Всяко дете от алкохолно семейство приема една от тези роли или елементи на няколко от тях. В това нямаше да има нищо лошо, ако от приемането на определена роля не следва ограничаване на възможностите за личното развитие на човек. Ограниченият от “ролята” човек не се учи на нови методи да се справя с трудните ситуации, не съзрява чрез изпробване на различни начини за реагиране на вътрешните и външните конфликти. С други думи “ролята” прави невъзможно личното развитие – човек все повече и повече става “роля” и все по-малко себе си. Така шестдесетгодишният човек изобщо няма да се различава от себе си, когато е бил на десет години.

     Струва си да се добави, че в алкохолното семейство не само децата влизат в изкуствени роли, в които – ако не последва намеса – могат да останат завинаги. Алкохоликът (или алкохоличката) също имат своята роля – доста сложна, защото олицетворява обединението на палача и жертвата, а съпругът не алкохолик се въплътява в ролята на свръхпокровителстващия съучастник, който страда и се ядосва или се опитва да контролира, крие, спасява, подпомага, плаща дълговете, измъква от неприятности, излива водката, пие с него, изобщо не пие, плаши с развод, а понякога наистина изпълнява тази заплаха. Обаче ролята си е роля и когато такъв човек си намери нов партньор, неизбежно ще иска също да го контролира и да прави същото, което и преди това, защото, честно казано, не умее нищо друго.

     Домът, заразен с алкохол, се характеризира не само с изкуствените роли, но и с изкуствени правила. Всички, но преди всичко децата, които живеят в такъв дом, трябва да се приспособяват към три коронни правила: Не говори… Не доверявай… Не чувствай…

     Първо, забранено е да се разказва за това, което става вкъщи – защото бельото “не се пере публично”. Тринадесетгодишният Мачек, който е дошъл с майка си на срещата на семействата от алкохолното отделение, казва: “Страхувах се, че съм ненормален. Отдавна бях убеден, че татко е алкохолик, но баба, мама и изобщо всички ми казваха да не приказвам глупости. Никога не разговаряхме за баща ми”.

     Второ, децата на алкохолика нямат чувството за сигурност, следователно се учат да не вярват на никого. Техният живот се състои от неизпълнени обещания, страх за родителите и от тях и чувства за самотност, предимно емоционална. Петгодишната Евка не може да бъде сигурна, че мама или татко ще я вземат от градината. Толкова пъти е чакала до тъмно с лелката, а веднъж дори е спала у нея. Ако децата са мамени и предавани рано, многократно и болезнено, може никога в живота си да се научат да се доверяват и вярват на когото и да било.

     Трето, на детето на алкохолика му е позволено да изразява само тези чувства, които се харесват на алкохолика, следователно детето много бързо се учи да не показва своите чувства. Укриването на своите страхове, проблеми, вина, яд, самота води до отчаяние, с което обаче никой не може да живее. Затова децата намират други начини да се справят с неприятните чувства: учат се да ги отслабват и да ги задушават. Някои дори се учат да не чувстват. Деветгодишната Оля доверява: “Най ми се иска да живея сама. Когато татко се връща пиян, не рядко пребит или болен, мама плаче, баба крещи на мама и вкъщи е такъв шум, че изобщо не чувам телевизора”. На практика обаче подтиснати надълбоко са не само “недобрите” чувства, а всички, включително и тези, които детето може да сподели без да се бои и с другите. Навикът да се крият чувствата с времето се превръща във втора природа. Следователно децата на алкохолиците внасят в зрелия си живот много ограничен емоционален репертоар. Някой беше казал за една млада жена, участваща в терапията за възрастни деца на алкохолици: “Тя дарява хората с цялата гама на своите чувства – от А до Б”.

     Не е задължително обаче мрачните сценарии, отнасящи се за съдбата на изпълнителите на различните роли в алкохолното семейство, да бъдат реализирани. Условието е да се прекъсне трансът, в който героите на драмата пребивават с години.

     На тези хора трябва да се помогне. Децата трябва да бъдат убедени, че имат право да чувстват това, което чувстват, и да бъдат научени да вярват в себе си и да изразяват своите чувства. Може би практикуването на това в техния алкохолен дом ще бъде доста рисковано, но те трябва да разберат, че има и безопасни места. Следователно трябва да създадем места, на които може да се осигурява на децата нормално развитие, нормално съзряване и нормално порастване, всяко със своето време – въпреки, а може би и поради това, че техните родители са болни от алкохолизъм и коалкохолизъм.

     От 1935 година членовете на общността на Анонимните алкохолици – най-напред в САЩ, а с времето в близо сто страни по света – възпират своята болест, започвайки от признанието, че са безсилни пред алкохола и са загубили контрола над живота си. През 1951 година жените на трезвеещите в АА мъже основават общността Al-Anon. От тях светът разбира, че хората, емоционално свързани с алкохолик, страдат не само поради това, че той е болен, а по-скоро и преди всичко затова, че самите те боледуват от същата болест на душата и разума, без да са единствено под прякото химично въздействие на C2H5OH върху техните вътрешни органи. През 1957 година семейната общност на Al-Anon в САЩ се разширява с отделни групи Alateenза деца от дванадесет до осемнадесет години, Alatot за по-малки деца, а напоследък с групи от Възрастни деца на алкохолици. Именно там децата от алкохолни семейства често за пръв път получават емоционална сигурност.

     В Америка групите, състоящи се от възрастни членове, редовно организират открити сбирки, на които може да отиде всеки, който иска, докато детските групи най-често имат затоврен характер. Изключение правят сбирките на Alateenи Alatot, организирани в годишните конференции на АА, т.е. на конгресите, за които ентусиастите казват, че служат за “дозареждане на акумулаторите”, подсилване на духа на общността и манифестиране на своето трезво присъствие в обществото. Вече е станало обичай женените и с деца “аовци” да пристигат с целите си семейства.

     През февруари 1987 година участвах на Регионалната конвенция на АА на Долината на Сан Франциско, която се състоя в хотел Шератон Универсал в Лос Анджелес. От програмата разбрах, че в стая 334 от петък следобед до неделя вечер ще се състои маратон на Alattenи прекарах там значителна част от уикенда си. Водещите се сменяха на всеки половин час, след всяка почивка се сменяха, поне отчасти, участниците, които разполагаха в хотела с бюфет със сладолед и напитки, гимнастичен салон с маса за пинг-понг и зала с дискотека.

     Всеки пореден “етап” от маратона, протичащ под различен лозунг,  започваше с водещи – доброволци, които четяха 12 стъпки и 12 традиции, тоест програмните постулати. Сбирката на тема “Висшата сила в моя живот” привлече толкова много участници, че липсваха столове; някои седяха на пода в средата на кръга. Висшата сила или Бог, какъвто всеки Го разбира, е основата на здравеенето – както на алкохолика, така и на близките му. Благодарение на дълбокото приемане на тази философска идея егоцентризмът се пука като пробит балон и човек престава да пилее енергията си в непрекъснати опити да контролира това, което няма начин да контролира: хората, местата и нещата.