ФАЛШИВИ ПРЕДСТАВИ ЗА ЛЕЧЕНИЕ

Анна Доджюк

     Средностатистическият човек има някаква представа за лечението на различни популярни болести: знае, че възпалението на апандисита изисква операция, болното гърло - пиене на сироп или приемане на антибиотик. Но не съществуват подобни, дори и мъгливи, знания за лечението на алкохолизъм. Вместо тях имаме няколко напълно фалшиви убеждения, които правят по-трудна ориентацията и избора на ефикасни поведения както на тези, които искат да помагат на другите, така и на самите зависими.

     „СТИГА ДА СПРЕШ ДА ПИЕШ"

     Когато алкохоликът, който е престанал да пие, казва: "Най-важна за мен е моята трезвеност" - по-важна от семейство, работа и всички други неща в живота - това често се възприема като изказване на откачен. На хората, които нямат пряк допир с алкохолния проблем, им е трудно да разберат това мнение. По-скоро смятат, че щом човек успява да не пие, може повече да не се занимава със своята трезвеност. Помня как майката на мой приятел го попитала един път, когато той тръгвал за сбирка на АА: „Щом вече си се излекувал, за какво все още ходиш там?"

     А всъщност самото непиене не е нищо друго освен - пауза в пиенето. "Ако цялата помощ, която можеш да предложиш на алкохолика, се ограничава до това, той да спре да пие, по-добре ще е да го оставиш на мира" - казва видният американски психиатър Марк Келер. Борбата със зависимостта е много по-сложна задача. Защото зависимостта означава и това, че вътре в човека - макар и да не пие - живеят старите навици, определени начини да се справя с проблеми и напрежения, объркани мисли, позволяващи да се деформира образът на действителността. Те са през цялото време подръка и всеки момент могат коварно да атакуват и да овладеят този, който е решил да не пие. Затова алкохоликът трябва постоянно да помни за своята зависимост и да реагира веднага на всички заплахи. Затова също няма - а често ми се случва да чувам това погрешно определение - „бивши алкохолици".

     „МОЖЕШ ДА СЕ ИЗЛЕКУВАШ БЪРЗО И БЕЗ УСИЛИЕ"

     От време на време в печата се появяват сензационни статии за поредното ново вълшебно средство, лекуващо алкохолизъм, които поддържат надеждите за експресно освобождаване от зависимостта. Света обикалят вестите за това, че американците току-виж приключили работа над таблетките, ликвидиращи желанието за пиене, че един лекар от Силезия от години вече предписва с добър резултат капки срещу алкохолизъм, че умелото използване на хипноза с няколко сеанса урежда проблема. Разбирам защо хората мечтаят това да е истина - всеки от нас би искал да живее в един приказен свят, където чудесата са възможни. За съжаление, в реалния живот тези, които вярват в приказки, ги очакват единствено разочарования.

     Няма смисъл човек да търси съкратен път, да разчита, че ще успее да намери някакъв бърз начин, че ще се справи окончателно с болестта си за месец или половин година, с помощта на наколко посещения в диспансера или на едно пребиваване в най-доброто дори болнично отделение за алкохолици. Както ученето на чужд език изисква мъчно и търпеливо овладяване на нови звукосъчетания или синтактични структури, които са в разрез с нашенския начин на говорене и мислене и не могат да бъдат усвоени наведнъж - така върви напред и лечението.

     За да поставим нещата в съответна перспектива, си струва да осъзнаем на какви усилия са способни хората, болни от рак. В такова сравнение няма нищо абсурдно - алкохолизмът е също смъртно опасна болест.

     „В ТЕРАПИЯТА ЩЕ ТЕ ОТУЧАТ ОТ ПИЕНЕТО"

     Лечението на зависимости хората свързват с методи, които по-скоро напомнят изплашване и наказване за злоупотреба с алкохол, отколкото всякакво друго лечение, свързвано с намаляване на страданието, облекчаване и ликвидиране на причините за болестта. „Като му зашият есперал, ще се страхува да пие", „ше го пратя на принудително лечение, нека му покажат!", „в терапията ще го отучат от пиянство" - неведнъж съм чувала подобни изказвания, в които се усеща по-скоро желанието за реванш и наказание, отколкото готовност за помощ.

     Много пиещи алкохолици имат подобни асоциации. Те очакват, че в лечебните заведения ще попаднат на нещо като дресировка с камшик, съчетана с проповедничество и морализиране. Действително, още преди няколко години им се предлагаше като „лечение" именно нещо такова, в закритите болнични отделения, допълнено още с работа, например в болничното стопанисване, наричана гордо ерготерапия. Днес лечението на зависимости изглежда съвсем другояче: не се опира на отучване от пиенето, а на учене на запазване на трезвеността. А по-конкретно на това, как алкохолната болест обсажда човека и как той може да се защитава от това обсаждане и как в новата си ситуация - тоест без алкохол - да се справя с живота.

     „НАПРАВЕТЕ НЕЩО С МЕН"

     Доста често алкохолиците, които търсят помощ, или близките им са убедени, че стига човек да попадне в ръцете на специалисти и послушно да изпълнява техните нареждания, това е достатъчно, за да задвижат процеса на оздравяване. Това също - както в случая с магичната таблетка - означава очакване на чудото. Защото това, което трябва да се промени в човека в резултат на лечението, наподобява снабдяването му с уред за разкриване на мини: да може самият той да разпознава у себе си кога се поддава на патологичните навици, да реагира на тези заплахи и да ги разоръжава, преди да го доведат обратно към пиенето.

      С други думи - трябва да умееш да намираш у себе си елементите на патологичното поведение, мислене и чувства. Вярно, професионалистите могат да ти помогнат в това, но дори най-добрият специалист по терапия на зависимостите не е такъв експерт в областта на вътрешния свят на човека, какъвто е той самият. Никой не може да знае мислите и преживяванията му, никой не може през цялото време да наблюдава бдително неговото поведение. Това не може да стори никой друг, единствено всеки сам в себе си и за себе си. Затова толкова съществен момент в началото на лечението е поемане на отговорността за това лечение, трансформиране на подхода „дойдох при вас, за да ме излекувате" в отношение „аз съм тук, за да се лекувам".

     „СЛЕД ЛЕЧЕНИЕТО НЯМА ДА МИ СЕ ПИЕ"

     Заблуждението, че един алкохолик след лечението няма да изпитва влечение към алкохола, е доста разпространено, но абсолютно нереалистично. От опит знам, че такова влечение се появява дори след няколко години въздържане и че както лечението, така и по-нататъшната работа върху зависимостта, не могат да предпазят напълно от него. Те могат единствено добре да въоръжат болния срещу изкушенията. Става въпрос да не позволиш болестта да те издебне неочаквано: стратегията е като в игра на шах - да предвидиш замислите на противника, преди да е твърде късно да овладееш положението.

     „Нещо ми става, трябва по-често да ходя на сбирките на АА", „пак съм в някаква дупка, по-добре да отида в диспансера да поговоря", „жена ми казва, че съм станал по-нервен, трябва да внимавам" - това са примери за съответното ранно реагиране. Но същевременно - да избягваш места, където се пие алкохол, напитки, които се асоцират с него (безалкохолната бира или шампанско не са за алкохолици!), ситуации, които напомнят някогашните пиянства. „За първи път се осмелих да отида на ресторант след две години непиене", „никога не си позволявам да спя с дрехи", „усетих миризма, подобна на тази на виното, с което винаги се напивах, затова бързо излязох" - такава бдителност има основание. Както и при всички други хронични болести, алкохоликът трябва да очаква рецидиви и при първите предупредителни сигнали да предприема предпазни мерки.

     „СЛЕД ЛЕЧЕНИЕТО ЩЕ ПИЯ НОРМАЛНО, КАТО ДРУГИТЕ"

     Най-убедителни формулировки по тази тема съдържа Голямата книга на Анонимните алкохолици: „Ние приличаме на хора, на които са им ампутирали крака и на които нови крака никога няма да пораснат. (...) Не е възможна промяната на алкохолика в умерено пиещ човек. (...) Небето ни е свидетел, че много труд и упорити усилия сме вложили в това да пием като другите хора, притежаващи възможността да контролират алкохола. Ето и някои начини, които сме опитвали: да пием само бира, да ограничаваме количеството на изпиваните чаши, да не пием самотно, да не пием сутрин, да пием само вкъщи, да не държим алкохол вкъщи, да не пием на работа, да пием само на приеми, да сменяваме уиски с коняк, да се съгласяваме доброволно да се уволним, ако се напием, да заминем, да останем вкъщи, да полагаме официални и неофициални клетви, да увеличим физическите упражнения, да четем вдъхновяващи книги, да ходим по поликлиники и санаториуми, доброволно да се лекуваме в психиатрични клиники - този списък бихме могли да продължаваме до безкрай. (...) Ако с пълното си убеждение планираме да престанем да пием, не може и дума да става за каквито и да било изключения, нито за каквато и да било подсъзнателна мисъл или надежда, че някога в бъдеще ще станем устойчиви срещу алкохола." (Big Book AA)

     „СЛЕД ЛЕЧЕНИЕТО ВСИЧКО ЩЕ СЕ ОПРАВИ"

     „Не пия вече цял месец (три месеца, половин година, две години) и все не ми е добре" - с разочарования от подобен род се срещаме доста често. Различните трудности, които преди започване на трезвеенето са оставали на заден план, чак сега започват да досаждат. Съпружеските конфликти, недоразуменията с децата, неудовлетвореността от работата и материалната ситуация, неуспехите и кризите - всички тези трудности трябва да се случват и в трезвения живот. И неведнъж на човек му се струва, че би било по-лесно пак да избяга в алкохола, отколкото да им се противопоставя.

     Ако алкохоликът е вярвал, че след лечението всичко само по себе си ще се оправи, че страната на трезвеността е страна само на непрекъснато щастие, тогава при допир със сивото ежедневие той трябва да се върне към въпроса от времето, когато все още е пиел: „Има ли смисъл моето трезвеене? Струва ли си да влагам в него цялото това усилие?". И с това той пак застава върху наклонена плоскост, водеща към самоунищожаване. Отговорът е прост: „Да, има смисъл, ако искаш да живееш, само че трябва да погледнеш на живота по-реално". Такова реалистично отношение вместо парализиращо разочарование мобилизира към търсене на помощ и средства за премахване на проблемите. А благодарение на това много неща действително могат да се променят в положителна посока.

     „ОТТУК НАТАТЪК ЩЕ МОГА ДА СЕ ОПРАВЯМ САМ"

     Някои алкохолици, които успяват да не пият няколко месеца, стигат до извода, че вече могат сами да се занимават със своята зависимост. Престават да идват на сбирките на АА, пропускат поредните посещения в терапевтичните диспансери, не се появяват в клубовете на въздържателите¹. Когато чуят „ще се оправя сам", приятелите, с които този някой заедно е трезвял, му предсказват скоростен пробив, тоест връщане към чашката. За съжаление, по принцип не грешат.

     При поредния неуспех, лошо настроение или трудна задача (а такива ситуации се случват на всеки) стресът може да се окаже толкова силен, че човек да не успее да се пребори с него без подкрепата на другите. Ако нашият самостоятелен въздържател се срещаше с тях, вероятно някой би могъл да го предупреди и да му предложи помощ. Но нали той смята, че не се нуждае от нищо и от никой - и като се опитва да докаже това на себе си и на останалите хора - все по-дълбоко се забърква в отричането. Затова често чак след като се пропие, започва да разбира, че все пак няма да се оправи сам.

     „ЩЕ СЕ ВЪРНА КЪМ ТЕРАПИЯТА, КОГАТО НЕЩО НЕ Е КАКТО ТРЯБВА"

     Един алкохолик, който има такова отношение към здравеенето си, трудно може да бъде разубеден, макар че основният аргумент е прост: „за еди кой си път няма да знаеш, че нещо не е както трябва", защото такава е същността на тази болест - болестта на отричането. Всъщност алкохоликът винаги би трябвало да подозира, че може да е по-зле, отколкото му се струва, че може би по стария си обичай той притваря очи, за да не види опасност. Често се случва , че чак след „пробив" той се убеждава колко фалшива е била неговата сигурност, че ще успее навреме да се обърне за помощ.

     Всички тези фалшиви убеждения за лечението - а със сигурност има и други - могат да бъдат събрани в едно твърдение, че човек може да се излекува бързо, лесно и без да поема отговорност за протичането на лечението. А всъщност терапията на зависимостите може единствено да задвижи процеса на здравеенето, който не свършва с напускането на отделението, със завършването на някоя програма в диспансера или със зачитането на пословичните 90 сбирки на АА. Този процес продължава, но във все по-голяма степен се превръща от борба с пристрастието в изграждане на добър живот без алкохол.

(фрагмент от книгата на Анна Доджюк Трудна надежда, 1993)

1 АА, терапията и клубовете на въздържателя - това са три основни, допълващи се взаимно форми за помагане на зависимите в Полша, като всяка от тях набляга на малко по-различни аспекти на здравеенето (АА - духовно израстване, работа върху себе си и своя характер; терапията - професионално интердисциплинарно лечение и психоедукация; клубовете - организиране на трезвено прекарване на свободното време на зависимите и техните близки, учене на здрав начин на живот) - бележка на редактора.