A- A A+

АркА

брой 13, декември 2013 г.

Редакция: Анна Швед

Превод от полски: Йорданка Илиева-Цъган, Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Снимки, графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

В броя са използвани работите на възпитаници на Младежки културен дом “Охота” във Варшава.

Редакцията на “Арка” не отговаря за точността на данните, поместени в статиите, изпратени от България, нито за представените в тях възгледи на авторите им.
Редакцията си запазва правото за редактиране и съкращаване на получените текстове.

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

Pin It

 

ПРИКАЗКА ЗА ТЪЖНАТА ПРИНЦЕСА

И ПТИЧЕТО-ВЪПРОСКО

  

     Имало едно време една тъжна принцеса. Тя невинаги била такава. Преди била щастлива и весела, живеела в прекрасен дворец в слънчевата страна Безгрижландия, заедно с цялото си щастливо кралско семейство. Но това било много отдавна (като в приказките).

     Сега (вече не толкова отдавна и изобщо не като в приказките) принцесата от много дълго време била тъжна, защото преди много години я отвлякъл злият магьосник Проблемус и я затворил във висока кула, от която нямало изход. Всички нейни коридори имали формата на спираловидна охлювена черупка и винаги водели все по-надълбоко във вътрешността на кулата. Принцесата не знаела защо я е сполетяла такава съдба, опитвала се по различни начини да разбере и така да развали злата магия, но без успех. Плачела и молела магьосника да я пусне и да й позволи да се върне вкъщи, до слънчевата Безгрижландия, но той само се смеел със злорадо задоволство, защото черпел най-голямо удоволствие от човешкото безсилие, с което подхранвал своята магическа сила. Каменната охлювена кула, в която била затворена принцесата, се издигала в средата на тъмната и безкрайна гора Стресолес, над която властвал жестокият Проблемус. До решетките на прозореца на нейната стая, намираща се на най-високия етаж, долитали шарени птички-безсилнички, а единственото занимание на принцесата било да ги храни с трохички хляб, които успявала да отдели от оскъдните дневни порции, с които я хранел Проблемус. Птичките-безсилнички били и единствените й приятели и единствената утеха, защото умеели да говорят с човешки глас и принцесата можела да разговаря с тях. Споделяла с тях своето отчаяние, своята тъга по красивата Безгрижландия, а те галели с крилца мокрото й от сълзи личице и пеели със своите сладки птичешки гласчета: "защо? защоооо?" или: "гор-ка-та, горкааата, горкааата принцеса! не заслужаваш такава съдба!" Понякога също й разказвали, че целият свят наоколо под владичеството на Проблемус е зъл и несправедлив, че не само тя страда в робството на злия магьосник и че явно така трябва да бъде, щом никой не може да надвие неговата мощ. Тези разговори с птичките-безсилнички носели на принцесата облекчение и временна радост, че някой се интересува от нея, но нощем пак плачела, тъгувайки за дома и изпитвайки съжаление към себе си и целия измъчен свят; отново се питала: защо именно на мен се случи това? - и отново безуспешно търсела отговор до зазоряване...

     Сред ятото шарени птички-безсилнички на перваза се появило едно различно - сиво и невзрачно птиче, което никога не се присъединявало към птичешкия хор, ридаещ над принцесата, а само се взирало в нея зорко с умните си черни очички. На принцесата не й харесвало особено това птиче, то не било така красиво и дружелюбно като останалите, а освен това принцесата се чувствала малко засегната, че не й оказва състрадание, а неговият бдителен поглед я карал да се чувства малко неудобно - понякога й се струвало, че птичето очаква нещо от нея, а тя не може да разбере какво. Затова се опитвала да не му обръща внимание и продължавала да разговаря с останалите шарени птички. Така минавали дни, седмици и месеци, а всеки изминал ден носел все по-голямо безсилие и задълбочавал тъгата.

     Един ден, по време на обикновен разговор с птичките-безсилнички, изпълнен с оплаквания, размишления върху въпроса „защо", сълзи и жал, принцесата извикала отчаяно: „кажете, какво да направя?!" Птичките-безсилнички зачуруликали в хор: „Нищо! Нищо-нищо! Нииищо!" - и отлетели, на перваза останало само мълчащото досега сиво птиче, както винаги зорко взирайки се в принцесата. А тя ядосана извикала: „Е, какво си ме зяпнало? И без това не можеш да ми помогнеш, птичко-безсилничко!?"

     Сивата птичка, без да я изпуска от поглед, проговорила за първи път: „Не съм птичка-безсилница, а птиче-въпроско. Ти зададе въпрос и затова съм с теб."

     Принцесата много се учудила: „Как така? Защо чак сега? Та нали от толкова години питам: защо?" Птичката отговорила: „Това не беше добър въпрос. Едва днес зададе правилния въпрос. Затова съм тук."

     - Еми кажи ми тогава, какво мога да направя?! - извикала нетърпеливо принцесата.

     - Аз не съм птичка-умничка. Аз съм само птиче-въпроско. Не мога да ти кажа какво да направиш, защото това го знаеш само ти самата. Само ти си специалист по твоя живот.

     - Подиграваш ми се! - извикала принцесата. - Ако знаех, отдавна нямаше вече да съм тук! Защо изобщо ме закачаш, щом не искаш и не можеш да ми помогнеш? По-добре се махай!

     - Искам да ти помогна - отвърнало спокойно птичето-въпроско. - И мога да го направя. Ако само поискаш сама да си помогнеш. Но какво ти знаеш за себе си? - попитало. - Знаеш ли коя си? Каква си? - подхвърлило на сбогуване и отлетяло, оставяйки принцесата възмутена, но и неволно заинтригувана.

     Когато сивото птиче-въпроско изчезнало сред короните на високите дървета на Стресолес, принцесата, въпреки целия си гняв към него, започнала да размишлява над въпросите, които й задало. Когато на следващия ден ятото птички отново долетели при разсипаните трохи на перваза, с учудване забелязала, че обикновеното съжаление на птичките-безсилнички започва да я дразни, и през цялото време търсела с поглед малкото сиво птиче-въпроско. Когато срещнала бдителния поглед на черните му очички, извикала: „Знам много добре коя съм и каква съм! Аз съм принцеса, затворена от Проблемус в Стресолес, тъжна съм и безсилна."

     Птичката поклатила сивата си главичка: „Какво още? - попитала. - Какво още знаеш за себе си? Какво виждаш в огледалото? Каква си в действителност? Каква си била и каква можеш да бъдеш?" И отлетяла, а принцесата без да обръща повече внимание на чуруликането на останалите птички, изтичала при старото, изтъркано огледало, което висяло в стаята, и започнала да се вглежда в едва видимото си отражение. Осъзнала, че отдавна не го е правила, защото гледката на собственото й тъжно, отслабнало лице, размазано върху матовата повърхност на огледалото, не била никак приятна. Сега, когато гледала своето отражение, отново започнала да размишлява върху въпросите на птичката. И изведнъж видяла в огледалото някогашната себе си - и си спомнила, че неви-наги е била тъжна и безсилна, и в главата й изникнал въпросът, дали би могла пак да стане такава като някога, и усетила бурно и силно желание това да се случи... Изведнъж учудено забелязала, че повърхността на огледалото станала като че ли по-прозрачна, а нейното отражение в него по-видимо, по-ясно и по-хубаво. Принцесата усетила, че няма търпение да нахрани птичките на следващия ден, I че трябва възможно по-скоро да поговори с птичето-въпроско, да го попита защо става така... Не! - спомни си неговите думи, че „защо" не е правилният въпрос, че трябва да се пита... момент, момент, за какво? Какво още? Какво още мога да видя в огледалото? Каква още съм? Какво още мога да направя?... Нови, изненадващи въпроси се въртели в главата й, а повърхността на огледалото сияела все повече, показвайки все по-ясно отражението на принцесата - все още млада, здрава въпреки измършяваването от робството и скръбта, с все по-смел и решителен поглед... И изведнъж разбрала, че започва да се променя начинът, по който самата тя се възприема, че се чувства малко по-малко безсилна, а благодарение на това силата на лошия магьосник става малко по-слаба, затова омагьосаното от него огледало вече не е толкова матово и тя може да види истинското си отражение...

     От този момент всеки ден с нетърпение се взирала да види пти-чето-въпроско и всеки ден с все по-голяма надежда разговаряла с него, слушала въпросите му и се опитвала да намери техните отговори, дори ако в началото й се стрували неразбираеми, странни или глупави. С всеки изминал ден все повече я дразнело ятото птички-безсилнички, които я навестявали, все по-рядко и по-кратко разговаряла с тях, а дори започнала да ги прогонва, защото с постоянното си чуруликане и стенещи ридания й пречили да разговаря с птичето-въпроско. Ятото от своя страна ставало все по-малко, защото безсилничките не били доволни, че принцесата не им обръща внимание и все по-малко от тях долитали отново. А огледалото в стаята на принцесата напълно се избистрило - явно силата на Проблемус отслабвала постепенно все повече - тя виждала в него съвсем ясно не само собственото си отражение, но и всичко около себе си, в което след всеки разговор с птичето-въпроско се взирала все по-внимателно. Забелязвала все повече нови неща - и в самата себе си, и около себе си: забелязала, че чаршафът на леглото й е направен от дебело платно, което разрязано на ивици може да послужи за направянето на здрав шнур, че железният свещник в ъгъла на стаята има идеална форма, за да се превърне в стабилна котва, че наполовина празната чаша на масата е всъщност наполовина пълна... И така нататък, и така нататък - всеки ден и всеки разговор с въпроско, и всеки задаван от него въпрос носели след себе си все по-нови открития.

 


 

     Заета с откриването на новата себе си и на удивителното ново пространство, изпълнено с нови прибори, принцесата дори не забелязала кога птичките-безсилнички спрели да я навестяват. Когато един ден го осъзнала, искала да погледне през своя прозорец с решетки и да потърси с поглед ятото стари познати, опряла се с рамо на решетката, за да погледне навън. Внезапно извикала от изненада, защото под натиска на ръката й масивната желязна решетка изведнъж се счупила и се разпаднала на малки парченца...

     - Какво стана? - попитала птичето-въпроско учудената принцеса.

     - А ти как мислиш? - отговорило с въпрос на въпроса птичето, както обикновено правело.

     Принцесата избухнала да се смее, защото без да знае кога, този дразнещ я някога навик на птичето-въпроско престанал да я ядосва. Погледнала с усмивка надолу, към тъмния и безкраен Стресолес и видяла, че той изобщо не е вече страшен и непроходим - превърнал се в обикновена, стара борова гора, озарена от слънцето и пресечена от многобройни пътечки, които направо я канели да мине по тях. И никъде не се чували, нито виждали птичките-безсилнички.

     Разбира се, силата на злия магьосник Проблемус била победена.

     Принцесата обаче продължавала да бъде затворена във високата кула. Но вече не била тъжна, нито безсилна, имала пред себе си пространство, от което вече не я делели решетки, знаела коя е и към какво се стреми. И знаела, че може да го постигне.

     А как ще го направи и какво ще се случи по-нататък - е това вече е съвсем друга приказка...

Pin It

Страница 22 от 25