ПРОСТО ДА ПОМАГАШ

   Отец Ян е млад човек - около трийсетте, който се е посветил на Бога от седемнайстата си година. Той е капуцин. Игуменът на манастира отец Кшиштоф го нарочи за наш гид - да ни покаже как монасите помагат на алкохолиците в трудния им път на трезвеенето. Ние сме двама българи, поканени от Фондация "Батори" да усвоят полския опит в помагането на хората, които имат нужда от това, - отец Марио, свещеник в Александро-вската болница, който иска да създаде църква за анонимните алкохолици и орден от милосърдни сестри, които да се грижат за духовната утеха на болните в Александровската болница, и аз, беден консултант по зависи­мостите, дошъл в Полша да трупа стаж и знания, които може би ще му бъдат от полза в Центъра за превенция и социална интеграция в община Подуене.

   Обучението ни започна доста нестандартно (впрочем то и завърши така) - отец Ян ни заведе в един старчески дом в Легионово. Там сестри от техния орден се грижат за дванадесетина стари жени в тежко финансово положение. Условията обаче бяха такива, каквито у нас има не във всички добре осигурени домове. В идеално чистите и уютни помещения тези социално слаби жени завършваха достойно последните си дни сред грижовните сестри. Домът е оборудван и съобразен с възможностите за придвижване на старите жени - има перила по стените, рампа с малък наклон за количките на неподвижните и просторна веранда, на която през топлите летни вечери си почиват обитателките на дома.

   Следващата ни спирка беше една кухня за социално слаби във Варшава, обслужвана също от сестри от ордена на капуцините. Всъщност "кухнята" е една огромна триетажна постройка с обширен затревен двор, от която само първият етаж беше кухнята, столовата, приемна за приходящ психолог и блестящо чисти тоалетни, каквито у нас имат частните хотели с две звезди. Останалата част от сградата (като изключим спалните помещения за монахините) е предназначена за занималия на деца от социално слаби семейства - има кабинети за учениците от първи до седми клас, компютърна зала (двадесетте компютъра са дарени от някаква банка), спортен салон с кошове за баскетбол и стая с безброй играчки, с които децата (по-малките, но не задължително само те) се освобождават от стреса в училище. Впрочем училището в Полша е само до обяд, децата не учат на две смени, така че ученици от всички класове могат да учат в тази зани­малия, като им е осигурена и следобедна закуска. За учениците също е оси­гурен психолог, който им помага да решават своите проблеми - и учи­лищни, и семейни.

   Последното място, на което ни заведе отец Ян, беше един дом за сираци в Залеше (тук с децата се занимаваха също монахини от ордена на капуцините). В двуетажната сграда на дома живеят и се възпитават 17 деца от 3- до 17-годишна възраст. По закон, когато навършат 18 години, децата трябва да напуснат дома, но това не означава, че са оставени на произвола на съдбата. От по-нататъшния им живот сестрите продължават да се интересуват, да помагат на своите деца, да ги напътстват, а понякога да ги спасяват от родителите им (защото в дома децата не са само биологични сираци, а и такива, чиито родители са ги изоставили на произвола). И този дом получава пари от държавата, но, както и у нас, парите не са достатъчни. Сестрите обаче са намерили начин да увеличат сумата за децата - взели са решение да отделят част от своята заплата и да дават събраните пари за дома. Изобщо тук всички живеят като едно голямо задружно семейство с всичките отговорности и задължения, но и с радостите и удоволствията на обичащи се хора. Вече става късно и ние трябва да се връщаме в Закрочим. Всички ни изпращат и за довиждане си правим една обща снимка, която ще ни напомня за всеотдайните монахини и техните малки възпитаници.

   През следващите дни се запознаваме с работата на монасите. Те орга­низират семинари и обучения за анонимните алкохолици, за техните съпруги и деца. Тук всяка седмица пристигат групи (АА, Аl-Anon, Alateenили Възрастни деца на алкохолици) от цяла Полша на (обикновено) тридневни семинари, по време на които освен обучавани как да се справят с проблемите, предизвикани от алкохолната болест, те се учат и на любов към Бога. Капуцините организират и обучения за своите монаси, изпратени в различни държави, на които те се научават да помагат на хората с тези проблеми.

   Докато бяхме в манастира, пристигна една група на Al-Anon, за която беше организиран петдневен семинар. Участничките в групата ни запознаха със структурата на тяхната организация, поканиха ни на открита сбирка и обясниха как се справят с алкохолните проблеми на своите мъже. За съжаление, ние трябваше да си тръгнем по-рано и не можахме да присъстваме на всичките им мероприятия (на желаещите контакт с полските групи на А1-Anonмога да дам електронните адреси на някои от участнич­ките - стига да напишете за това си желание на адреса на Арка).

   Напуснахме Закрочим с много информация за начините на помагане, за възможностите, с които разполага полската църква, но най-важното, което научих, беше, че независимо колко големи или малки възможности да помагат има, основното е любовта към хората и всеотдайността на монасите в това дело.

Васил Петров