ПИСМО НА БЛИЗКИЯ ДО АЛКОХОЛИКА

Анна Швед

     Писмото на близкия човек до зависимия е много силен и ценен инструмент, с който си служим в терапията по модел „Минесота". Но с този инструмент трябва да боравим умело и внимателно, тъй като той е същевременно деликатен и много остър, може да свърши много добра и полезна работа, но и дълбоко да наранява, ако се използва неправилно.

     Преди всичко трябва да осъзнаваме и през цялото време да помним, че целта му е ПОМОЩ на зависимия и само в тази си функция трябва да го употребяваме. Защото доста често се случва, че пишещият писмо член на семейството има - с право! - непреодолима нужда да се оплаче от причинените от алкохолика вреди и обиди, да изкара справедливия си гняв срещу него. Тогава понякога писмото се превръща в атака и престава да изпълнява терапевтичната си функция - честна конфронтация на зависимия с резултатите от пиенето му. Агресията, колкото и да е разбираема в много случаи, не помага, а по-скоро също събужда агресия като форма на самозащита, по-скоро засилва механизма на илюзии и отричане, отколкото помага в разчупването му. Но в същото време трябва да уважим нагласата и емоциите на пишещия. А преди всичко да не принуждаваме близките да изпълняват тази задача, ако не се чувстват готови. Те непременно трябва предварително да получат информация, каква е целта на писмото и какви критерии е добре да изпълнява то, за да може да се постигне тази цел - и чак тогава сами да вземат решение дали искат и могат да напишат такова писмо. Ако не искат или смятат, че не са в състояние, в никакъв случай не трябва да ги насилваме. В никакъв случай също не бива да им внушаваме, че писмото е необходимо за успешното протичане на терапията и за бъдещата трезвеност на зависимия - такива опити за съжаление понякога се случват, а това всъщност е прехвърляне на отговорността за здравеенето на алкохолика върху близките му, което е чиста проба злоупотреба. От друга страна обаче, писменото формулиране на своето отношение към пиенето и здравеенето на зависимия, към съвместното минало, сегашно и бъдеще, а също така вербализирането на собствените емоции в сравнително безопасна писмена форма - всичко това може да помогне също и на близкия човек (било то съпруга, майка, брат, голямо дете... и т.н.) да си „подреди света" - фактите и свързаните с тях преживявания, чувства и нужди, произтичащите от всичко това изводи, родените от тях избори и решения... Когато работим с близките на алкохолика, си струва да им го покажем и да се опитаме да ги подтикнем да го направят - както за него, така и за себе си. Но решението трябва да остане тяхно.

     За да е полезно и ефикасно неговото въздействие, е добре съдържанието на писмото да обхваща няколко съществени елемента:

• подчертано послание, че близкият държи на алкохолика и че точно заради това е решил на напише писмото (това, освен доставяне на чувството, че е важен и приеман въпреки всичко, ще улесни на алкохолика възприемането на често трудни истини и донякъде може да намали съпротивите му);

• информация за това, какво се е случвало с пишещия, когато алкохоликът е пиел („аз" послания: какво виждах, преживявах, чувствах когато... - по възможност с примери на конкретни случки, за да се покажат причинно-следствените връзки, не да се формулират оценки или да се атакува зависимия);

• информация как близкият се е опитвал да се бори за алкохолика/за семейството/връзката/любовта... (по този начин се обясняват на зависимия намеренията и поведението на близките, което той досега вероятно е считал за насочено срещу него)

• обяснение защо авторът на писмото иска алкохоликът да не пие (в контекст, че държи на него и присъствието му в своя живот - това е даване на надежда, че промяната е възможна);

• евентуално, като допълнение към предишното: как близкият би искал да бъде занапред, когато алкохоликът се върне от терапията, как би могло да бъде, ако той не се върне към пиенето (една позитивна визия на възможен бъдещ живот).

     Това са само примери, не е задължително писмото да обхваща всички тези елементи, нито пък те да са предадени точно по такъв начин и ред. Има обаче едно нерушимо условие - всичко написано трябва да бъде истина. Ако близкият е престанал вече да държи на своя зависим, ако не иска вече да планира понататъшен съвместен живот, в никакъв случай не бива да го казва. А ние в никакъв случай не бива да ги настискаме да казват нещата, които не са тяхната истина.

     Полученото писмо първо се чете в присъствието на личния терапевт и по възможност се обсъжда с него (невинаги емоциите, които събужда то, позволяват веднага такъв разговор).Чак след това, ако е възможно, алкохоликът го прочита в групата по задачи и получава обратна връзка от групата. Това обикновено е една от най-трудните задачи, случва се понякога пациентите да я отказват (например заради много лични и болезнени за тях факти, описани в писмото) и това решение безусловно би трябвало да се уважи от терапевта. Обратната връзка от групата трябва също да е модерирана от водещия терапевт, той винаги дава своята обратна информация последен. Всичко това с цел да се извлече полза от това силно преживяване за зависимия, както и да бъде предпазен той от оценка, атака или травма. А ползата може да бъде неоценима - в конфронтацията с трудните истини, свързани с пиенето, и неговите резултати, придружени обаче от надежда и визия за по-добро бъдеще, се ражда желание за промяна, мотивация и детерминация за осъществяване на тази промяна.

Моя малка сестричко...

     Ще започна от края.

     Много ярко видях твоя проблем с пиенето последното лято в стария ви дом, това беше май през 2003 година?

     Тогава за пръв път осъзнах, че няма нито един ден, когато да не се усеща миризмата на алкохол около теб, обикновено вече от сутринта (тоест около пладне, защото по това време ставаше от леглото). Тогава също ми светна, че вашият дом, в който някога си влагала толкова сърце и труд (помниш ли как сама си проектирала и шила перденца, завески, покривчици?) и който винаги толкова ми харесваше, сега става все по-занемарен и мръсен...

     Онова лято забелязах също, че криеш чашата си и започваш да пиеш скришом. Че не винаги и не всичко помниш от предишния ден... Много ме притесняваше и безпокоеше всичко това, защото толкова добре познавах тези симптоми... Тогава осъзнах, че също така вашите идвания на гости в нашия роден дом от доста време вече означават преди всичко нощните ви алкохолни мохабеди на терасата, а след това поне половин ден спане, че всъщност, срещайки се няколко пъти годишно, не сме си говорили истински вече от години...

     Тогава за пръв път се опитах да поговоря с теб за твоето пиене, но ти пренебрегна проблема, изкара разговора ни на смях, а аз не смеех да натискам по-силно, за да не довеждам до някаква неприятна конфронтация, все пак бяхме гости при теб, а освен това се опитвах да си втълпя, че може би само аз съм свръхчувствителна към този проблем заради собствената си алкохолна зависимост и няколкогодишното ми вече трезвеене... Не мога да си го простя до ден днешен.

     После тези мои наблюдения се потвърдиха, когато няколко месеца по-късно дойдохме при вас след пожара на стария ви дом. В онова ваше временно жилище вече постоянно виждах как се измъкваш в разни кътчета, за да си пийнеш, всеки ден виждах как ти треперят ръцете, когато 2-3 часа не пиеш, виждах, че криеш пиенето си не само от нас, но и от мъжа си...

     Тогава за втори път говорих с теб за твоя проблем. Ти ми прехвърли топката, заговори за моя собствен проблем, твърдейки, че ти такъв проблем нямаш, че дори и да си пийваш, далеч не си стигнала все още такова състояние, в каквото аз бях няколко години по-рано... Не умеех да пробия тази стена на твоето отрицание и досега не умея да си го простя.

     Всичките изминали оттогава години, когато те виждах или - по-често - чувах по телефона под влияние на алкохол (тоест почти винаги през последните няколко години), изпитвах ужасен страх, защото виждах в теб себе си и много добре знаех какво всъщност означава това. Страхувах се за теб, за твоя живот, за децата ти, които са ми толкова близки... За цялостта на семейството ти, за нашето почти вече умиращо приятелство... Чувствах също отчайващо безсилие, знаех, че трябва (и искам!) да ти помогна, опитвах и не можех... Имах заради това огромно чувство за вина, беше ми тъжно и зле...

     Всяко идване при вас беше свързано с голям стрес, още надълго преди да тръгнем на път, макар че сама бях аранжирала тези идвания, всеки път с надеждата, че може би този път ще успея да стигна до теб. Затова и се ядосвах на себе си и на целия свят, и заради това най-често подготовката на пътуването беше свързана с раздразнение и нерви също и в нашето семейство, а това допълнително засилваше моето чувство за вина, страх и безсилие.

     Най-много ме безпокоеше това, че толкова често не помниш фактите само отпреди няколко часа, дори ако не изглеждаше много пияна. Безпокоеше ме състоянието на здравето ти, това колко ужасно слаба си, твоето подуто лице, твоите треперещи ръце... И това, че самата ти казваше още съвсем наскоро, че сега, като зряла жена, се чувстваш по-привлекателна от когато и да било... Това, че живееш само с илюзии, че не си в състояние да гледаш реално на нещата...

     Когато Татко ни беше още жив, много се безпокоеше за теб и за вашия начин на живот, затова и не искаше да пътува с нас при вас, болестта беше за него само оправдание, той ми беше казал, че не иска да гледа „това" повече, още надълго преди болестта му действително да направи невъзможни всякакви пътувания. Един ден, към края на лятната ваканция, след като се върнахме от вас, Татко ме попита какво е положението при вас сега, оправят ли се нещата поне малко.

     Аз го излъгах, съзнателно. Казах му, че е по-добре, той май не докрай ми повярва, защото няколко пъти попита наистина ли може да бъде спокоен, а аз го уверявах, че може, и той изглеждаше щастлив.

     Две седмици по-късно Татко си отиде, докрая убеден, че си добре. Много ми беше болно, когато после виждах как твоето пиене става все поразрушително... През цялото време осъзнавах тежестта на тази моя лъжа.

     Защо ли не искам да пиеш?

     Винаги, дори още като досадна малка сестричка, ти беше много важна за мен. По-късно, когато бяхме вече по-големи и когато станахме също приятелки, ти беше за мен най-близкият май човек на света. Всъщност май никога не успях да ти го кажа, а през последните години се страхувах, че никога вече няма и да успея... Нашето приятелство и нашата близост реално не съществуваха вече от години и много ми липсваха.

     Искам да си имам моята малка сестричка и моята голяма приятелка, имам нужда и от двете, имам нужда от теб.

     Искам децата ти да имат истинска майка и истински дом, да не им се налага да звънят посред нощ с плач и отчаян вик за помощ.

     Искам майка ни да не трябва в последните години от живота си да изживява всичките тези страхове и безпокойствия, които беше изживявал баща ни.

     Но най-много, така егоистично, искам да имам Сестра. Искам да имам за каво да си говоря с тебе, да мога да разчитам на теб, да се смея заедно с теб, да съм спокойна, че животът ти е достоен, такъв, какъвто заслужаваш. И да не треперя при всяко телефонно позвъняване, какво ли става с теб...

     Обичам те, Малката. Моля те, остани.

Твоя сетра, алкохоличка