Гражина Ступкевич
КАК ТРАВМИТЕ ОТ ДЕТСТВОТО
РЕЗОНИРАТ ВЪВ ВЪЗРАСТНИЯ ЖИВОТ
"Всички - момичета и момчета -се раждаме красиви, любящи и щастливи. Любовта на родителите не е дар. Тя е потвърждение. Потвъждение на очевидната истина за нас. Ненавистта, алчността и презрението от страна на другите ни омагьосва и приспива, когато сме деца. После е трудно да се събудим от този сън. Ставаме врагове на самите себе си и врагове на живота."
Резултат от детската травма са утвърдени модели на просъществу-ване с чувството за обида, с клеймо за изпитаната обида и ВЪПРЕКИ обидата.
Нараненото дете знае, че за просъществуването в този живот се плаща. От собствения джоб. Че откъде другаде? Само понякога можеш нещо да откраднеш, да захапеш, да изнудиш, да изманипулираш от света. Не говори истината и не се доверявай, защото ще се разочароваш. Отмъщението е единственият начин за запазване на някакво поне чувство за ред и справедливост. За мекотелата - може и просията. И най-добре да не изливаш тъжната лоша истина за себе си, не си струва. Ще поклатят глави, ще те съжалят може би, но по-скоро - по-добре ще уцелят задника ти. Нищо няма да се промени.
Само пред свои хора, на чашка - можеш малко да се отвориш. "Когато си дете, за да си някой, трябва да си с някой, да сме няколко". Такава група за подкрепа - един вид приемно семейство, понякога единствената "сила по-голяма от самите нас" - учи на основните истини за преживяването, като тази, че "ако те хванат за ръката, кажи че тя не е твоя". Начините за оцеляване въпреки честото и дълготрайно понасяне на обиди - определят моделите на поведение, които в резултат на наблюдения и изследване са наречени с имената на роли, разписани като в театрално представление: Дете - Герой, Дете - Жертвен козел, Дете - Ангелче, Дете - Шут... Животът не е театър, и все пак той връчва на някои малчугани сценарии на трайно повтаряни формули за самия себе си. За да пребъдеш, въпреки всичко. Където не ни искат цели, ще задейства тази част, която ще се оправи някак си. Например:
- До болка ще си заслужаваме, за да сме нужни, да сме от полза, да помагаме, да държим ред, контрол и власт, и ако не ни се удава съвсем, ще се постараем повече... и повече. Малки и изморени. Герои, вечно перфектни и вечно не достигащи плодовете, с които да наситим глада за чувство на собствено достойнство и стойност....
- Когато вече е заета ролята на Добрия, когато не можеш вече да спечелиш любов или съчувствие с игра с белите фигури, играеш с черните: ще биеш и ще пиеш, ще се друсаш и ще спиш с когото и да е. Бунтът -"свобода", забраненият плод, консумиран до повръщане. Нека видят, нека разберат, така им се пада! Никакви съвети, път без граници и предупредителни знаци. Безумието и горчивият смях над норми, граници и целия този ред. Законите на реда са създадени от лъжа и служат на обидите. Значи - да ги рушим. А после... "За това не съм и мислил..." Никой не ни иска, не ни искат домове, училища, църкви и болници, а всички ни най-накрая ще помести и ще прегърне единствено една държавна институция - затворът. Всичките, толкова различни и толкова еднакво принесени в жертва на обществения олтар. Жертвените агнета. Не, жертвените козли - рогати.
- Невидимите деца, Невидими хора, които ги няма тук, ангели върху облачета, не пречат на никого, не се и сблъскват с ръбовете на реалния свят. Ненужно заченати, ненужно родени, оцелели ненужно. Духовна самота, откъснатост, някъде в мъгла...
- Малките Чаровни Глупачета, нищо не разбират, а толкова се страхуват, макар и сами да не знаят защо, нямаше кой да им обясни какъв е този спектакъл, излизат на сцената в последния акт. Сапери, разоръжават военните снаряди, лошите настроения в семейството, в училището... Инфантилни (?) Играчки и Джуджета - нахранени със страх и само в негова служба. Понякога до края на дните си.
Като че ли времето е спряло: непрекъснато страх, изгубеност, тъга, самота, чувство за вина, за безсилие и немощност, за обида; хронично ниска самооценка, глад за любов, злоба, хаос - объркване в живота. Загубеното време спря. А ние - отписани. Нещо друго вътре, нещо друго отвън. За това, което е наистина, нали не се говори. Нас не ни искаха. Нас ни обиждаха, обръщаха на прах преди да познаем "мементо мори". Изглежда не сме заслужавали повече, няма какво да се оплакваме. Няма дъно под краката, трябва да се унасяме на вълните на вината и страха или да замираме и да се правим, че сами за себе си сме земя, съд и опора. Помага магията - магическото догматично мислене ни връща в още по-малко рационален свят от този, в който са бити деца, майки и деца. Гладни, унижени, изнасилвани. Обезчестяването е отнемане на стойността на живота, който не е уважаван. Нечестността е липса на чест към човешкото същество, палач на любовта. От недостатъчно обичаните деца израстват гладните възрастни. Които недостатъчно уважават себе си, не умеят да се грижат за себе си, не обичат себе си. Не обичат и ближния си. Как да обичат Бог?
Все пак се опитват. Печелят и губят. Но всичко е безсмислено, не носи облекчение. Някои оцеляват, но по принцип или като палачи, или като жертви. На някои никога не им стига храната, не могат да се наядат до насита. Някои обратното - дори и не се опитват, приемат съдбата си като орис. Самотни, с чувството на обида на тяхното вътрешно дете, с убеждението за несправедливост, на която се подчиняват, пренебрегвайки шанса за добро за себе си. Или пък се бият за справедливост въпреки всичко - в принуда от исканията, с готов списък на задълженията спрямо другите и света. Или пък отмъщение: око за око, зъб за зъб, обида за обида. Какво ме интересуват другите, щом те не се интересуваха от мен. Сляпа борба с тиранията или подчинението. Полюсно. Без равновесие, без покой, без златна среда.
Подчинението или сляпата бойна готовност. Колаборация с тирана или стрелба с тежко оръжие еднакво срещу врабче и слон. Обидата, която е съкру-шила любовта - вярата - надеждата. Няма добро за нас, няма и в нас. Вечна тъга. Всичко е пусто, малко, смешно. Какъв Бог, какъв авторитет, какви ценности: играчки от елха, дрънкулки, крехко стъкло за послушни деца. Пренебрежение на цялото зло, а заедно с него и цялото добро. Пренебрежение на собствените работи, ценност е търсенето на дистанция от злото чрез отричане на самия себе си. Другият полюс: само мангизи, власт, сила, смърт. Ако не си помогнеш сам, никой няма да ти помогне. Навсякъде врагове, завист, фалшивост, безмилостна борба, умора, а после смърт, единствено тя е сигурна. Но аз ще успея да им покажа. Светът на емоциите усещан като на постоянно одрана кожа, свръхчувствително, или замразен, защото така по-малко боли. Наркоза - милото също не се усеща.
Освобождаване няма, защото никога няма да простя, това не се прощава. Живот в страната на мрака.
Злото на престола. Дори в леглото. Неуваженият в детството пол - във възрастния живот става като ешафод.
Когато собственият родител е бил предател, това наранява дори оплакването от него. Че как може така? Срещу собствения баща, срещу собствената майка?
Насилие, използване, малтретиране, обиждане - както и да го наречем - ще ни обремени с чувството за собствената липса на стойностност, убеждение за невъзможността на промяна в живота. Свободата ще прерасне в хаос, ще ни погуби, ако захвърлим старата си адаптационна схема. Заточен на свобода, в зрелостта си - роден в неволя, оставам в невидима клетка.
Няма да умеем да простим оне-правдаването на собствените и чуждите деца. Ще раздаваме собствена справедливост на виновниците. Спокойствието, стабилността в живота приемаме като скучни. Кризите и хаосът - това е нашият познат ад, естествена среда.
Любовта ни се бърка с милост, защото само нея заслужаваме.
"Каквото не ни убива, ни прави по-силни"? Да не се лъжем. Злото си е зло, а обидата - обида. "Ще разпознаете по плодовете"... А те са отровни, деформират и смаляват. Действат унищожително върху човешкото развитие. Освен ако срещнат тази Любов, която "никога не спира". Тогава се отваря място за чудо...
