После Джеф ми разказа още колко често при работата си във Family Center се среща с хора, чиито преживявания точно му припомнят неговите собствени.

     Този следобед темата на сесията с десетина петнадесет човека, поканени в голямата зала за групова терапия беше ставането на независим в любовта. За да започне дискусията, Джеф каза:

     - Ние сме емоционално свързани с човек, болен от алкохолизъм. Нашето щастие зависи от това какво прави алкохоликът, как се държи, при което по-голямата част от енергията ни поглъща психическият, а често и физическият контрол над алкохолика. Нищо чудно в началото да се разбира толкова трудно в какво се състои тази зависимост, а още по-трудно е да го постигнеш. Лесно е да се сбърка емоционалното отсъствие с хладина, горчива отмъстителност или пълна загуба на интерес. Междувременно едва емоционалната независимост от човека, когото обичате, означава истинска любов в най-творческия й, достоен и не ограничаван от робство вид. Да обичаш, като оставаш независим, означава да се грижиш и да се безпокоиш, като позволяваш на другия човек да запази себе си; да обичаш независимо е да бъдеш господар на собствените си емоции, а не техен роб. В това се състои отговорността за собствените си чувства, а следователно и за качеството на своя живот. Който успее да стане независим от обичаните хора, като същевременно продължава да ги обича, е способен да взема решения без да се ръководи от скрити мотиви за манипулиране с тях или от страх от реакцията им.

     После всички присъстващи се изказваха. Потвърдиха се първите думи на Джеф; понятието независимост в чувствата е много трудно да се разбере в началото, доказателство за което са многобройните въпроси. “Трябва ли да спра да говоря на мъжа си, ако отново започне да пие?”, “Трябва ли да станеш безразличен, за да постигнеш вътрешно спокойствие?”, “Трябва ли да се разведа?”, “Ако стана емоционално независим, как жена ми ще разбере, какво чувствам?”, “Може ли да гледаш спокойно как единственото ти дете си разрушава живота?”.

     Когато бе зададен и последният въпрос, използвах привилегията си на гостуващ терапевт и помолих питащата да разкаже как това “единствено дете” е попаднало на лечение в Хейзълден.

     - Жена му подаде жалба в съда за пиянски скандали и съдът го насочи тук – каза тя и премина към подробностите.

     От тях ставаше ясно, че този младеж не е завършил следването си, макар че започвал в три различни висши учебни заведения, има четири деца, от които само едно от сегашното си семейство, причинил е две сериозни автомобилни катастрофи в пияно състояние, “вкарал в гроба баща си” и въпреки тридесет и трите си години е на издръжката на майка си.

     - Той ми е единственият син. Никога няма да престана да му помагам, особено сега, когато виждам, че жена му мисли само за себе си и изобщо не се грижи за него – завърши тъжната посивяла госпожа.

     Веднага се вдигнаха няколко ръце.

     - Погледни на това така – каза някакъв млад мъж – след като твоят син е изпратен тук на лечение от жена си и от съда, а ти никога не си успяла да го направиш, опитай се да научиш нещо от тях.

     Някой друг добави:

     - Помагала си на сина си, като си го спасявала от неприятностите, за които той сам е бил виновен. Като че ли не си му помагала истински, а си му улеснявала пиенето и по този начин си поддържала болестта.

     Джеф също взе думата. Каза:

     - Основата на всички човешки взаимоотношения трябва да бъде отговорността на всеки за собствените си постъпки. Добре е да започнеш да обучаваш на отговорност от малък, но след достигането на законното пълнолетие това е абсолютното задължение на цялото общество, започвайки от родителите, възпитателите и учителите, и завършвайки със съседите, шефпвете в работата, полицаите и съдиите. Алкохолната болест се развива дълго и относително бавно. Никой не става зависим от първото си напиване. Но ако не се направят изводи за последствията от първото напиване идва второто, а после следващото и следващото. Колкото по-рано напиването стане неизгодно, толкова по-бързо този човек – било вече зависим, или още не – ще трябва да възпре деструктивния си навик. Ако някой, когото обичаме, пие прекомерно, трябва още повече да държим това да стане колкото се може по-рано – преди близкият ни човек да загине при трагични обстоятелства, да отиде в затвора за престъпление, извършено в пияно състояние, преди да изгуби семейството, работата или здравето си, а най-често за всичките тези неща заедно. Мисля, че на света нямаше да има нито един алкохолик, ако всеки, който иска да пие, трябваше сам да плаща за всички последствия от пиенето – Джеф особено наблегна на думата “сам”.

     Преди да излезе от залата, всеки участник получи пакет литература, съдържащ между другото синя книга с медитации за всеки ден от годината, със заглавие One day At a Time in Al-Anon(“Само днес в Al-Anon”), в която на темата “независимост в любовта” са посветени двадесет и една страници.

     Вечерта на същия ден всички участници в семейната терапия се срещнаха още веднъж на филмовата прожекция в големия киносалон, където дойдоха също и пациенти и пациентки от шестте отделения за алкохолици на Хейзълден. Гледахме тридесет минутния филм I’l Quit Tomorrow (“От утре не пия”), продукция на Джонсън институт в Минеаполис, с който Хейзълден си сътрудничи тясно. Също както и книгата със същото заглавие този филм принадлежи към класиката на тема прогресивната природа на алкохолизма.

     Чрез историята на някой си Стив Милър филмът показва борбата на семейството, приятелите и шефа му със засилващата му се алкохолна болест. Тази история много образно ни запознава с концепцията за алкохолизма като болест и показва разликата между подпомагането на болестта и истинската помощ за болния; филмът съдържа и прост инструктаж за организирането на интервенция с цел да се преодолее у алкохолика системата от отрицания и заблуждения. Преди всичко обаче филмът вдъхва надежда, че задържането на развитието на болестта е възможно във всеки момент, ако само помогнем на алкохолика да поиска да престане да пие. И че такава помощ дава най-добре този, който, грижейки се за себе си и за качеството на своя живот, оставя алкохолика да си плати цената за своето пиене. По този начин се реализира парадоксалният принцип, че както с болест можеш да се заразиш и със здраве. В семейство, в което цари откритост, искреност на чувствата, казване на истината и взаимно уважение, алкохоликът най-бързо ще престане да лъже, да мами и да отрича очевидните факти. А ако не престане – защото окончателният избор принадлежи единствено на него – то поне неговите близки ще могат да живеят свободно, извън омагьосания кръг на уговореното премълчаване.