ОТКРИХ ПРАВАТА СИ

     Преди три години – през 1997 – все още не осъзнавах съвсем коя съм аз наистина, какво мисля за себе си и какво чувствам. Ако тогава някой ме беше попитал: „Каква си, какво е важно за теб и какво не, какво обичаш и какво значи за теб любовта?” – повярвайте ми, не бих могла да отговоря смислено и искрено на нито един от тези въпроси, изобщо не поради това, че съм била може би някакъв тъпанар, а поради това, че не съм била себе си. Но — какво ли е „да бъдеш себе си”? Е?

     През 1997 дойдох в диспансерада получа отговор на въпроса: „Какво още мога да направя, какво да науча, за да престане мъжът ми най-после да пие?” И така попаднах на терапия за жени на ал­ко­хо­ли­ци. Цялото ми същество, умът и чувствата ми бяха подчинени на едно: на съпруга ми. На него бях отдала (несъзнателно) своето достойнство и идентичността си.

     Каква бях тогава? Как се чувствах?

     Най-напред панически се стра­хувах от всичко, което ме за­о­би­ка­ля­ше: от вчерашния ден, от днешния и от утрешния, от мъжа си, от соб­ствените си деца, от Бога и сетне – от самата себе си. Страхувах се тол­ко­ва много, че чувах несъществуващи неща, а но­щем се събуждах, плув­нала в пот от страх. Успях да разчупя този огромен страх и разбрах, че за съпруга си не мога да направя нищо, но мога да направя много за себе си.

     И ето така започнах да опознавам себе си. Открих в себе си за­ле­жи на срам, на чувство за вина и малоценност. Срещнах голямо раз­би­ране от страна на терапевтите и Ал-Анон. Именно тук се изплаквах в пре­гръдките на моите „аланонки” и се учих да се смея. Защото всъщност никога преди не бях се замисляла каква съм наистина, какво искам и за какво мечтая.

     Помня как изписвах върху един лист своите права: право на до­стоен живот, на любов, на уважение, на спокойствие и т.н. Очите ми се отваряха от изумение! Аз съм имала права! Досега ми бяха познати само моите повинности и задължения. Чувствах се изненадана, защото това беше нещо съвсем ново в моя 38-годишен живот.

     Започнах да сиг­на­лизирам на мъжа си открито и ясно правото си на съществуване, правото на нормален живот и на това, да съм себе си. Въведох вкъщи про­мени, например съвместно пазаруване, раз­пре­де­ле­ние на до­маш­ните задължения върху всички членове на самейството, го­тини игри, раз­говори до късни часове. Открих, че вече не съм длъжна да правя вкъщи всичко сама, че имам същите нужди като мъжа ми и де­цата ми! Учих се да ходя на кино, на разходка, на екскурзии с ко­лело заедно с приятелите си. Исках съпругът ми да знае, че съм живо същество, което чувства, плаче, смее се, ядосва се и което казва: НЕ! Стига!

     Не правих това заради него, а заради себе си – покрай него.

     Чув­ствах се добре, все no-рядко ми се случваха емоционални „люш­кания”. В мен имаеше все повечерадост, спонтанност и неистова енергия. Учех се да се грижа за себе си – да отида на фризьор, да прочета книга (вместо да плета пуловер за мъжа си), имаше време и за разговори с де­цата, и за молитва. Без чувството за вина. Приемах всичко това като нещо, което е естественият начин на живот на една здрава и само­у­ва­жа­ва­ща се жена. Учех се да разпознавам чувствата си, а някои от тях да от­кри­вам наново – любовта, приемането, чувството за безопасност, ра­дост­та.

     Припомних си нещо, което преди 20 години ми доставяше ог­ром­но удовлетворение: знанието и поезията. Опитах и... започнах да пиша от­ново. Стиховете ми са „писани със страданието” и служат за за­пъл­ва­не на новите страници от моя „нов живот”, когато вече съм себе си. Точно такава, както сега, 40-годишна жена, която знае какво иска от жи­во­та. А искам да помагам на съзависимите жени, да им давам своя опит, защото към знанието трябва да се домогна сама. Реших да след­вам пе­дагогика. Вярвайте ми, не беше лесно да се реша на такава сериозна стъпка. Трябва да разчитам сама на себе си, но мисля че спечелих и пре­чупих тази бариера. Разтърсваха ме най-различни съмнения: В състояние ли съм да уча? (На 40 годнин съм!) Как ще се справя? Децата? Мъ­жът? Работата? Домът? Но вярата може да прави чудеса, може да ти да­де крила и веднага ти се струва, че няма такова нещо, което да не мо­жеш да на­правиш.

     И така, научих се да вярвам в себе си и – въпреки съ­мне­ния­та – се стремя към осъществяването на мечтите си, дори ако за някого те са нищо незначещи. Като заключение ще ви цитирам думите на Мартин Грей от книгата му Силите на живота, която имам вкъщи и много обичам:

     „Няма нищо по-лошо от липсата на вяра в себе си. Това е като рак. А нали всеки човек има в себе си достатъчно много сила, за да се премери със съдбата си.”

     Ето ви и стихотворение от томчето Поезия, писана със стра­да­ние­то:

Да плача не умеех някога

накараха ме да бъда

силна

смеех се над тези

които показваха слабостта си

със презрение

устните стисках

вкуса на сълзите

не знаех.

Днес плача

за всички

онези години без сълзи

а със сълзите

текат думите

които някога

в гърлото заседнаха.

Ягода К.

януари 2000 г.

(„Арка” № 1, 2001)