ДОСТОЙНСТВО,

СВОБОДА,

ОТГОВОРНОСТ

Виктор Ошатински

     Алкохолизмът е болест, много тясно свързана с достойнството, защото алкохоликът отнема достойнството на самия себе си, а трезвеенето е всъщност възстановяване на това достойнство. Но връзката е по-сложна. За един алкохолик голяма част от болестта му, а може би цялата му болест, е отчаян опит за защита на собственото му достойнство, от което най-често той е бил лишен още преди да започне да пие или в самото начало на процеса на пристрастяване. Всъщност трезвеенето е разпознаване на този измамен, безрезултатен, но необикновено примамлив механизъм на защита на достойнството, какъвто представлява зависимостта заедно с цялата придружаваща я система на самозаблуда. Това е постигане на свобода за първи път. Достойнството, свободата, отговорността - това са трите основни ценности в живота на алкохолика, както на този, който пие, така и на този, който трезвее. (...)

     Достойнството е също елемент от понятието достоверност, условие за която е вътрешната честност; всъщност в самата дума достоверност се съдържа думата достойнство. Човек, който не е достоен за вяра, е някой, на когото нямаме доверие, от когото се страхуваме, че може да ни използва като средство за постигане на свои цели. Човек, който е честен спрямо себе си и другите, е достоен да има свобода и да се възползва от нея.

     Няма една свобода, има разни свободи. В теорията на правата и свободите се говори за граждански свободи и за политически, социални и културни права. (...) Те са необикновено важни, защото всички те защитават достойнството, макар и по различен начин. Едните дават на индивида пространство, вторите право за участие, третите осигуряват чувството за безопасност. Голяма метафора е твърдението, че човешките права са естествени, неизменни, постоянни или вродени. 90% от хората в историята ни не са имали тези права и мисля, че 60% от хората, живеещи в днешно време, все още не могат да ползват тези права. Правата и свободите са по-скоро постулат, една визия, отколкото констатация на действителността. Тези, които не ги притежават, живеят в робство.

     Най-общо може да се говори за два вида робство. Има външно робство, вследствие на държавния строй или политическа диктатура. То включва също и лично робство или обикновена бедност, която често може да бъде сведена до робство и липса на възможности. Вторият вид робство възниква по вътрешни причини. Това може да бъде болест, напр. психическа, може да бъде лицемерие, органичаване на личната воля. Съществува огрома разлика между външното и вътрешното робство. Под първото човекът мечтае за свобода, а под второто - не. Първият е болезнен, тягостен, но човекът знае, че свободата е нещо много важно, нещо основно, нещо нужно. При вътрешното робство човекът не знае, че е поробен, затова му е по-трудно да се освободи.

     Алкохоликът, разбира се, не е свободен, не е отговорен, няма достойнство, защото използва себе си и другите като средство, а не като цел. Стига да погледнем взаимоотношенията на пиещия алкохолик с други хора. Най-често той търси такива контакти и такива връзки, където някой да направи нещо за него, нещо да му уреди, да му помогне да избегне последиците от пиенето си или да му помогне да изнамери бутилчица. С други думи, алкохоликът няма свобода, но вярва, че я има. Иска да потвърждава тази своя свобода. Дори когато не иска вече да пие, ако някой му каже да не пие, той ще си пийне, за да демонстрира свободата си и да докаже, че самият той решава за живота си и за своето пиене или непиене.

     Алкохоликът вярва в това, което си мисли. Вярва в това, че не е алкохолик. Той има много сложна и, според мен, доста компактна ментална структура, която му позволява да остава с убеждението, че всичко е наред. Той вярва, че начинът му на живот, на мислене, всичко, което той прави (също и това, че пие), е оправдано и че няма в това нищо особено лошо. Определяме това като отричане или алкохолна самоизмама.

     От десет години често сравнявах тази липса на вътрешна свобода с липсата на външна свобода, която изпитвахме по време на комунизма. В двата случая човекът (или обществото) е в ситуация, в която не може да поеме отговорност за живота си, и в двата случая трябва да се научим да приемаме тази отговорност, заедно с риска, който може да е свързан с това. Днес бих модифицирал малко това схващане. Смятам, че алкохолизмът може да се сравни със ситуацията, когато след края на комунизма остават хората, които са вярвали в комунизма. На тях им е наистина по-трудно, защото тези, които не са вярвали в него, а само цинично са го използвали, добре знаят, как да „излязат" от него. А тези, които наистина са вярвали, имат ужасен проблем, защото един компактен образ на света, който е бил за тях отправна точка и им е давал чувството за смисленост, се е разчупил. Вярвайки в комунизма, въпреки всичките му абсурди и проблеми, създавани от тази обществена идея, те са били всъщност един вид догматици, служещи на фалшива идея. Струва ми се, че менталната структура на алкохолизма е именно своего рода догматизъм, служещ на фалшива идея.

     Връщаме се към факта, че алкохолизмът, и особено алкохолната самоизмама доставят на алкохолика измамни и неефикасни, но привлекателни средства за защита на чувството им за достойнство. Смятам, че болшинството алкохолици, преди да са започнали да пият страстно, са имали понижено самочувствие, били са отхвърляни от близките, засрамвани, и оттам е последвала тяхната недостатъчна вяра в себе си и в собственото достойнство. „Аз не струвам нищо, не заслужавам нито собствените, нито чуждите чувства. Нито съм достоверен, нито просто достоен". Мисля, че в много случаи системата на отричането осигурява известен ред на човека, който често е бил жертва на насилие, страдание или лъжа, който понякога не е съумявал да намери мястото си в живота или е изживявал жизнени трагедии. Това е един интелектуален ред, който се опира на оправданието: „Пия ЗАЩОТО". Пия защото работя, защото светът не ми харесва, защото съм против него.

     Самият аз бях против света и този свят не ми харесваше, много преди да стана зависим. Защото това, което оправдава пиенето, се превръща бавно в ценностна система. Всеки алкохолик, който след като изтрезнее анализира своята система за самоизмама, вижда колко силна е била тя и колко надалече е излизала извън самото пиене, колко непосредствено е определяла възгледите му за света въобще. Това е била една отправна точка, една мисловна структура, която е осигурявала ред, а човек не може да живее без ред. Структурата на отричането и лъжите помага на алкохолика да се оправдае, че пие по някакъв повод, тоест помага да опази достойнството си в собствените си представи. Най-вече обаче го опазва пред определението алкохолик, или човек, който е на дъното. Разбира се, пиейки, алкохоликът страда все повече. Той е трагично разкъсан: не иска да пие, но трябва да пие. Не разбира това. Страхува се от порицание, от това да го нарекат дегенерирал. Затова си създава фалшива картина на действителността, която му позволява да запази остатъците от самочувствието си и да разбере пиенето си в други категории, не като алкохолизъм. Тук възниква главната идея, догмата, която го лишава от достойнство, но гарантира илюзията за достойнство. Алкохоликът вярва в тази догма. (...)

     Това означава едновременно, че трезвеенето и трезвеността са не само отхвърляне на нещо лошо, но също и отхвърляне на нещо, което алкохоликът е смятал за добро, и което му е действало добре. В тази перспектива поученията, че алкохолът е само лош и че няма никакви положителни страни, нямат никакъв смисъл. Ако той беше само лош, никой не би се пристрастил към него. Алкохолът има невероятно привлекателни елементи и човек става зависим между другото заради тази му привлекателност. Пиенето на алкохолика се обуславя от вярата му в това, че алкохолът му позволява да живее достойно, въпреки че това е, разбира се, фалшиво убеждение, което води до провал, до загуба на надежда. Моментът на тази провал наричаме криза или дъно, или откриване на истината за себе си. Това е може би най-драматичният момент в живота на алкохолика. В този момент на огромна промяна трябва да се промени всичко и практически малко са хората, които биха могли самостоятелно да се съизмерят с тази истина за себе си, която досега е била скрита зад системата на самоизмамата и фалшифицирането на действителността. Всеки, който е работил по Първа и Четвърта стъпка знае, колко драматично е това. Знае също, че без помощта на другите е много трудно да издържиш морално срещу безбройните неправди, причинени на хората. Тогава по принцип човек не мисли все още за вредите, нанесени на самия себе си, и не забелязва своята неспособност да управлява живота си, нито жизнените драми, старателно скрити в тази система на самоизмама.

     Основавайки се на концепцията на Дванадесетте стъпки на Анонимните алкохолици, можем да говорим, че алкохолизмът е болест. Но той е и болест, и не само болест. Алкохолизмът е необикновено сложно явление, което обхваща човешката душа, тяло и ум. (...)

     Ползата от схващането на алкохолизма като болест е свързана именно с този елемент на криза. Казваме „ти си болен", за да облекчим страданието на човека, който изведнъж е отворил очи и е прогледнал. Би било прекалено жестоко да накараме един алкохолик да поеме отговорността за живота си и за това, което е направил, в момента, когато той все още не е в състояние да понесе тази отговорност. И тогава всеки или почти всеки алкохолик разбира с облекчение: „Това не си ти, това е болестта ти". В програмата на АА се казва, че алкохолизмът е болест, но нито една от Стъпките не споменава за нея. Защото болестта, в нормалното ѝ разбиране, освобождава хората от отговорността за постъпките, които са вършили под влиянието на тази болест; именно така е в наказателното право. А пък в програмата на АА, в Осма и Девета Стъпка, се казва, че когато вече застана здраво на краката си и мога вече да поема отговорност за живота си, трябва да овъзмездя онеправдани от мен хора. Тоест: да понеса отговорност за миналото си. Трябва не само да се извиня, но да поправя злините. Аз съм отговорен за станалото и никаква болест не ме освобождава от това. Благодарение на програмата на АА мога също да се науча да живея така, че тази болест да не ме заплашва вече с досегашните си последици. (...)

     Мисля, че концепцията за болестта е нужна преди всичко в момента на криза, когато си на дъното, и там тя става съществена опорна точка. Същността на трезвеенето в АА се основава на поемането в собствените си ръце на отговорността за собственото здраве, за бъдещето, за целия процес на промяна на поведението. Макар че промяната настъпва с помощта на други хора, именно АЗ съм отговорен за себе си.

     Следователно, това е различна концепция за болестта от тази, която се приема в медицинския модел. Тя е нужна преди всичко за това, алкохоликът да не се съкруши под тежестта на осъзнатите опустошения и злини, причинени на хората и на себе си под влиянието на алкохола. Твърдението, че алкохолизмът е „не само болест", позволява да се реализира програмата на АА, в рамките на която алкохоликът трябва да поеме отговорността за себе си и за своя живот. Но по пътя настъпва нещо много интересно. Първо алкохоликът си възвръща чувството за себестойност, между другото благодарение на хората, на които се е доверил; това чувство, което е непосредствено свързано с достойнството. Той чува от другите, че макар да е болен, все пак е храбър, защото днес не е пил, после защото вече една седмица не е пил - и всеки път му ръкопляскат. Това го убеждава все повече и повече, че прави нещо хубаво и че нещо струва. Най-често на този човек през целия му живот никой никога не му е ръкопляскал. (...)

     Важно е, да се помага на алкохолика още в самото начало на лечението да забелязва такива неща. Мисля, че самият характер на един консултативен център или на едно болнично отделение за лекуване на зависимостите - чистотата, покривките на масите в стола, това как е облечен терапевтът, начинът, по който се обръща към пациентите - всичко това има огромно значение. Възстановяването на достойнството на алкохолика изисква уважение, което му се показва чрез облеклото, думите, вида на мястото и умението на терапевтите да показват загрижеността си за него. С течение на времето алкохоликът се променя, започва да се държи като другите, учи се да говори за себе си откровено. В малък мащаб, в рамките на така важната отправна група, той започва бавно да живее и да постъпва достойно. Терапевтичната група е най-често първата група от много години, в която алкохоликът не лъже. Не е длъжен да се оправдава, затова говори истината и по този начин започва да бъде достоверен. Честността, достоверността и откровеността пред себе си са основно условие за трезвеенето. (...)

     Това е целта на терапията, която трябва да допринесе за възвръщането на тази честност. Това е първо друг поглед върху самия себе си, а след това - съгласно този поглед - живот и поведение, опряно на безусловна честност. Затова много важен елемент на трезвеенето е разчупването на самоизмамата, на цялата тази структура на отричането - както и възвръщане на достоверността спрямо себе си и в отношенията със себе си. За възвръщане на достойнството служи недооценяваната много често от терапевтите афирмация на алкохолизма, примери за която толкова често срещаме в АА. Афирмация на алкохолизма е тогава, когато алкохоликът казва, че се гордее или че е щастлив, че е алкохолик. Това понякога не се разбира, а дори се критикува от професионалистите. Тази афирмация на собствения алкохолизъм трае известно време, както и самата вяра в болестта . Да не забравяме, че целият процес на болестта и на оздравяването е един динамичен процес на развитие. При някои това продължава пет минути, при други половин година. Мъдростта на Анонимните алкохолици се състои в това, че те никого не подгонват. Нали се казва: „Прави всяка Стъпка, докато я направиш, независимо от това, колко време ти е нужно. Разбира се, не се туткай прекалено дълго, защото можеш да се пропиеш, но не прибързвай. Всеки си има свое темпо." Някой ще се придържа към концепцията за болестта две седмици, друг половин година, трети още по-дълго. По същия начин става и с афирмацията на собствения алкохолизъм. Тя е важно условие за възстановяване на достойнството, защото това е трудно да се направи без чувството за идентичност.

     Всъщност на алкохолика в момента, в който той престава да пие, когато му се руши изкуствената конструкция на живота, му е невероятно трудно да си отговори на въпроса: кой е той всъщност. Чувството за идентичност е за него трудно постижимо, защото в живота му (или в живота й) е имало толкова много лъжи, игра, толкова ужасно много страх. А достойнството е невъзможно без чувството за идентичност, защото достойнството е чувство на удовлетворение и един вид гордост (без суета) от самия себе си и от собственото аз. Това е трудно за постигане, когато някой няма чувство за идентичност, не знае кой е, не знае какви са неговите истински чувства и желания. Такава липса на чувство за идентичност е характерна за алкохолиците. Често, още преди да са започнали да пият, те не са могли или не са умеели да изразяват своите желания и чувства и са се научили да ги потушават, дори пред себе си. Активният алкохолизъм е ускорявал и усилвал разпадането на чувството за идентичност. Трезвеността изисква неговото възстановяване, а това пък предопределя необходимостта от признание на собствения алкохолизъм. Чак по-късно настъпва останалата част от изграждането на извъналкохолната идентичност. Познавам много случаи, в които хората остават много дълго време с алкохолната си идентичност, но възстановяват своя живот в семейния, професионалния и други аспекти. Също толкова важна е по-късно работата върху собствените недостатъци - работа по Стъпките върху собствения характер, личност и поведение. Тази област засягат особено Стъпките: Четвърта, Пета и Седма. Придружава ги изграждането на връзка със света, основана на честността, а не на лъжата. Петата стъпка позволява на алкохолика да си възвърне достоверността в собствените си очи и в очите на поне още един човек, и да започне да гради достойни и честни взаимоотношения с други хора. Затова толкова важно е съдържанието на Пета стъпка - че сме казали истината на Бог, на себе си и на друг човек. Който тук би искал по някакъв начин да избегне този друг човек, а мнозинството много биха искали, по принцип плаща за това висока цена. Алкохоликът има докторат по самозалъгване, хабилитация или магистърска степен по залъгване на Господ Бог (зависи от това, колко е религиозен), но наистина не може вече да продължава да лъже другите. Този „друг човек" е страшно важен, защото срещата с него в целия ни истински образ изисква огромна смелост и повлича след себе си риск, резултатът от който обаче е възстановяването на достоверността и достойнството ни. И чак вследствие на тази среща може да настъпи завързването на отношение със света, опиращо се не на лъжата, а на честността.

     Споменах за поемане в собствените ръце на отговорността за миналото, което също служи за възвръщане на достойнството. Останалата част от програмата на АА създава човека, помага му да гради живота си на основата на достойнството, свободата и най-вече - отговорността. Това, разбира се, трябва да научи всеки алкохолик и по принцип то трае дълго, много дълго. Но тук в живота на алкохолика се появяват, мисля че по обратен ред от този, по който първоначално той ги е губил, същите тези ценности, за които именно сега говорим, т.е. достоверността, честността и отговорността. Отговорността, която алкохоликът е приел - за своята болест, за трезвеенето си, после за своите постъпки и накрая вече за собствения си живот. С отговорността е свързана свободата. Всъщност винаги ми се е струвало, че отговорността е резултат от свободата. Първо човекът е свободен, чак след това, бидейки свободен, може да бъде отговорен. Сигурно във философски аспект е така, но на практика, особено за хора, излизащи от каквото и да е заблуждение, този ред май е обратен.

     Във всеки случай отговорността е много тясно свързана със свободата.

     Не е така, че непременно трябва да имаме свобода, за да сме отговорни, но, разбира се, без свобода е трудно да бъдеш отговорен. А пък без да поемеш отговорност за постъпките си и за живота си, е трудно да постигнеш свобода. Вярвам, че хората, опознавайки своите ограничения и възможности, оздравявайки и бидейки здрави, ще изберат това, което може би не винаги ще бъде най-доброто за тях, но което ще служи на тяхната свобода и достойнство. А в случая на трезвеещите алкохолици това едновременно ще служи и на трезвеността им.

(„Арка” № 1, 2001)