Хайди не завършва, ръцете й треперят, гризе си устните, бърка в чантичката си за кърпичка. Крейг взема микрофона. Говори за тъгата и за това, че от известно време се учи да бъде сам за себе си добра майка, каквато не е имал.

     Следващият е Макс. Споделя, че пие от шестнадесетата си година, също като брат си и двете си сестри, майка си, баща си, вуйчовците, лелите, братовчедите, дядо си. Че като е бил по-малък, се е срамувал от своето семейство пред другите деца, защото забелязал, че в домовете на приятелите му е по-различно. Но какво можел да направи? Да отиде в семействата ма приятелите си или какво? Опитвал се да избяга от вкъщи – два пъти – когато бил на единадесет и на четиринадесет години. Накрая обаче се връщал. Когато бил малък, повръщал дори от бирата, но с времето се научил да пие и другите престанали да го подиграват. После алкохолът вече не му пречел; завършил университета, оженил се, има две деца, не лоша частна практика, собствен дом. Едва напоследък, когато жена му се развела с него, забелязал, че се намира в някакъв капан. Сега е започнал да търси помощ. Най-напред се включил в АА, където от четири месеца възвръща трезвеността си. Днес е дошъл тук, за да се опита да научи нещо повече за себе си и най-накрая да разбере нещо. Мисли за себе си, но някъде под клепачите му са образите на двамата му синове.

     Микрофонът кръжи от ръка в ръка. От време на време Стефани задава на някого въпрос, уверява се дали предишният вече е свършил да говори или моли всеки да каже какво става в дадения момент с него: “проверява температурата”, както сама го нарича. Преди да изтече деветдесетминутната среща тя обявява: “Има още десет минути до края”.А когато остават две минути, пита: “Има ли още нещо, което някой много е искал да каже, но не го е казал?”

     Като слушах другите, си спомних – казва Елен – че откакто се помня, вкъщи винаги са били задължителни две правила. Едното беше: “В нашето семейство всичко е наред”, а второто: “Само на никого не разказвай”.

     Всички се разсмиват. Всички означава хората в кръга и почти шестстотинте човека, седящи по наредените в кръг около малката група, намираща се в средата.

     Тези шестстотин човека час и половина са слушали работната сесия на терапевтичната група, воден от доктора по психология Стефани Браун на края на двудневния професионален семинар за психиатри, психолози, работници в центровете за психично здраве и терапевти “Лечение на възрастните деца на алкохолици”, организиран от нея в Лос Анджелес в средата на октомври 1986 година.

     Стефан Браун е авторка на книгата “Лечение на алкохолиците. Развоен модел за възвръщане на здравето”, издадена в САЩ през 1985 г. От десет – петнадесет години се занимава с лечение на алкохолици. През 1980 г. основава първата терапевтична група от осем човека за пациенти с психически смущения, които се обединяват  с общата идентификация: ВСИЧКИ СА ИЗРАСТНАЛИ В ДОМОВЕ НА АЛКОХОЛИЦИ. Тази диагноза обикновено никой никога не е поставял на техните родители – често родителите са живи (и пият). Само дето на техните деца не им върви в живота.

     Всички повтарят единствения им добре познат семеен модел: когато пораснат, започват да пият. Ако те самите не се пропиват, то си намират за партньори алкохолици. Често става и едното, и другото. Някак си се справят, докато нещо не гръмне, не се спука, не се провали – здравето, семейството, работата. Тогава търсят помощ. Попадат в АА. В състояние са да повтарят с години същите грешки, опитвайки се да разберат защо постъпват така, а не иначе, винаги по един и същи начин – винаги толкова зле. Другите ги обвиняват, че са неискрени, жените или мъжете им ги напускат, защото им омръзва тяхното доминиране, манипулиране, често променящото им се настроение, перфекционизма и критицизма им; в работата им не ги обичат, защото не умеят да спазват дистанция – веднъж заливат хората със своята алчност, после отново бягат в надменност или сарказъм или се крият в черупката си като охлюви.

     Били са деца, които в детството си е трябвало да се държат като възрастни. Раснат, носейки в себе си болезненото, чудовищно срамно наследство на семейството си. Панически страх, болезнени спомени или пусто място там, където трябва да се намират някакви чувства. За да не ненавиждат и не презират, са предпочели да забравят. За да не чувстват изгарящия срам или страх, са предпочели да се научат да се преструват, че всичко е в “отлично състояние”. У всеки от тях обаче остава следа – повече или по-малко видими спомени от скандалите, самотата, злобата и агресията, изразявани с думи или с тяхната липса, под формата на физическа принуда, а понякога под формата на насилие.

     Всичко това се наслоява в тях с годините под формата на така парализиращото чувства на отхвърленост и страх – сякаш тези, които са им дали живот, после са ги предали – че децата на алкохолиците, макар днес и възрастни и често те самите с деца, още не могат да се откъснат психически от своите родители. Искат да “им” докажат, че са добри. Печелят успехи, за да “ги” убедят, че не са най-лошите. Придобиват необикновени умения във всичко, което правят. Стараят се всички да ги обичат. Умират от страх, че ще бъдат напуснати и са готови да направят почти всичко, за да удържат връзката, която имат, но, о, иронийо! обикновено си избират партньори, на които не могат да разчитат, защото винаги копират модела на своите отношения с родителите си.

     Следователно на алкохолизма може да се гледа като на болест на цялото семейство. Дори малките деца много бързо стават параалкохолици, тоест хора, чиято личност получава характеристиките на алкохолната болест без да е нужно да пият и капка алкохол. Те много рано се приучават да не показват своите истински чувства и скоро придобиват необикновени способности в тяхното подтискане. После, като възрастни, също ги задушават в себе си, често до такава степен, че сами не знаят какво наистина чувстват.

     Като следствие смесват любовта със съжалението и най-често вървят след тези, за които могат да се грижат, които могат да прикриват или спасяват. Но преди всичко като към наркотик се пристрастяват към силните усещания в повечето от преживяванията си, давайки предимство на непрекъснатите си терзания, напрежение, резките приливи и отливи на чувствата над уравновесените, нормални отношения с хората.

     Това не е списък с обвинения, а описание на това, което в Америка има своя етикет. Той е Adult Children of Alcoholics (ACOA) – Възрастни деца на алкохолици. Преди горе-долу десет години Стефани Браун на Западното крайбрежие, а Клаудия Бляк на изток в САЩ започват да работят над модела за лечение на психичните смущения на ACOA, Възрастните деца на алкохолици откликват бързо. Още в половината на седемдесетте години в различни градове на Америка започват да се създават първите групи за взаимопомощ ACOA по примера на Анонимните алкохолици и опиращи се на принципа на общата идентификация с проблема,  пред който човек декларира своето безсилие, а после с помощта на огледалото, каквото са другите членове на групата, вижда себе си, което му позволява да започне да се опитва да работи над себе си – над промяната на това, което до този момент му е пречило в живота, или над развиването на това, което му е липсвало.