НАШИТЕ КНИГИ

РОДИТЕЛИ НА СВОИТЕ РОДИТЕЛИ

     Стефани Браун е авторка на книгата „Лечение на алкохолиците. Развоен модел за възвръщане на здравето", издадена в САЩ през 1985 г. От десет-петнадесет години се занимава с лечение на алкохолици. През 1980 г. осно­вава първата терапевтична група от осем човека за пациенти с психически смущения, които се обединяват с общата идентификация: ВСИЧКИ СА ИЗРАСТНАЛИ В ДОМОВЕ НА АЛКОХОЛИЦИ. Тази диагноза обикновено никой никога не е поставял на техните родители — често родителите са живи (и пият). Само дето на техните деца не им върви в живота.

     Всички повтарят единствения им добре познат семеен модел: когато по­раснат, започват да пият. Ако те самите не се проливат, то си намират за партньори алкохолици. Често става и едното, и другото. Някак си се спра­вят, докато нещо не гръмне, не се спука, не се провали — здравето, семейс­твото, работата. Тогава търсят помощ. Попадат в АА. В състояние са да по­втарят с години същите грешки, опитвайки се да разберат защо постъпват така, а не иначе, винаги по един и същи начин — винаги толкова зле. Други­те ги обвиняват, че са неискрени, жените или мъжете им ги напускат, защо­то им омръзват тяхното доминиране, манипулиране, често променящото им се настроение, перфекционизмът и критицизмът им; в работата им не ги обичат, защото не умеят да спазват дистанция — веднъж заливат хората със своята алчност, после отново бягат в надменност или сарказъм или се крият в черупката си като охлюви.

     Били са деца, които в детството си е трябвало да се държат като възраст­ни. Раснат, носейки в себе си болезненото, чудовищно срамно наследство на семейството си. Панически страх, болезнени спомени или пусто място там, където трябва да се намират някакви чувства. За да не ненавиждат и да не презират, са предпочели да забравят. За да не чувстват изгарящия срам или страх, са предпочели да се научат да се преструват, че всичко е в „отлично състояние". У всеки от тях обаче остава следа — повече или по-малко види­ми спомени от скандалите, самотата, злобата и агресията, изразявани с думи или с тяхната липса, във вид на физическа принуда, а понякога — на наси­лие.

     Всичко това се наслоява в тях с годините под формата на така парализи­ращото чувство на отхвърленост и страх — сякаш тези, които са им дали жи­вот, после са ги предали — че децата на алкохолиците, макар днес и възраст­ни и често те самите с деца, още не могат да се откъснат психически от сво­ите родители. Искат да „им" докажат, че са добри. Печелят успехи, за да „ги" убедят, че не са най-лошите. Придобиват необикновени умения във всичко, което правят. Стараят се всички да ги обичат. Умират от страх, че ще бъдат напуснати и са готови да направят почти всичко, за да удържат връзката, която имат, но, о, иронийо! обикновено си избират партньори, на които не могат да разчитат, защото винаги копират модела на своите отно­шения с родителите си.

     Следователно на алкохолизма може да се гледа като на болест на цялото семейство. Дори малките деца много бързо стават параалкохолици, тоест хора, чиято личност получава характеристиките на алкохолната болест, без да е нужно да пият и капка алкохол. Те много рано се приучават да не по­казват своите истински чувства и скоро придобиват необикновени способ­ности в тяхното потискане. После, като възрастни, също ги задушават в себе си, често до такава степен, че сами не знаят какво наистина чувстват.

     Като следствие смесват любовта със съжалението и най-често вървят след тези, за които могат да се грижат, които могат да прикриват или спася­ват. Но преди всичко като към наркотик се пристрастяват към силните усе­щания в повечето от преживяванията си, давайки предимство на непрекъс­натите си терзания, напрежение, резките приливи и отливи на чувствата над уравновесените, нормални отношения с хората.

     Това не е списък с обвинения, а описание на това, което в Америка има своя етикет. /.../Възрастните деца на алкохолици /.../дават знак, че съществуват. Още в средата на седемдесетте години в различни градове на Америка започват да се създават първите групи за взаимопомощ АСОА по примера на Анонимните алкохолици и опиращи се на принципа на общата идентификация с проблема, пред който човек декларира своето безсилие, а после с помощта на огледалото, каквото са другите членове на групата, виж­да себе си, което му позволява да започне да се опитва да работи над себе си — над промяната на това, което до този момент му е пречило в живота, или над развиването на това, което му е липсвало.

Ева Войдилло: Избирам свободата, София 2002

Превод: Васил Петров

(фрагмент от глава 10, стр. 138 - 141)