A- A A+

arka014

АркА

брой 14, 2016/2017 г.

Редакция: Анна Швед

Превод от полски: Йорданка Илиева-Цъган, Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Снимки, графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

Редакцията на "Арка" не отговаря за точността на данните, поместени в статиите, изпратени от България, нито за представените в тях възгледи на авторите им.

Редакцията си запазва правото за редактиране и съкращаване на получените текстове.

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

Pin It

НАШИТЕ КНИГИ..

Анна Швед

АБВ НА ВЪЗПИТАНИЕТО

ПРАКТИЧЕСКИ НАРЪЧНИК ЗА РОДИТЕЛИ И УЧИТЕЛИ

   Книгата излезе на български в превод на Васил Петров през 2016 година със съдействието на Фондация Имеон Балкани и ИК Падма. Това е четвъртото й издание, преди това е била издадена на английски, руски и полски. Разпространява се безплатно (контакт: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.).

   Към текста на Анна Швед са добавени като допълнение и последна глава практическите съвети на Ева Войдило

    1.

     Размишления на практика

     относно възпитанието и профилактиката

     Тази книга не е наръчник по теория на възпитанието, не предоставя някакви цялостни и научно доказани концепции, тя просто е компендиум на практическия опит, полезен в ежедневната възпитателска практика. Тя има за задача да помогне на по-малко опитните възпитатели, на родителите и на учителите в контактите им с детето, тийнейджъра, младия човек. В такива контакти, които не само удовлетворяват и двете страни, но преди всичко - доставят на възпитаника чувство за сигурност, стимулират и вдъхновяват развитието и социалното му функциониране (в семейството, в класа, в групата му от връстници, а после и в му социалния му живот на възрастен). Такъв контакт е основата и същността на процеса на възпитание.

     В този контакт възрастният удовлетворява най-важните потребности на детето - в началото най-елементарните, необходими за живота му физически потребности на малко дете като нуждата от храна, топлина, удобство, въздух, светлина и стимули: визуални, звукови, тактилни, необходими за развиването на сетивата и чувствителността.

     От най-ранните години на детето този контакт служи и за удовлетворяване на неговите емоционални потребности: нуждата от внимание, акцептация (приемане), любов. Реакцията на възрастния на сигналите, свързани с физическите потребности (напр. искам да пия, да ям, студено ми е), е същевременно удовлетворяване на нуждата от внимание, да бъде детето важно за някого. Акцептацията (приемането) дава на детето усещането, а по-късно осъзнаването, знанието, че е на правилното място в света, осигурява му чувство за принадлежност, връзка с обкръжението.

     Потребността от любов можем да удовлетворяваме по различни начини:

     - чрез нежност, милувки, гушкане, галене, говорене на детето;

     - чрез грижа, внимание, готовност да помогнем в труден момент;

     - чрез показване на радост от общуването с него;

     - чрез емпатия - съчувствие, когато нещо го боли или му липсва, но и когато ние нещо не му позволяваме или отнемаме, напр. да се къпе в дълбокото или в студена вода, играчка, гледането на телевизия, когато е време за сън и т.н.

     Разбира се, в по-късните периоди от живота на детето и в различните социални ситуации (семейство, училище) изразяването на любовта приема малко по-различни форми. Винаги обаче е важно нашият възпитаник - независимо дали е в детската градина или е тийнейджър, собственото дете или ученик, да има съзнанието за добри, топли чувства, с каквито го даряваме, за да се усеща, че е важен за нас, да знае, че може да разчита на подкрепата на възрастните.

     Целта на възпитанието е, най-общо казано, подготовката за самостоятелен живот в обществото - следователно в съгласие с неговите правила и норми. Това означава, че процесът на възпитание трябва да съдържа обучаване на детето в запознаване и спазване на тези норми, т.е. научаване:

     - какво не е позволено (защото застрашава здравето или сигурността или е нарушение на обществените норми, следователно и заплаха от изключване);

     - кое е задължително за живота и здравето (напр. лекарството; гимнастическите или логопедически упражнения, диетата, изключваща любимите лакомства - при диабет, алергия или проблеми с храносмилането);

     - кое е желателно, макар и невинаги абсолютно задължително - дисциплината в:

     - междучовешките отношения в обществото (приетите начини на поведение към по-възрастните, по-малките, родителите, учителите, връстниците и т.н.),

 Obraz50    - реда и хигиената (учене на „работа": почистване, помагане на другите, грижи за облеклото и все по-нови сфери от задачи),

     - отговорност за нещо или някого (грижи напр. за животно, растение, градинка или човек - по-млад, по-възрастен, болен, зает и под.).

     Всичко това е всъщност един или друг начин на ограничаване, което налагаме на детето. Така че възпитанието, разбирано като помощ във формирането на личността, получаване и упражняване на важни житейски умения (започвайки от най-елементарните хигиенни навици на малкото дете, та до зрелите отношения с другите хора, емпатията, постигането на цели и т.н.) е все пак някаква стресова ситуация - както и самото формиране на личността е труден процес, а придобиването на нови умения (като започнем от научаването да се изхожда на гърнето или прохождането) често засилва страданието или фрустрацията, невинаги е в съгласие с предпочитанията на детето в дадения момент (нали да пишкаш в пелените е по-лесно, а по-приятно от болезненото и трудно падане и ставане е добре овладяното пълзене на четири крака, ученето на емпатия е трудно, по-лесно и по-приятно е просто да си излееш злобата, умението да се преговаря, да заместиш с простото „Искам!"... и така нататък).

Obraz51     Затова можем, като опростим малко, да твърдим, че възпитанието е и научаване да се справяме със фрустрацията. Това не може да се постигне, като се предпазва детето от фрустрация, тоест да не слагаме граници, да не налагаме норми и да му спестяваме всички трудни задачи. Точно обратното - възпитанието е позволяване на детето за изживее фрустрация, а после да го напътстваме и му помагаме в справянето с неприятностите. Това служи за изработване на емоционална устойчивост, дава възможност за упражняване на способността за отстъпки и компромиси и науката на преговорите в нещата, засягащи личните и чуждите потребности.

     Всяка ситуация, в която става реализирането на възпитателните цели, можем да наречем условно възпитателна ситуация. Възпитателна ситуация може да бъде всеки момент от общуването на възрастния (възпитателя) с детето; всяка житейска ситуация има възпитателен и профилактичен потенциал, а ролята на възрастния е да забележи и използва този потенциал.

     Целта на профилактиката е предпазване на детето или младежа от опасностите, които носи така нареченото рисково поведение, тоест използването на психоактивни субстанции, насилие, преждевременен секс, злоупотреба с компютъра и т.н.

     Обаче профилактиката, откъсната от възпитателния контакт, от възпитателната ситуация, рано или късно става мъртва и неефективна дейност - старите като света приказки на възрастните към децата - поучаване, плашене. Дори ако оптимистично предположим, че в това приказване са вложени само мъдрости, всеизвестно е още от време оно какъв е ефектът от приказките на възрастните за децата.

Obraz52

     Профилактиката не се прави „за децата". Профилактиката, също като възпитанието, може да се прави само с децата. Заедно, с общи дейности, не чрез приказки.

     Профилактиката не е плашене. Младостта обича играта на котка и мишка със страха, защото в крайна сметка страхът й е чужд („страхуват се нещастниците" или „гот е да се страхуваш").

     Профилактиката не е само информиране за последствията от действието на психоактивните вещества (младите ги знаят по-добре от нас) и за вредните ефекти (всеки, който е започнал да експериментира, е убеден в своята недосегаемост: „мен това не ме засяга", „на мен няма да ми се случи", „ще се справя".)

     Профилактиката е не само информиране за последствията за рисковото поведение. Това е показване (или създаване) на алтернатива и съобщение: имаш избор. МОЖЕШ да избираш. Твоят живот зависи от тебе - не от обстоятелствата или от случайността, не от тайфата съученици, не от преуморения от работа или препил баща.

     Профилактиката е обучаване да се вземат решения (и готовност да се приемат последствията от тях), извършването на съзнателен избор - и преди всичко умението да се забелязват възможностите за избор. И признаване на правото си на избор, на собствено съзнателно и автономно решение. Такова право си дава само човек, съзнаващ своята стойност, човек, притежаващ индивидуалност, дееспособност* самостоятелност - да обърнем внимание, че много подобни са целите на образователния процес! Така че елемент sine qua non на каквито и да било профилактични (и възпитателни) дейности трябва да бъде именно подкрепата на чувството за собствена стойност, помощ в опознаването на силните си страни, осъзнаването на собствения потенциал, възможностите, желанието и потребността от развиването му, възможността от съвместно оформяне на действителността.

     Следователно може да се каже, че профилактиката е специфична възпитателна ситуация, в която въздействието на възрастния - възпитателя, е върху оформянето на специфични умения.


     4.

     Възпитание и комуникация в училище

     Специфична комуникативна ситуация в училище

     Както се вижда, добрата, т.е. ефективна и удовлетворяваща и двете страни комуникация е основа и задължително условие за правилното протичане на възпитателния процес. Обаче спецификата на взаимоотношенията и комуникацията учител-ученик в училищната действителност носи много заплахи за „възпитателната комуникация" и възпитателната ситуация.

     Училището винаги е било и продължава да бъде в нашата образователна система (и като че ли е така и в нашето въображение) репресивна институция, насилническа по своята същност. Защото то налага на детето своите закони, по-рядък и ограничения, като не му оставя много пространство за лична дееспособност. Учителят - въпреки известни опити за реформиране на неговия облик - продължава да е по принцип „авторитет", говорещ ex cathedra**, „от високо", следователно и дума не може да става за гледане в очите на едно и също равнище. Той огласява истината обикновено без дискусии, по принцип е по-умен, оценява (такава е неговата роля), тоест извършва квалификацията добър - лош, остойностява. При всичкото това на детето не се предоставя избор, тъй като е длъжно да ходи на училище.

     В този смисъл училището е дисфункционална среда, в която възпитателният процес и профилактиката - въпреки поставянето им за приоритети в тази институция - могат да се сблъскат с различни препятствия, с които трябва да се съобразяват.

     Това, разбира се, не означава, че в училищната действителност не е възможна възпитателна ситуация. Точно обратното - е и трябва да бъде възможна, за да може училището да изпълнява подходящата си роля. Трябва само да помним, че изброените по-горе специфични детерминанти на отношенията учител-ученик могат да бъдат заплаха или затруднение за удовлетворителната възпитателна комуникация и да се стараем да противодействаме на тази заплаха. По какъв начин? Преди всичко от своята привилегирована позиция учителят трябва да може (и да иска) да се откаже до голяма степен от своята „превъзходство" и да гледа детето, дословно и преносно, право в очите, което означава да слезе от безопасната височина на катедрата. Трябва да умее (и да иска, и да има смелост) да се покаже също и като човек със своя човешки потенциал и със своите човешки слабости, което означава да се откаже от нимба на „непогрешимостта". Това често е трудно (защото нееднократно на тези свои висини и зад своята поучителна безпогрешност учителят крие своите страхове или комплекси.), изисква от учителя и възпитателя готовност да се разкрива, да признава своите грешки и да работи над себе си, но само такава ситуация дава шанс за изграждане на истински и ползотворни възпитателни взаимоотношения с учениците.

     Обаче трябва да се пазим от представените по-долу най-често допускани грешки, които силно се отразяват на ефикасността на възпитанието и профилактиката в училищна среда.

     Профилактика вместо възпитание

     Всички скицирани накратко в предишните глави смущения и дефицити, както при удовлетворяването на потребностите на детето, така и в комуникацията с възпитаниците, се изразяват като следствие в различни видове „проблемно поведение" на учениците - също и в свързани с употреба на психоактивни вещества и насилие над връстниците (крайните случаи на физическо насилие над учители е, разбира се, напреднал стадий на същото това явление). В такива ситуации често се случва учителите да предприемат изключително „профилактични" дейности, тоест насочени непосредствено към появилия се проблем (например употреба на алкохол), докато в действителност той има вторичен характер, а причините лежат в нарушен възпитателен процес (примерът с употребата на алкохол е само следствие на едни или други дефицити в удовлетворяването на психическите потребности на учениците и (или) в нарушени възпитателни взаимоотношения). Например ако на екскурзия учениците употребят алкохол, ще изслушат „профилактичните дрънканици" на тема вредата от пиенето, а единствената възпитателна намеса е например намалено поведение или викане на родителите (които от своя страна най-често ще изнесат същата „лекция" вкъщи).

     Специфичната профилактика, разбирана като противодействие на определени рискови поведения на децата и младежите, се третира като чудодейно лекарство срещу всички училищни проблеми, докато в действителност истинската профилактика трябва да съдържа в себе си и - а може би преди всичко - всички елементи на възпитателния контакт, които го правят ефективен. Досега не е измислен по-добър метод за контакт от разговора, но за да бъде истински, тоест искрен и ефикасен, е необходима готовността на учителите и уменията им да го проведат.

     Противоречие на нагласите и предаваното съдържание

     Ако учителят /възпитателят сам не притежава умения, които се опитва да оформи у възпитаниците си, рано или късно (по-скоро рано) ще се проявят противоречия между предаваното съдържание и собствените нагласи на учителя. Тук се проявява огромната сила на моделирането, това означава, че обучаването чрез личен пример - предаването на някакво съдържание чрез моделиране е много по-ефективно отколкото това, което говорим (на принципа „пример, не урок"). Така например учител, който говори за необходимостта на междучовешки отношения без насилие, а сам употребява психическо или вербално насилие спрямо своите ученици (например използвайки обидни думи като „глупаци"), не само губи достоверността си в техните очи, но факти­ески ги научава да общуват чрез насилие.

     Друг пример: Ако говорим на учениците за самостоятелно мнение, трябва да имаме готовност да приемем изказваните от тях възгледи, различаващи се от нашите собствени (не е задължително да сме съгласни с тях), и да не се възмущаваме, когато детето твърди например, че училището е тъпо. Като говорим за ползата от съзнателно преживяване и показване на емоции, не можем да усмиряваме детето, което заявява, че ненавижда математиката. и т.н.

     Не споменавам дори такива ярки примери на противоречие и негативно моделиране като учител, който набива на учениците знания за вредата от използването на психоактивни вещества и същевременно през всяко междучасие излиза да пуши. Или на всеки купон злоупотребява с алкохол, а същевременно учи, че можем да се забавляваме и без да употребяваме. Всъщност такъв човек предава на своите възпитаници съдържание, противоположно на планираното - че психоактивните вещества са изключително потребни за всекидневна употреба и необходими за добро прекарване на свободното време.

     Липса на време и насоченост

     към възпитателната функция на училището

     Проблем в училището винаги е голямото натоварване на учителите с дидактически задължения и липсата на време за планиране и реализиране на възпитателни и профилактични дейности. Същевременно необходимостта за отделяне на допълнително време за възпитателни занятия буди у тях съпротива и често те ги третират като обременително задължение или като необходимо зло. Такава нагласа не благоприятства нито за добрата възпитателна комуникация, нито за правилната подготовка и нагласа на учителите за възпитателна работа. Още повече че най-видимият във всички рейтинги и изискван от образователните власти критерий за „добра работа" на учителя са оценките по предметите, статистиката за класирането, средните оценки в класа и в училище.

     Поради това си струва да си зададем въпроса кое наистина е най-важното за детето и за нас самите.

     Като осъзнаваме всичките тези затруднения, си струва да помним, че ежедневните ситуации в училище са най-добрият момент за възпитателна работа - всяка от тях, всяка минута от урока и всяка случка в междучасието, всяка среща в училищния двор може да бъде възпитателна ситуация, която можем и трябва да използваме за коригираме на поведението и нагласите на учениците.

     Струва си и да си дадем сметка, че качеството на нашата възпитателна работа зависи и от нашия собствен потенциал, уменията ни за комуникация и кооперация, изповядваните ценности, моделите на нагласи. Поради това работата върху себе си е първото задължение на всеки възпитател.

     Войчех Ейхелбергер*** е казал, че „щастливи деца възпитават щастливите родители". Като продължим логиката му, можем да добавим, че добрите хора възпитават добри хора.

 

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА:

     *Терминът sprawstwo означава влияние върху протичането на събитията и включва чувство за контрол, чувство за собствената ефикасност и чувство за свобода и е тясно свързан с позитивна оценка на лич- ната компетентност (способности, умения, познания и т.п.). Като най-близък, макар и тромав, избрах термина от правната терминология дееспособност. Словотворческата тема е отворена и приемам всякакви предложения за промяната му.

     **Ех cathedra (лат.) от катедрата, официално, служебно (обикн. иронично: авторитетно).

     ***Войчех Ейхелбергер (1944-) полски психолог, терапевт и писател.

Obraz53

Pin It

Страница 21 от 32