ща­ния, все още е гърдата на майката. А любовта, даваща усещане за утробата, е ней­ната прегръдка – т.е любовта не е поредица от думи, тя е физична. Дори по­треб­ността от при­над­леж­ност напомня утробата и има фи­зич­ни измерения – ко­га­то го гуш­нат, дребосъкът не е на­яс­но къде свър­шва той и къде то­чно започва май­ката. В тази пре­гръ­дка той се из­пълва с по­зи­тив­но­то усещане, че е приет и че е част, че му се полага да живее. Це­лият сми­съл на съ­ще­ству­ването е оли­це­творен в от­но­ше­нията с гър­да­та и с ръ­цете, ко­и­то го об­ви­ват.

     В психологията този отрязък се определя като сензорна фаза, най-ранната в чо­веш­кия живот, тя приключва някъде около първата година. Тук се зараждат до­верието или недоверието, любов или омраза към обекта на любовта, стремеж и движение по посока към света или бягството от него. Случва се така, че гър­да­та внезапно изчезва за по-дълго, отколкото мъникът може да понесе. Или пък в пре­гръдката го няма онова топлото, успокояващото, което ражда съня и връща си­гурността на утробата(дори и при суициден опит оралът търси усещането за утробата, той предпочита таблетките или ваната пред въжето или високия покрив).

     Тези липси понякога не са за седмица-две, а за много по-дълго, често пъти те са по-скоро правило, и то в много ранен период. Но желанието остава, а от­ка­зи­те се пре­жи­вя­ват – не се приемат, а точно се преживяват – като страх от смърт­та, която е напълно реална опасност при фрустрация в тази фаза. Приемат се с гняв и огромна ревност към обекта на любовта, които по-късно остават(изо­с­тавените в домовете деца цял живот не успяват да се отърсят от този гняв).Гладът за впечатления и усещания, идващи през кожата и устата, чрез ко­и­то се усвоява и опознава света на психично ниво, се преживява същевременно и като глад за повече удоволствие (всички живеем на принципа на удо­вол­ствие­то). Той се хронифицира (оралите са ненаситни), тук единственият начин да оце­лееш е да приемеш реалността, което означава да престанеш да правиш опити да получиш, защото отказите на таза възраст се преживяват като житейско по­ра­же­ние и смърт. Това пък те обрича на вечен глад и вътрешна празнота, които след­ва да се компенсират. Казахме, че все още я няма устойчивостта на въз­раст­ния да понася фрустрации.

     ДОВЕРИЕТО

     Да се довериш, означава да отстъпиш властта, да бъдеш “отдолу” – но не за­ради социално приетата роля на подчинение в обществените структури, с ко­я­то по необходимост всички се справят някакси, а заради вътрешната потребност да бъ­деш “нахранен” емоционално, да получиш любов, нежност, ласки, под­кре­па, секс, защото вътрешното емо­цио­нално благополучие пре­ми­нава през връз­ка­та с другия.В природата няма независимост. Доверието е синоним на емо­цио­налното подчинение. По­за­та на едно легнало пред сто­па­ни­на си по гръб куче, с оголен ко­рем и разперени настрани крака, говори точно това: “Аз знам, че така ставам без­за­щи­тен, но ти се доверявам, за­що­то само чрез теб бих могъл да по­луча не­об­хо­димото ми удо­вол­ствие от жи­вота и уве­ре­ност, че съм оби­чан. Затова да бъде во­ля­та ти!” Едно от­ра­но мал­тре­ти­ра­но от стопанина си ку­че ни­ко­га няма да легне по гръб до­бро­волно.

     Да се доверяваш, озна­ча­ва да уме­еш да молиш и да ис­каш любов. То­зи, който не се доверява на своето тя­ло като извор на удо­вол­ствие, въ­т­ре­шна хармония и радост, не би мо­гъл да се довери и на човека, който му помага да ги изживее. Той ще изпитва страх от него. Да признаеш пред себе си, че емоционалната ти пълнота зависи от връзката ти с другия, означава въ­т­ре­ш­но да приемеш и смирението си пред него. Но за оралния характер връзка = опа­сност от нараняване и изоставяне, което предизвика силно вътрешно на­пре­же­ние,авпоследствие и огромна ревност или гняв. Той не умее да моли и да ис­ка обич, защото в началото на живота, когато оцеляването му е зависело от това, ко­гато е молил за ласки и нежност, най-често са го предавали. Следва на­трап­ли­во­то търсене на властови позиции в комуникацията. Социално продължава да иг­рае ролята на добро и възпитано дете, стига нещата да не опират до участие на емоциите. Оттук и необходимостта от типичното “вкопчване” в ин­те­лек­ту­ал­но­то – идеи, табута, духовни концепции. Оттук и фанатизмътму без мярка (по­ред­но­то вкопчване със зъби), например при участие в сектите. А вкопчването не е синоним на доверие. Дори да се реши членът в сектата на интимна връзка, тя ще е интелектулизирана, т.е. без опасност да му разбият защитите: “Бог така пожела!”, “Гуруто е мъдър и най-добре знае”, “Тя е моя сестра в църквата!”, “Ние сме духовно свързани” и пр. Няма го естествено природното: “искам го – не го ис­кам”, “харесва ми – не ми харесва”, “привлича ме – не ме привлича”, “въз­бужда ме – не го понасям”. Няма ги, защото са прекалено обагрени емо­цио­нал­но, т.е. физически.

     Любовта за орала е вяра в един идеализиран ТИ-образ, който може да се грижи, да подкрепя, да разбира и закриля. Отхвърляне на физически не­дву­сми­сле­ната реалност.

***


     Ще пропусна подробностите как се случва всичко в неврофизиологичен план и ще премина към житейския.

Нека проследим какво най-често става.Добро семейство на непиещи хора, майката е подготвена страхотно на ниво знания за детето си – изяла е с кориците доктор Спок, алхимичка е относно продуктите на доктор Джонсън, чатка от тем­пе­ратури, обриви и памперси повече от всеки педиатър. Но не е способна на ед­на прегръдка, когато има нужда от това. Най-често грижите са мимикрия, чрез която детето се превръща в един стерилен, домашен любимец. Вместо гушкане, гъделичкане, гукане и люшкане той получава помади, масла, хубави пелени и най-скъпите прахове за подсушаване – но всички те са по-скоро извинения за по-важните откази. Или кърменето на два ме­се­ца е заменено с кашички, биберони и хумана. Не е нужно да има ал­ко­хо­лизъм, за да пре­ра­с­нат тези мини изоставяния (защото това си е чи­с­та проба отхвърляне, в ка­к­вито и аргументи да го облечеш) в хронична травма. Заради тези от­ка­зи, същият мъник вече възрастен човек, ще се страхува да иска – внимание, любов – ще се чувства винаги, както тогава – необичан и изо­ста­вен. И ще търси необходимата опора в глътка коняк или водка преди всяка решителна крачка – към приятели, към любим човек или трудни взаимо­от­но­ше­ния. На два месеца! На толкова е бил, когато не са му дали топлината на пре­гръд­ката и са го оставили сам да се справя. Или когато са му отнели гърдата, т.е. добрата част от света. Забелязвали ли сте как понякога един пияч с нежност гали бутилката – като женска утроба или гърда. Защото мама е пребита от работа и че­сто е неспособна да даде малко физически контакт в края на деня. Или пък дру­го­то: единият в семейството е алкохолик, взаимо­отно­ше­ния­та у дома са из­пъл­нени с болка, гняв, взаимна ненавист, тревожност и тъга. Всичко това пе­ле­на­чето го приема с прегръдките – на него не му се налага да знае, то просто чув­ства и усеща. И попива, това са му първите емоционални знания за света: тъга, бол­ка и тре­вожност.

     Вариантите могат да бъдат хиляди и не е необходимо навсякъде да търсим ви­на и виновни, понякога неудачите се дължат на нефункциониращи от десе­ти­ле­тия културни модели, предназначени да обслужват един по-патриархален тип взаимоотношения, наследени от баби и дядовци като познания за възпитанието, ко­ито се изпробват върху децата. Дължат се и на неразбиране ролята на ин­тим­ност­та в тези първи месеци на постепенно разкъсване на физическата симбиоза ме­жду майка и дете. На чисто физическа невъзможност да бъдеш с детето си. Понякога просто на липса на любов от страна на майката към нежеланото дете. Дори и на липса на кърма. И бабите, ах, тези баби, които задоволяват соб­стве­ни­те си потребности да останат цял живот майки, като обсебват живота на децата, уж помагайки на родителите. А всъщност осмислят своя.

     Оралният характер се ражда на границата на откъсването от света на май­ка­та; за него това откъсване е преминало неуспешно и травмиращо, макар че със си­гурност няма как да си го спомни. В една прекалено крехка възраст на стре­ме­жа към близост е получил отказ, в моменти на стрес и вътрешен неуют, когато е би­ло нужно да бъде приласкан, е получил хлад, в часове, когато е търсел под­кре­па, е бил оставен сам да се оправя. И е станало точно това: на една година сам се е оправял емоционално, както може. Но по един травмиран начин, както ще го прави и като възрастен – ранният негативен опит му подсказва, че е опас­но да търси внимателна ръка, която да го подкрепи при решителни стъпки или ду­шевни трусове, затова ще търси друг тип патерици (най-често химически). При първите си опити да задоволи по­треб­ност­та си от принадлежност е пре­търпял крах,който едва не му е коствал живота (макар че ня­ма откъде да го знае), при пър­вата му по­тре­б­ност да бъде утвърден и да се почувства до­сто­ен за любов не е бил оку­ра­жен, което му е смазало самочувствието. А то­ва ще пред­опре­де­ли и слабо развитото му со­циа­лизиране след то­ва. Или както забелязва Алек­сандър Лоуен (американски психиатър-пси­хотерапевт), оралният характер при­ли­ча на зе­лена, неузряла ябълка, откъснала се от дър­во­то прекалено рано и принудена да съ­ще­ству­ва в неблагоприятната среда на почвата, без възможности за узряване, без имунитет срещу заразите на околната среда. Т.е. тя ще си остава незряла и по-нататък.

***

     За сметка на всичко това първоначалният крах много рано го е накарал да тър­си спасение в магията на интелекта и въображението – това не е точно суб­ли­ма­ция. Като своего рода компенсация и защита (ето я защитната функция на ха­рак­тера) срещу опасната реалност за едно, оставащо често без емоционална под­кре­па дете. Обикновено децата с орален характер са доста по-интелигентни от съ­учениците си в началния клас, доста по-чувствителни, с по-творческо от­но­ше­ние към света, повечето знаят да четат още на 5 години (рано оказали се на зе­мя­та ябълки!). И доста по-раними, по-крехки спрямо натоварванията, с по-голяма нужда от помощ. В една интимна връзка оралният характер е винаги доминиран, макар че обича да си придава вид на господар на положението (което е пак за­щи­тен механизъм). В интимната обвързаност той търси не толкова секс или сен­зор­ни изживявания, а сигурност и обгрижване, независимо дали е мъж или же­на. За него любимият човек е идеализиран защитник, който подкрепя, пред­пазва и дава сигурност. Той търси връзка, в която да бъде воден, не водещ (и тук за­ви­си­мост). Нищо обикновено не може да задоволи тая болезнена нужда от вни­мание и обич (т.е. от непрекъснато утвърждаване), за които оралът е не­на­си­тен. Т.е. от про­я­ва­та на някаква елементарна небрежност в отношенията, за ко­я­то пар­т­ньо­рът дори не си е дал сметка, оралът ще изпадне в депресия. И гор­чи­вото му за­кли­нание ще бъде “Господи, пак ли!”. Макар че някой друг дори не би я за­бе­ля­зал.

     Какво следва от всичко това? На първо място недоверието към фи­зи­чес­ка­та близост, от която въпреки всичко човекът с орален характер има въпиюща нужда. Заради това, че е бил предаден прекалено ра­но, когато всичко – обич, емо­ции, чувства – се е из­ра­зя­вало по физически начин, единствено чрез тялото. По прин­цип оралът е афизи­чен, отношенията му винаги са интелектуализирани (дори да е необразован), пред­по­чи­та думите и ло­го­ре­я­та на многословието вместо дей­ствието, и стига до фи­зи­чес­ка близост (често и до ор­газъм), използвайки под­крепата на химиопатерица. Страхува се да по­тър­си истинска, не­дву­смислена бли­зост, за да не се по­вто­ри схемата на изо­ставянето. Това е и неговият ос­но­вен страх – от изо­ста­вя­не. За­то­ва често е неверен и пред­почита той да изостави, за да не бъде сам изо­ста­вен и да не преживее отново ужа­са на пър­во­на­чал­на­та травма. Защото за него изо­ста­вяне = смърт. Това е осо­бен тип фиксация в ран­но­то пре­жи­вя­ва­не. Дори в ед­на успешно реализирана връзка, в която всичко вър­ви нормално, той се държи като вече изо­ста­вен. Без да го желае, този страх го вцепенява: сега ще се раз­о­чароват от мен, мен никой не ме е обичал, никой не ме е харесвал, сега сигурно ще се изложа и ще ми обърнат гръб... Или пък не­об­яснимо вцепеняване и блокаж. Вариации много. И накрая: хората изоставят – ал­кохолът не. Дрогата и сладкишите – също не. Затова да живее дрогата! Да жи­вее хладилникът, най-после чувство за вътрешна пълнота. Една болна от хи­пер­фа­гия по същия начин е зависима от огромното количество храна, както и ал­ко­хо­ликът от огромното ко­ли­чество алкохол. И тук загубата на контрол е во­де­ща.

     Този страх ще предопределя и поведенческата пасивност, заради него той не вярва в себе си и във възможностите си. Затова трудно прави първа крачка, трудно се обяснява в любов първи, трудно взима инициатива, най-използваното поведение при конфликт е бягството. После наранява садистично в гръб, из­бяг­вай­ки сблъсъка лице в лице. Основна идеосинкразия (илюзия): “Всичко ми се по­лага, всички са ми длъж­ни­ци!” Длъжници на пеленачето, което продължава да е центърът на вселената, въртяща се около него. Само че това е в интелекта и въображението Там долу, в опасната земна среда, ябълката е останала зелена и недостатъчно индивиду­али­зи­ра­на, т.е. незряла и неимунизирана. Емоционалната нестабилност, вътрешното на­пре­же­ние и спе­ци­фич­на­та, крехка телесна мор­фо­ло­гия го правят бързо уморяем психически. Заради незря­лост­та си и недо­ста­тъч­на­та индивидуали­зи­ра­ност той ще е склонен и към нездрави раз­влечения, тъй като непрекъснато има осезаема нужда да запълни преследващата го вътрешна празнота след ранните откази. Готов е буквално да се вкопчи безкритично във всеки, който му гарантира поне малко сигурност или пък му обърне повече вни­мание. Това е друга съществена характерова черта – склонността към вкопчване, алюзията е пак с устата. Може би следва да се дообясни: както едногодишното дете опитва и опознава всичко с устата си, без да е наясно с какво точно екс­пе­риментира – може да нагълта лекарство, игла, парче стъ­кло, боя за обувки вмес­то кремче, така и той. И както едно уплашено дете има ну­жда да засмуче бибе­рон, гърда, пръстче или да за­ха­пе ухо на зайче, за да преодолее тревожността си, така пра­ви и оралът. Опора в изживяванията на устата – таблетки, преко­мер­но количество храна или сладкиши, алкохол, дрога. Това точно е регресът – в използване на за­щитни механизми, ха­рак­тер­ни за фаза в развитието, ко­ято отдавна е минало. Но оралът почти не е излизъл пси­хо­ло­гически от нея – иначе може да е и метър и де­вет­десет на ръст. Повечето емоции – добри и лоши – пре­минават през устата.

     Всичко това не означава обреченост. В някаква сте­пен то е схема, която не се среща никъде в чист вид, а само ка­то съвкупност от две-три преобладаващи чер­ти. В крайна сметка нашата психика не се покрива един­ствено с ха­рак­те­ра, тя има много други ком­по­нен­ти. Тук говорихме един­стве­но за обременяващите психични фактори, каквито все­ки характер носи – да не забравяме, че той се формира като начинна защита чрез трав­ма. Дали ще бъде отключена та­зи характерова травма, зависи от много не­ща, които вече са извън сферите на психологията. Карма, както се изразяват будистите. Т.е. ако в една трудна житейска ситуация, експлоатираща чувствата и емоциите, един ригиден характер навярно би реагирал с обсесивно-ком­пул­сив­но разстройство, фобия или ентероколит, един орал ще реагира с маниакално по­ведение, зависимост, хранително разстройство или тежка ме­лан­хо­лия. Въз­мож­но е и с бе­ло­дроб­но възпаление. Докато в благоприятни об­сто­ятелства той ще прояви не­очак­вано ценни качества – свърхчувствителност и изключително ню­ансиран поглед към света, склон­ност към поетичното и усет за невидимите не­ща около нас. От него би излязъл ве­ли­ко­ле­пен поет, актьор или музикант, мо­же би жур­на­лист.Но за научен работник или ръководител на голяма фирма няма да става.

     Едно подобно познание в областта на характерологията би следвало да е насочено точно към това: да си дадем сметка за собствените възможности и ог­ра­ничения, за да сведем до приемлив минимум част от неизбежните житейски поражения. Както и да използваме най-добре качествата, които способстват за по­бедите ни,да се насочимкъм форма на психотерапия с оглед увеличаване ли­ми­тите на оралния характер – той не се поддава на вербален анализ. Неговите спо­мени са от прекалено ранен период, за да имат характер на визуални представи за ли­ца, случки, събития. Те съществуват повече под форма на емо­ции и чувства.Чо­ве­кът с орален характер обикновено владее добре вербалнатата си аргументация, интелектуализира проблематиката си понякога по-добре от те­ра­певта, затова ко­му­никацията би следвало да се измести на друг план, за да се докоснат и осъ­зна­ят травмите. Работи се като с едногодишно дете – с до­кос­ва­не, с ми­рис, с ла­с­ка, с прегръдка, с галене, ако искате. С “харесва ми – не ми ха­ре­сва”, “при­ят­но ми е – неприятно ми е”, “страх ме е – уютно ми е”. С “усещам – не усещам”, с “чув­ствам”, а не с “мисля”, с “мога”, не с “трябва”. С пре­до­ста­вя­не на въз­мож­ност да преодолее афизичността на отношенията си и да усети удо­вол­ствието от това, че има тяло и желания, че никой няма да го накаже, ако се до­вери и по­же­лае да получи нежност. Работи се и на биоенергетично ниво – с ди­шане, до­кол­ко­то дихателният процес модифицира психичните защити, с мус­кул­ните бло­ка­ди, превръщащи травмата в тип поведение. С осъзнаване на това, че да си агре­си­вен, означава да си борбен и конкурентноспособен, а не да на­ра­ня­ваш.

 

   Използвана литература:

Вильгельм Райх,  “Характероанализ”, изд. “Республика”, 1999

Вильгельм Райх, “Анализ личности”, изд. Ювента”, 1999

Александр Лоуэн, “Биоенергетика”, изд. “Ювента”, 1998

Александр Лоуэн, “Передательство тела”, изд. “Деловая книга”, 1999

Валдо А. Бернаскони, “Анорексия, булимия хиперфагия”, “Лаков Прес, 2000

Валдо А. Бернаскони, “Неорайхиански теории”, “Лаков Прес”, 2004

Валдо А. Бернаскони, “Неврозата на властта” , “Лаков Прес”, 2001

Bernasconi Bioenergetic Color Test, 1985

Pin It

Страница 11 от 34