Родители на своите родители

     В абсолютната тишина нечий електронен часовник изписука точно в един. Стефани проверява микрофоните. И трите работят. Засега един е в ръцете й, два лежат на пода между преплетените кабели, достатъчно е да се наведеш, за да ги вдигнеш.Седим в на столове един до друг – като започнем от дясно от Стефани: Елен, Крейг, Бен, Макс, Хайди, Лорийн, Мардж, Джо и Луси. Постепенно съсредоточаваме погледи в Стефани. Седим неподвижни и мълчим. Елен първа поглежда пред себе си и среща очите на Мардж. Джо кръстосва крака и веднага ги протяга пред себе си, като същевременно прекарва погледа си по всички лица. Бен си хапе устните, гледа Луси, гледа Мардж, кръжи с поглед наоколо. Луси върти пръстена на пръста си. Лорийн се накланя към микрофона и започва да говори:

     - Повече не мога. Това мълчание и очакване ми напомня за моето семейство, събрано на масата. Всички само се гледат и никой няма смелост да каже нещо. Преди вечеря баща ми е изпил няколко бири и преди да седне на масата той вече е пиян. Или фъфли, или заспива. С брат ми си гледаме в чиниите. Майка ми си хапва по малко, става от масата, отива в кухнята, връща се, сяда, подава големите чинии с ядене, слага ядене, отново става и тогава аз най-често започвам да говоря нещо, каквото и да е. Баща ми работеше от седем сутринта до седем вечерта, връщаше се изморен – да, майка ми винаги казваше, че баща ми се бъхти по цял ден и е уморен. И аз доскоро също така мислех за него.

     - Много ми се искаше да прекъсна мълчанието първи, но се страхувах, че ще кажа нещо глупаво – Джо взима микрофона от ръцете на Лорийн.

     - При мен вкъщи винаги беше така: изхвърлях се с нещо и получавах от баща ми по главата. И оттогава винаги, когато искам да кажа нещо, най-напред се замислям дали то ще се хареса на другите. Накрая казвам по нещо, но и така си знам, че никой не ме слуша. Предимно не казвам това, което искам. Не знам дали ще ме разберете. Значи не знам дали се изразявам ясно. Не смятах, че ще ми бъде толкова трудно да говоря.

     Последните си думи Джо изговаря едва доловимо, със стиснато гърло, с наведен към коленете си микрофон. Гледа в земята. Бърка в джоба си за кърпа. Мълчанието настъпва отново за много дълги секунди.

     Стефани разглежда лицата с изострено внимание. Бавно вдига ръката с микрофона пред себе си, чака с питащ поглед кой ще е следващият.

     Луси, без да си обръща лицето към Джо, посяга към микрофона.

     - Май е моят ред, може би за това, че седя до теб, Джо – усмихва се тя притеснено. И започва да говори. – Мисля, че знам какво чувстваш сега. Благодарна съм ти, че успя да ни кажеш за баща си. Аз също се срамувах от баща си: пред приятелките си, пред съседите, завиждах на другите деца. Помня – прехвърля погледа си към пода – че никога не знаехме в какво настроение ще се върне татко от работа: понякога ни даваше пари, понякога побесняваше от най-дребното нещо. Ходехме на пръсти, не дай Боже да се ядоса. Майка се страхуваше от него така, както и ние. Аз бях най-голяма от четиримата. Често го търсех заедно с мама по близките барове или чаках на улицата, докато тя го измъкнеше да си ходи. Подпирахме го от двете страни, защото обикновено сам не можеше да върви. Тогава се молех да не срещнем някой познат. Но и така всички знаеха. Колкото пъти исках да говоря за това с мама, тя ме биеше. “Това е твоят баща. Трябва да го уважаваш. Не виждаш ли как се бъхти?” – крещеше ми тя. Самата тя страдаше от мигрена и не беше добре с кръста; често не ставаше от леглото по няколко седмици. Тогава всичко вкъщи правех аз. Веднъж изпуснах по стълбите прахосмукачката и баща ми…

     Луси започва да плаче. Така, както плачат възрастните: безгласно, срамежливо, като се опитва да спре напиращите изпод очилата й сълзи. И както при възрастните – това трае за малко. Преди да остави микрофона казва още “извинявам се”.

     Тогава Стефани моли всеки да каже какво е чувствал, когато Луси е говорила.

     - Чувствам сякаш е родната ми сестра. (Джо)

     - Беше ми много, много близка. Исках да я прегърна и да плача заедно с нея. (Елен)

     - Най-напред ме обгърна вълна на съчувствие, сякаш страдах заедно с нея, но веднага ми се стори, че Луси по някакъв начин ме, ни – манипулира. Майка ми често плачеше. Когато се връщах от училище, нямаше обяд, майка ми седеше на канапето по пеньоар, пушеше цигари, пиеше мартини и плачеше. И се оплакваше от баща ми. Също както и Луси. Аз това не го мисля с разума си, а го почувствах, когато Луси говореше.(Крейг)

     Не знам какво чувствах, не мога да го назова. Струваше ми се, че се намирам някъде извън всичко това, че съм излишен, непотребен. На кой може да му пука ьза това къде се намирам? Аз например не знам кой съм. Преди четири месеца се разведох и тогава за пръв път отидох на сбирка на Анонимните алкохолици. А сега дойдох тук, но нищо повече не мога да кажа. (Макс)

     - В мен се появиха две напълно противоположни чувства. Най-напред почувствах облекчение, че някой друг започна да говори, че не трябваше аз. Обикновен в живота бързам да помогна на всички и съм готова на жертви, ако някой се нуждае от нещо или ако някой има неприятности. И когато тази тишина в началото продължаваше и продължаваше, не можех да я понеса и чувствах, че трябва да започна да говоря, за да “спася” групата или пък, още повече, да помогна на Стефани. После дойде чувството на голяма тъга и съчувствие към Джо и Луси. (Хайди)

     - Най-напред, когато започна да говори Джо, ме обзе гняв. Чак се уплаших. Дори се огледах дали някой не ме е забелязал. Опитах се да разбера – откъде тази злоба? И след малко до мен достигна, че не съм ядосана на Джо или по-късно на Луси, а на себе си. Не мога като тях да говоря за себе си. Завиждам им, че могат да се разплачат и веднага да престанат. (Мардж)

     - Не го ли умееш? – пита Стефани.

     Умея. Но не пред хората. Когато започна, не мога да си овладея сълзите. И затова преди малко бях ядосана на себе си. Не разбирам какво ми става, че не мога да преживявам – такава съм от дете – защото веднага бих се разплакала. Понякога ми се струва, че за всичко имам една реакция: чувството на някакво чудовищно съжаление. Когато почувствам това убождане, веднага ме хващат бесните. И май това ми помага да се овладея.

     Хайди посяга към микрофона.

     - Мардж, искам да ти кажа нещо. Докато те слушах, си дадох сметка, че и с мен е нещо подобно. Аз се научих да имитирам чувства, значи, като че ли независимо от това какво наистина чувствам, се държа така, както “би трябвало”. Обикновено веднага усещам какво “пасва” в дадения момент. Винаги е било така, дори когато бях дете. Влизах вкъщи и още от вратата чувствах какво става. Често майка ми ме галеше по главата и ме прегръщаше, а после заедно миехме чиниите и седяхме в кухнята до късна вечер. Аз си учех уроците, тя довършваше донесените от работата документи с колони от цифри. А често, още преди да си сваля обувките, като се върна от училище, знаех, че майка ми вече е пила. Ако не си бях занесла чантата в стаята си или по време на ядене ударех с лъжицата в чинията, или се прегърбвах на стола, тя започваше да ми крещи. Независимо от повода всичко свършваше с това, че заради мен е провалила…