За алкохолизма никога не е

прекалено рано

     Неотдавна в Съединените щати избухна сензация. По първите страници на вестниците, по кориците на списанията, в телевизионните новини и радиопрограмите изведнъж изскочи една млада актриса от Холивуд – Дрю Баримор.  Когато е на седем години тя става звезда с известния филм на Стивън Спилбърг “Извънземното”; алкохолът й харесва, когато е на девет години, марихуаната – на десет, а кокаинът на дванадесет. Накрая тринадесетгодишната Дрю преминава през тримесечен курс на лечение в заведение за зависими и като излиза от там, заявява, че няма намерение да крие този факт. Точно обратното, охотно и с подробности описва историята на своята болест, дава интервюта и смело се появява публично, като разказва за своя живот. “Надявам се – завършва най-често тя – че като разкривам своите трагични преживявания, ще помогна на другите деца, а също и на техните родители”.

     Ако Дрю Баримор живееше днес в Полша, нещо подобно би било немислимо. С когото и да говорех за тази история, най-често чувах, че “За такива неща не се говори” или “Само бой с колана я оправя тази пикла! Каква алкохоличка или наркоманка е – та тя е само на тринадесет”.

     Случаят на Дрю – и не само на Дрю – потвърждава статистическата вероятност за генетично онаследяване на склонността към алкохолизъм. Дядо й, известният филмов любовник със същото име, буквално се напива до смърт през 1982 година. Друга актриса – Лайза Минели, която познаваме от филма “Кабаре”, преди няколко години се върна на сцената след дълго отсъствие – лечение на алкохолизъм; тя самесвала алкохола с успокоителни, така че всички мислели, че ще могат да я гледат само от старите ленти. Алкохоличка е била майка й, великата Джуди Гарланд, която която се самоубива със свръхдоза сънотворни.

     Лайза се е лекувала в заведение на име “Бети Форд”, жената на американския президент, която основава Центъра след лечението на собствения си алкохолизъм и лекомания. Лайза Минели преминава през отдела, който току що са напуснали двама писатели алкохолици, певец наркоман и добре известната актриса Елизабет Тейлър, която е имала проблем не само с алкохола и сънотворните, но и с цикличното затлъстяване поради преяждане и отслабването с помощта на възбуждащи таблетки, наречени амфетамини.

     Алкохолизмът не се поражда от една-единствена причина, но е известно, че на най-голям риск са подложени децата от алкохолните семейства. Ако дори алкохолизмът не е останал записан в гените на тези деца, то те отнасят от дома си пиянския стил на живот, а също и емоционален хаос, несигурност в това кое е добро и кое – лошо, страх от разкриване на чувствата си, недоверие и убеждението, че ненормалното е нормално. Каквото поеме черупката на млади години…

     Най-общо може да се каже, че алкохолен проблем има всеки (независимо от възрастта си), който пие много, често или редовно, или от време на време се напива до безсъзнание, или е зависим от алкохола, тоест не пие, защото не иска, но пие, защото трябва. За последната категория се отнася диагнозата: “алкохолизъм” или по-точно “синдром на алкохолната зависимост”, при което си струва да обърнем внимание, че някой е алкохолик, не защото пие много, а обикновено някой пие много, защото е алкохолик. Проблемът обаче не е толкова прост. Защото всички видове прекомерно пиене засягат относителни ценности, които всеки от нас може да интерпретира произволно. Което за един е много, за друг е малко; което за един е често, за друг е рядко; което за един е изключителен случай, за друг е. Но преди всичко всеки може да каже, че не пие, защото трябва, а пие, защото иска, при което никой не знае точно къде се намира тази неуловима граница. И дори ако някой се напива до безсъзнание, създавайки на себе си и на околните големи проблеми, може да каже (и казва), че повече няма да пие, че ще докаже, че следващия път ще си контролира пиенето.

     Да добавим за точност и че “алкохол” е всяка напитка, съдържаща химичното съединение С2Н5ОН. Това, което причинява неприятните последствия от пиенето, не е “водката”, “виното” или “бирата”, а съдържащият се в тези напитки етилов алкохол. Ако процентното му съдържание е по-малко, достатъчно е да се изпие по-голямо количество от дадената напитка, за да се получи същият ефект като след изпиването на по-силно питие.

     Никой алкохолик не е искал да стане алкохолик. Нещо повече, не знае, че ще стане. Защото същността на болестта е непрекъснатото отричане на нейните симптоми. Именно това отричане е колата, с която прекомерно пиещият човек навлиза във все по-тясната и тясна уличка. Да се измъкне от нея е много трудно. Тази уличка носи медицинското название “алкохолна зависимост”, “алкохолизъм”. Тя прищраква като капан за тези, на които алкохолът по някакъв начин помага: срещу притеснение или плахост, срещу самота или чувство за обида поради някаква причина – нисък ръст, суров баща, че е изоставен от приятеля или приятелката си. Липсата на приемане води към алкохолизма по друг механизъм: младите хора, страхувайки се да не бъдат отхвърлени, често започват да пият под натиска на групата – само и само да принадлежат към нея.

     На млади години алкохолът помага преди всичко да се почувстваш голям, свободен и решаващ сам за своите постъпки човек. Това е парадокс, но е така. Да решаваш за себе си на тийнейджърска възраст обикновено означава да направиш нещо, което възрастните не одобряват или направо забраняват. От чист инат, от естествената потребност да изпробват сами дали “те” са по-силни, или аз. “Ще пиеш, като пораснеш”, казват родителите и пиенето много рано става за децата символ на зрелостта.

     Въпреки приетото мнение, именно младите, които казват: “мога да пия, защото мога да нося”, най-често стават алкохолици. Научно можем да ги наречем хора с висок толеранс към алкохола. Повишаването на толеранса настъпва постепенно при всеки, който започва редовно да пие. Той е един от главните показатели за започващата алкохолна зависимост. Едновременно с това, когато зависимостта се развива, започват да се засилват и защитните механизми – включва се системата на отрицанията: “Пия колкото другите” (минимализация); “Напих се, защото дъртия ме вбеси” (обвинение); “Алкохолът ме успокоява” (самолечение); “Трябва да ми е подействала развалената салата” (рационализация); “Сташек се изложи още повече от мен” (заглушаване на угризенията на съвестта); “Нищо не помня, защото съзнанието ми е изтласкало в подсъзнанието това, което вчера ми се е случило” (интелектуализация). Следователно вместо бързо да направи изводът, че алкохолът изобщо не “помага” в живота, човек без задръжки, без да се замисли започва да се търкаля по наклонената плоскост.

     Дрю Баримор е била изпратена на лечение от майка си след няколко години опитване на различни начини за подобряване на настроението, на самочувствието – а нали тя именно поради това е пиела и е употребявала наркотици. На много от нас ни изглежда странно, че Дрю е толкова млада, ч вече трябва да се лекува като “истинските” алкохолици и че тя самата или нейните близки не могат да й помогнат. Смятаме, че “проблемът” може да се появи само у някого, който е пил от много години. Често си служим със стереотипа за алкохолика, който е паднал в канавката, докато е изпивал остатъците от бутилките някъде по входовете, клатушкайки се, вдигайки скандали и падайки по улицата. Алкохолик е този, който стои до пункта за бира, не работи, развратничи, мръсен и никому непотребен. Междувременно от световните статистики става ясно, че маргинализираните алкохолици са незначителен процент от всички зависими, сред които една трета (а може би и повече) са жени, а повече от половината са хора, изпълняващи в професионалния си живот отговорни ръководни функции. Представени са равномерно почти всички професии, социални прослойки, а както се оказва и възрастови групи. Социалният профил на клиентелата на центровете и клиниките за лечение на алкохолизма в Полша потвърждават с известни отклонения западните наблюдения. Културната разлика на нашата страна се състои главно в това, че полските връстници на Дрю Баримор не започват да се лекуват толкова рано като нея, но съществуват и освен това броят им съвсем не е малък.