ИЗПОВЕД НА НАРКОЗАВИСИМИЯ

   Посвещава се на хората, които не разбират, ненавиждат и презират нас, отрепките на обществото, на тези, които са ни изключили от категорията на нормалните хора.

   Ще разкажа неголямата история на моя живот. Но, скъпи читателю, разбери, че в нея се преплитат исто­рии на десетки, стотици и хиляди наркомани. Аз не искам да се оправдавам, не искам да предизвиквам съжаление, искам просто едно елементарно човешко разбиране - това е вик на душата на един болен, изгу­бил смисъла на живота, отхвърлен от обществото, из­губил се в себе си и в живота човек.

   Ще започна с това, че не съм се родил наркоман, аз станах такъв след като измина определено време. Бях, като всички нормални хора, дете - обичано, милвано, ругано и наказвано. Ходих, като всички, на училище, ограмотявах се. Като всички, изпитвах чувството на първата любов, мъчих се, страдах, чаках срещи, писах за любимата стихотворения.

   Като другите, изграждах също и планове за бъдещия си живот.

    Вярвах, че целият свят е създаден за мен, че всички ме обичат, ценят и уважават.

   Вярвах, че ще постигна всичко и ще бъда обезателно щастлив. Вярвах и постигах всичко, което исках.

   Болшинството от нас сме излезнали от бедни или непълноценни семей­ства. Някой е бил отглеждан от мама, друг от татко, трети от баба и леля. Но има и такива, които имат всичко и всички, имат и мама, и татко, и леля, и баба. Просто, както е казал някой умен човек: "Наркотиците не щадят нито крале, нито сиромаси".

   В живота бях нещо като лидер, защото, освен на самия себе си, не можех да разчитам на никого. Животът ме подмяташе, удряше, стискаше, но аз не се предавах, вдигах се пак на крака и с двойна вяра в себе си продължавах, постигах много, жънех много успехи. Имал съм всичко: пари, къща, кола, приятели, авторитет, красиви жени. Какво още е нужно на един истински мъж?! Оказа се, че има още нещо, което аз не познавах, не бях опитал, за което нямах никаква представа. Това беше нетрезвият живот.

   Всичко започна банално просто: на някакъв купон, пийнал, видях, че момчетата пушат; знаех, че това е трева, но никога не я бях опитвал. И тук надделя в мен любопитството - чувството, погубило стотици наркомански души. В началото не ми хареса, но втория и третия път беше вече различно. "Добрите хора" ми казаха, че то така става, че първия път на никой не му харесва, а после всичко се променя. Излезе точно така. Смятах това за безо­бидна занимавка. Макар че знаех, че е наказуемо, рискът прибавяше острота на усещането. Нали забраненият плод е най-сладък. Така продължаваше около две години. И изведнъж един познат, с когото пушихме, ми предложи белия прах.

   Понятие си нямах и не си представях, какво е това и какви са последствията от употребата му. Ако по онова време знаех за хероина тол­кова, колкото знам днес, вероятно никога ня­маше и да го докосна и щях да пратя познатия по дяволите. Но в този момент знаех за хероина само от видеофилмите, в които го употребяваха мъжките момчета - мафиоти; с една дума тези, които винаги ми харесваха. Реших да застана в една редица с тях. Много ми беше интересно какво е това, какво е усещането след него. Поех го в ноздрите си и след малко се озовах в друго измерение. Забравих за всичките си проблеми, тревоги, заобичах целия свят и ми се струваше, че всички ме харесват. Мислите ли, че веднага след това станах наркоман? Не. Забравих за хероина и се заех със своите работи. Но по това време в гра­да започна един т. нар. бум на хероина. Достъпът до него беше смешно ле­сен. Винаги го имаше в джобовете на познатите. Но повечето от тях, ще повторя още веднъж, не знаеха за страшните последствия от употребата на хероин. Всички знаеха само, че за кеф трябва да се плаща, но не знаеха, каква е цената. А цената е загуба на уважението на околните, на близките, на свободата и най-накрая на най-скъпото - на живота.

   Започнах редовно да употребявам хероин на купони, в дискотеки, в кръга на приятели и даже сам. И изведнъж, в едно прекрасно утро, се почувствах зле, очите ми постоянно бяха просълзени, болеше ме кръстът. Не разбрах какво означава състоянието ми, помислих, че просто съм настинал. Срещнах един приятел и споделих с него своите усещания; той ме осведоми: скъпи, това е наркотичен глад. "Аха - помислих си, това е нещо ново". Ние с него заедно взехме хероин и всичко ми мина. Не бях обърнал голямо внимание на този епизод. Както преди се занимавах със своите неща, тоест главно с работа. Не се отнесох сериозно към неприятните усещания на наркотичния глад, та нали след един ден всичко минаваше. Но това беше само началото. На работа започнах да усещам, че нещо ми липсва, някаква такава пустота, нервност, безпричинна тревога, понижаване на настроението. После раз­брах, че това е зависимост. Когато пак вземах дозата, всичките ми съмнения и тревоги се разсейваха. После обаче започнах да търся статии и други материали за хероина. От тях разбрах, че той води до наркомания. И тук в мен започна да се води една борба на мотивите. Започнах да убеждавам себе си, че не съм наркоман, че просто се забавлявам. И ако поискам, мога по всяко време да се откажа. А колко дълбоко се заблуждавах! Това обаче го разбрах по-нататък, когато вече беше късно.

   В един прекрасен ден всичките ми приятели се разпръснаха и отвърнаха от мен, тоест всички започнаха да употребяват по единично, сами. Разбрах, че хероинът не е толкова лесно достъпен, както ми се струваше отначало. Започнах да го търся и да го купувам от разни хора. Когато имах пари, всичко беше наред, но доброто рано или късно свършва съвсем, а парите по-бързо от всичко останало. Захвърлих работата, защото можех да мисля само за хероина. Вземах пари назаем от всичките си сътрудници, но не бях в състо­яние да върна дълговете. Започвах да взимам назаем от приятели, съседи, от всички, които все още ми се доверяваха. В един момент се хванах на мисълта, че съм станал някак си друг, различен, че никой и нищо не ми е инте­ресно освен хероинът. "Да не би да ставам наркоман? Е, не, нали не употребявам игла! Тези, които се боцкат - те са наркомани, аз не съм, нали само пуша хероин." А пристъпите на глад ставаха все по-силни. Неведнъж съм опитвал да спра. Държах се 3, 4, 5 и повече дни, но нещо пак ме повли­чаше в този капан, а това си беше зависимостта.

   Много бих искал да разкажа, докъде се бях докарал, но това би заело много страници. Как съм продавал една по една всичките си по-ценни вещи, как изнасях от къщи, как крадях от съседи, как лъжех всички, които беше възможно. Как плачеше майка ми, когато разбра какъв съм станал, как за­почнаха да ме избягват приятелите, които не употребяваха наркотици, как ме заобикаляха отдалече съседите. И как ми се подиграваха децата на улицата. Как ме преследваше милицията и как изнудваше признания и пари срещу свобода. Връзваха ме за радиатор, за да стана нормален човек, а аз разбивах радиатора и с него тръгвах към дилера. Унижавах се пред него за една доза, а той издевателстваше над мен и ме правеше на лайно. Само че след това даваше. Помислете, ще позволи ли нормалният, трезвен човек да постъпват с него по този начин? Разбира се, че не, нали той е здрав и трез­вен. А аз - наркоман, болен човек, зависим от химическия препарат. Разбе­рете, само много зависимият човек може да премине всичко това, всичките кръгове на ада. Хероинът му отнема всичко: любовта, семейството, при­ятелите, уважението, материалното благополучие, всичко това, към което се стреми нормалният човек. На мен ми остана само чувството за вина и срамът. Съжалявах мама, много я обичам, но хероинът заглушаваше това чувство и ме беше срам от това. Самообвинявах се и псувах, и за да не се побъркам съвсем, се друсах, друсах, друсах. Минах на игла, за да пестя хероин, но попаднах от трън та на глог. Окончателно се загубих - в себе си, в живота, не виждах бъдеще. Вече сам се отписах и чаках само тази съдбоносна, последна доза.

   Всичко това, като някакво животно без воля и вяра в бъдещето. На хората им е по-лесно да осъждат, отколкото да разберат, но само дотогава, докато не се сблъскат сами с този проблем. А после викат: "Помощ, спа­сете!" А нали аз също чаках помощ и разбиране от тяхна страна. Исках ня­кой да ми покаже изхода от този порочен кръг, нали сам не можех да го ви­дя. Сред толкова много хора бях сам. Толкова много исках помощ, като удавник, който и за сламка ще се хване, само и само да не се удави. Наркоманите също искат да живеят и също, като нормалните хора, искат любов и могат да обичат. Но хероинът ни тласка на дъното, той ни отнема всичко: самия човек и всичко, което той притежава, докато не му остане само едното, най-ценното - животът, а и него той отнема. Но при всеки има някаква граница, и аз стигнах до моята. Казах: "Боже, покажи ми пътя към спасението и аз ще тръгна по него". Това беше след 4 години злоупотреба. Разбрах, че ако искам да живея, трябва сам да си помогна. Няколко пъти бях на лечение в болница, излизах и пак започвах. Не можех да разбера, защо не могат да ме излекуват? Оказа се, че съм лекувал тялото, но не и главата си. А проблемът е бил в главата, в моите мисли, чувства. Просто бях забравил, как мисли трезвият човек. Но Бог все пак ми показа пътя. Попаднах в реха-билитационния център, където ме разбраха и посрещнаха като много близък човек. Колко топлина имаше там, колко любов, съчувствие и разбиране. Бях забравил, отвикнал от такова отношение към мен, не можех да дойда на себе си и да повярвам, че някога някой може още да ме разбира и обича. Тук започнаха да лекуват моята душа и ми помогнаха да разбера, че не всичко е загубено. Изход винаги има, просто трябва силно и упорито да искаш да станеш пак нормален, трезвен Човек.

   Наркоманът чувства първо със сърцето си, после използва разума. Това ни остава като наследство от хероина и този кръст трябва да носим до края на живота си. Аз разбрах, че наркоманията е болест и че няма възможност да се излекуваш от нея, но е възможно да не й поз­волиш да прогресира. Това е като алергия от ягоди или шоколад, не се лекува, но за да не се разболееш, трябва да не ги ядеш.

   Сега съм оздравяващ наркоман и вярвам, че Бог ми помага в това. На хората от рехабили-тационния център, които ми показаха пътя към оздравяването, казвам: "Благодаря ви!". Жалко, че в нашата република не ги разбират и не им помагат.  Нали  има още  толкова много  не­щастни и загубени хора по улиците.

   И още: наркоманите не трябва да се затварят, те трябва да се лекуват, а да се съдят трябва тези, които разпространяват бялатасмърт. Много бих искал благодарение на това писмо да ме разберат. Убеден съм, че тези, които са

изпитали това, ще ме разберат веднага, нали те слушат със сърцето си, не с ра­зума.  Вие също, драги читатели, чуйте ме със сърцето си, моля ви. Не ни потьпквайте, а ни помогнете да се спасим.

   Писмото е съставено от членовете на групата Анонимни наркома­ни: Алишер, Ерадж, Шухрат.

С уважение — Бахтиер Муминов, Таджикистан