Ева Войдилло

ИЗБИРАМ СВОБОДАТА

…или как да се освободим от зависимостите

 

От авторката

 

     Идеята за написването на тази книга се зароди по време на много разговори, в които често ставаше въпрос за това, че повечето хора в Полша продължават да смятат алкохола за морален проблем и “обикновена” проява на липсата на силна воля. (Световната здравна организация в вписала алкохолизма  в списъка на болестите още през 1951 г.) Много хора в Полша никога не са и чували за движението на Анонимните алкохолици, които стават трезвеници и водят трезв живот на базата на програмата на т. нар. Дванадесет стъпки. (Първата група АА в Полша е създадена в Познан преди повече от тридесет години; през 1988 г. на IIIнационалната конференция на АА във Вроцлав е съобщено, че в страната редовно се събират около триста групи АА.)

     През последните години многократно съм разговаряла по тези въпроси с психиатри, лекари, сестри, психолози, съдии, учители и ученици. Говорила съм и за сложността на алкохолната болест и комплицираната динамика на възвръщането към здравословен живот  на съпругите, съпрузите, родителите и децата на алкохолиците по време на ежеседмичните срещи за семейна терапия в отделението за алкохолици или в консултативния център, в който работех.

     Следователно имах много възможности да се ориентирам колко рядко си даваме сметка, че зависимият от алкохола човек “заразява” цялото си обкръжение с болното си мислене, необходимостта да отрича, манията за контрол, навика да рационализира и да прехвърля вината върху другите; че там, където има алкохолик, боледува цялата система, обхващаща най-близките хора, роднините, съседите, колегите, началниците, познатите, а дори и непознатите, които са около него. Заболяването на околните се състои в изпадане в робство на чуждия порок – зависимост от чуждата зависимост – съзависимост. Тя се характеризира преди всичко със свръхопека над алкохолика, която засилва неговия порок. Днес алкохолизмът в Полша изобщо не е спорадично явление, при което смятам, че цялото общество в по-малка или в по-голяма степен е застрашено от алкохолната болест.

     Докато пиша тези думи, си представям колко много хора моментално ще ги отхвърлят, ще ги сметнат за лично оскърбление или ще ги приемат като несправедливо обвинение. Направо си мисля, че в първия момент всички ще ги отхвърлят. Това обаче не ме учудва, защото самата аз реагирах така, когато ми казаха подобни неща. Тогава, помня, ми трябваше много време, за да престана да ги смятам за  смъртна присъда и да ги призная просто за средства за разпознаване на моя проблем.

     Едва когато това  настъпи, можах да забележа у себе си, а после постепенно да започна да променям, импулсивната си склонност да контролирам и да споделям чувството им за вина за техните грешки, поляризираното мислене в черно-бели краски и много други навици, които така трайно се бяха вкоренили в мен, че ги смятах за своята природа, с която съм осъдена да живея.

      Тази “природа” беше моят затвор, моят капан, в който сама се бях хванала, като си внушавах упорито, че “аз съм си такава и нищо не мога да направя с това”. Докато в един момент някой успя да ме убеди, че тази “природа” не е нищо повече от разстройство, деструктивен навик, приличащ на порок. И макар че благодарение на него някак си функционирах, но затворена в този затвор, не можех да направя ни крачка напред. Което наистина чувствах от известно време.

     Именно тогава някой ми разказа една история, в която видях себе си като в огледало. От този момент вярвам, че всичко, което ни се случва в живота има по-дълбок смисъл, отколкото можем да осъзнаем. Изведнъж видях колко тесен е моят затвор, изграден от ограниченията на мнимата си “природа”. Започнах да слушам, да чета, да се уча, да се вглеждам в себе си и в другите. Срещнах много хора, които бяха излезли от своите “затвори”, защото се бяха осмелили да се хванат за ръката на някой, който вече се намира зад прага, благодарение  на някой друг от своя страна, който по-рано от него е направил първата крачка. Така, както тези хора, аз също жадувах да се измъкна от капана. Като ги гледах, повярвах, че мога да направя избор и реших да избера свободата. Свободата от мъчителната, но вече изпробвана роля, единствената, в която преди това имах смелост да се показвам пред света. В моя случай доста сполучливо я определяше рефренът на една популярна преди време песен: “Не се притеснявай за мен, не се притеснявай за мен, аз ще се оправя!”Под този лозунг привършиха за мен – неколкогодишно дете – сибирските скиталства, а после продължавах да го размахвам да не би, пази Боже, някой да се досети за моите неприятности, сирачество, депресия, страх, невяра в себе си. Зад него някога скрих срама и болката на съпруга, изоставена заради друга жена и под него се стараех да скрия нуждата от близост, приятелство, любов.

     В края на краищата изхвърлих този лозунг. Реших, че изобщо не трябва да продължавам да бъда като омагьосана от старата си роля, че важният избор зависи от мен. Това откритие дължа на много хора, събития и преплитане на съвпадения, но преди всичко на градивната и опираща се на здравия разум философия на Дванадесетте стъпки, която повече от сто различни програми за взаимопомощ в Америка и други страни са взели от Анонимните алкохолици.

      Това стана така: като подготвях работата си магистърска степен в университета Antioch в Лос Анджелес, трябваше да посетя минимум тридесет сбирки на различни групи за взаимопомощ, опиращи се на програмата на Дванадесетте стъпки. Това се оказа поразително, а при това много лесно за реализиране (само сбирките на АА в Лос Анджелес са над две хиляди седмично).  По този начин започнах да опознавам тази програма не от книгите (които впрочем също бяха задължителни), а чрез живия контакт с истински участници в движенията за взаимопомощи техния конкретен терапевтичен метод.

      В какво помагат на тези хора сбирките в групите? Оказа се, че по отношение на проблемите, с които се занимава психологията, а дори и голяма част от психиатрията – във всичко. За Анонимните алкохолици – всичко е ясно; техните близки и роднини се събират в Al-Anon, Alateen, Alatotи ACOA(Adult Children of Alcoholics– Възрастните деца на алкохолици); Анонимните преяждащи (OvereatersAnonymous) – се лекуват от компулсивно преяждане, затлъстяване, лакомия, а също и от злоупотреба с очистителни, гладуване (anorexianervosa) и повръщане след преяждане (bulimia), за да отслабнат или да не напълнеят; в NarcoticsAnonymous, CocaineAnonymous, HeroineAnonymous– се събират наркомани, които искат да се откажат от друсането; в PillsAnonymousсе освобождават от зависимостта си към възбуждащи, успокоителни, сънотворни и противоболкови  средства лекоманите (предимно жени или лекари); Анонимните сексохолици отиват в SA(SexoholicsAnonymous), защото жадуват да се освободят от манията, основаваща се на компулсивна мастурбация, порноманията, ексхибиционизма или развратния начин на живот; ImpotentsAnonymous– защото имат друг вид проблеми с интимния си живот, също като EmotionsAnonymousили DepressiveAnonymous; в групите на GamblersAnonymousсе събират заклетите хазартни играчи, които не могат да се справят сами с пагубния си порок.


 

     Веднъж по време на пътуването си из САЩ попаднах на странна група с името Incontient Anonymous; не бях на сбирката им, но от брошурата разбрах, че там се събират възрастни хора, главно жени, чийто проблем е в “пропускливите” пикочни канали или пикочен мехур и очевидните последствия от това. Натъкнах се и на Анонимни длъжници (Spenders); слушах също и за много други организации, събиращи хора с най-различни проблеми, които бяха избрали за себе си начин на живот използваната от половин век в АА програма на Дванадесетте стъпки. Накратко това е програма за личностна промяна, възможна благодарение на помощта на другите хора и събуждането на вътрешния духовен живот.

     В тези десетки най-разнообразни групи участниците престават да се борят с проблема си и да доказват, че могат да изпият, изядат, да се надрусат или да съгрешат по мъничко. Те признават пълното си безсилие спрямо това, което в техния случай прави невъзможно да управляват живота си, а после, както при Анонимните алкохолици, работят над усъвършенстването на характера си и реконструират своите отношения със света. Във всичките видове групи, също като в АА, става въпрос само за едно: за съзнателно и доброволно поемане върху себе си на отговорността за своя живот; за отказване от привичката си да обвиняват другите за собствените си неуспехи, дефекти или нещастия; за очертаване границите на отговорността и независимостта от това, което правят или мислят другите; за приучването към здравия и социално позитивен егоизъм на принципа: правя това, в което вярвам и което е добро за мен, уважавам себе си и другите и не нося отговорност за никого другиго освен за себе си. Накратко, става въпрос да изберат свободата да бъдат себе си без да се маскират с химия, изкуствени стимуланти, поза, фалш или каквато и да било форма на бягство от реалната действителност.

      Неотдавна прочетох в едно американско списание, че всеки седми американец, по-възрастен от 15 години, за по-дълго или по-кратко време е участвал в някаква програма на Дванадесетте стъпки. Замислих се над това и си дадох сметка, че това там се чувства. Може би именно за това е и общото впечатление, че американците сякаш са “други”. Те не са други наистина, само дето по-малко мърморят, повече работят, по-често говорят това, което мислят, по по-директен път се насочват към това, което желаят, имат по-позитивно отношение към себе си и към другите и в техния език “не” е свършено изречение, което не се нуждае от обяснения или изясняване. Е, и поне всеки седми от тях вече знае, че може да направи избор.

     Това е започнало преди повече от половин век от алкохолиците, които се възприемат тогава в Америка (както у нас и до днес) с отвращение, враждебност и пълно неразбиране от страна на обществото. В АА хората са започнали да трезвеят, бавно да излизат от скривалищата си, докато изведнъж се оказало, че почти всички водещи холивудски звезди ходят в АА, че там има астронавт, който е кацнал на Луната, а президента на САЩ поощрява гражданите да четат книгата за възрастните деца на алкохолици, защото “на него самия тя му е помогнала да разбере много от личните си проблеми”.

     Към АА неотдавна в Америка се включиха и злоупотребяващите с алкохол лекари; пилотите и стюардесите имат свои закрити сбирки на летищата; трезвите благодарение на АА свещеници алкохолици неотдавна получиха съгласието на папата да използват по време на литургия безалкохолен заместител на вино. Примерите са многобройни. Дори в пустинята в Аризона е лесно да се намери сбирка на АА на разстояние половин час път с кола, а в градовете има по няколко сбирки на час денонощно дословно на една крачка от дома.

     Американците отдавна са се освободили от враждебността, страха и нетолерантността спрямо алкохолиците. Напоследък още в основното училище има занятия за опасностите, свързани със злоупотребата с алкохол и наркотици. В медицинските академии още в първи курс учат за АА и за това как лекарят може да използва техните програми. Университетите са въвели нов предмет, наречен “Психология на зависимостите” (а в много, както в Antiochв Лос Анджелес, може да се прави специализация в лечението на алкохолизма и наркоманията).

     Моите познати и приятели – от следването, от стажа, от групите Al-Anon– почти всички единодушно ме уверяваха, че щом като в Полша вече има Анонимни алкохолици, то разпространяването на знанията за зависимостите и съвременните методи на лечение на пороците е само въпрос на време.

     Дълбоко вярвам в това, защото самата аз научих толкова много от тях. Програмата на Дванадесетте стъпки, която им помага да запазят трезвеността си, на мен ми помага да помня, че съм безсилна относно местата, нещата и хората; че трябва да преживявам деня “тук и сега”, а не да се задълбавам във вчера или да бягам в утре, и че, честно казано, всеки от нас е зависим от нещо – алкохоликът от алкохола, а другите например от нуждата да доказват, че имат право, от властта, от предметите, парите, престъпленията, жените от мъжете, мъжете от жените, родителите от децата, децата от родителите; от бъбривостта, плахостта, високомерието или пък просто от кафето, чая, сладките или цигарите.

     Мисля, че действително е въпрос на време и разбирането на същността на зависимостта и опознаването – макар и от тази книга – на трезвеещите в АА алкохолици ще позволи на много хора да се избавят от старите предразсъдъци, а може би така както аз, да се заинтересуват от великолепната в своята простота и мъдрост програма на Дванадесетте стъпки на АА, благодарение на която ще пожелаят да променят живота си.