По някакъв начин най-близките на алкохолика винаги биват въвлечени в игра, чието централно място заема бутилката, подчинявайки на манията на пиенето всички техни действия. Същевременно животът на другите членове на семейството и особено на съпругата постепенно започва да се управлява от опита за контрол над честотата и поводите за пиене или над количеството употребяван от мъжа алкохол. С течение на времето пиенето на мъжа става единственото съдържание на нейните мисли и единственият източник на нейните чувства, като постепенно се превръща в мания. Успешните от време на време опити за възпирането на съпруга от пиене поддържа лъжливата вяра, че може да го контролира; всеки неуспех на усилията удвоява от своя страна усилията и още по-голям контрол. Накрая цялата нейна енергия – също както и неговата – се насища със същата тази чудовищна алкохолна мания, като лишава живота им от индивидуални интереси и предпочитания, приятелства, контакти и нормална почивка, води до занемаряване на грижите за децата, ако не материално, то във всеки случай емоционално. Малките деца могат и да не разбират много, но отлично чувстват, че за мама най-важното е тати да не се напие, а за тати – някак си да се измъкне от мама и да се напие.
В тази патологична игра за надделяване над алкохолизма и двамата – и мъжът, и жената – най-много се страхуват от едно: че той е алкохолик. От този страх най-лесно е да се предпазиш зад стената на отрицанията. Следователно те издигат тази стена съвместно и все по-усилено искат да вярват, че “следващият път ще бъде иначе”. Той – че ще изпие на тази Нова година само чаша шампанско и ще се върне нормално вкъщи; тя – че ако не танцува и не разговаря с никого и не излезе дори за минутка от стаята и не сваля от него очи и също не му позволи и за минутка да излезе от стаята, празненството ще се състои…
Новогодишното тържество обаче не протича успешно и тогава и той, и тя са обгърнати от горчивото и безнадеждно чувство за катастрофа. Поредната катастрофа. Катастрофата значи е неизбежна, а повтарящите се поражения неминуемо водят до понижено самочувствие. При него: “Толкова се старах, защо никога не успявам да се спра навреме?” и при нея: “Толкова го молих, той сигурно не ме обича”. Алкохоликът постепенно пропада в бездната на безпомощността и отчаянието. Всеки, който е емоционално свързан с алкохолик, пропада в точно такава бездна. Но трябва да се добави, че това тяхно пропадане става по отделно и във взаимен конфликт. И двамата чувстват едно и също, но по отделно и против другия. Единият обвинява другия, като така задълбочава още повече болезненото чувство на другия. (Терапията между другото ще се състои и в това двамата да се намерят, да започнат да чувстват по сходен начин – да започнат да бъдат и да живеят заедно.)
Времето обаче тече, зависимостта ги стяга като примка. Семейството влага все повече и повече енергия в начини да се справи с алкохолика. Всички се учат да предвиждат пиянството му, а после да се справят, когато запоят продължава, и вече след известно време те доста добре успяват да преживеят най-лошото. Дълбоко в душата си чувстват, че няма да променят алкохолика. А същевременно тяхната система на отричане и шепне, че един ден ще намерят начина и “следващия път ще бъде иначе”.
Този цикъл се повтаря безброй много пъти. Чувството за безпомощност и липса на себеуважение се утвърждават като главните черти на автопортрета както на алкохолика, така и на тези, които го обичат. Създава се ситуация като че ли най-близките му стават зависими от алкохолика правопропорционално на степента на тяхното емоционално ангажиране.
Когато се стигне до там, най-близкият човек започва да изпълнява ролята на съучастник или – използвайки дословния превод на американския термин enabler– “улеснител”. Съучастникът е наранен – или разгневен – или уплашен – опекун на алкохолика. Съучастникът често става “избавител” на алкохолика; в категорията на здравите инстинкти на доброжелателността и любовта някои си мислят така: “Нали ако му помогна този път, втори път той няма да го направи”. Съучастникът може също да влезе в ролята на партньор в пиенето, като казва: “Искам да пие с мен, вместо с някой друг” или “За него ще остане по-малко, ако и аз си пийна”. Най-често обаче съучастникът става жертва и мъченик, приемайки самоунищожаващата роля на човек, чиято мисия в живота е да страда (“Това е мой дълг като жена, сестра, майка, баща, началник в работата, приятел или приятелка… Впрочем вярвам, че в края на краищата той ще се промени”.) Съучастникът може да бъде и “твърд”, като се старае напразно със сила и враждебност да принуди алкохолика да промени навиците си.
Независимо от личния стил на съучастника, на типа ма личността му и на индивидуалните му качества, алкохоликът трябва да има някакъв улеснител, за да пие.Той му е необходим само за едно – да го пази, него алкохолика, от последствията на пиенето.
Хората, емоционално свързани с алкохолик, ще се въплътяват в една или няколко от тези роли в различните ситуации или периоди на живота, във всеки случай на схемата на тези роли ще се изграждат отношенията му с алкохолика. Така или иначе те се поставят в позицията на хора, поемащи върху себе си отговорността за пиещия. Във всяка от тези роли лежи предпоставката, че е възможно по някакъв начин да бъде променен алкохоликът; именно тази предпоставка, свързана с упоритата съпротива на алкохолика спрямо всякакъв контрол, е причината тази патологична игра да се проточва безкрайно.
Отношението към алкохолика, съдържащо се във всяка от тези роли, засилва съпротивата му към промяна; няма защо той да се променя, щом семейството непрекъснато му доказва – като разрешава всичките му проблеми – че то носи отговорност за неговите постъпки. Мотивацията за промяна засилва у човек едно поведение и отслабва друго. С човек, зависим от деструктивни навици, е същото, само че по-трудно, защото той, поради естеството на болестта си, има притъпена възприемчивост към усилващите или отслабващи импулси. Алкохоликът например не приема словесните обвинения, заплахите и претенциите поради деградацията на способността му за емоционално реагиране спрямо другите хора и поради доминиращите в неговите отношения неискреност и липса на емпатия. Следователно категорията на чисто вербалното засилване или отслабване на неговото поведение престава да играе каквато и да било роля. Става прословутото говорене на стената. Неслучайно алкохоликът търси силните изживявания – само те могат да достигнат до него. Следователно единствено с помощта на силните изживявания – тоест наистина болезнените и скъпи последствия от пиенето – той може да бъде разтърсен и да бъде събудена в него мотивация за промяна на поведението му.
Семейството обаче не си дава сметка за това. Съзнанието, че близките на алкохолика са способствали за задълбочаването на зависимостта може да хвърли семейството в още по-силно чувство за вина. То може също и да засили досегашното му заблуждение, че фактически то е причината за неговото пиянство. Следователно помощта на алкохолното семейство е процедура, изискваща голям такт и дълбоко разбиране на динамиката на зависимостта и съзависимостта.
Американският опит показва, че на близките на алкохолика най-добре може да помогне някой, който сам се е борил с чуждото пиене и също е загубил, а после е започнал да се учи да уважава своя живот и да се грижи за него “въпреки всичко”. Именно на този принцип участието в Al-Anon, Alateen, Alatot и ACOAдейства оздравително на хора, които живеят или са живели в алкохолно семейство,. И на този принцип американските психиатри и психолози са изградили модела на психотерапия за коалкохолици, тоест “за нас всички”, както каза на симпозиума на терапевтите през октомври 1986 година една от съавторките на терапевтичния модел за коалкохолици – докторът по психология Стефани Браун от Станфорд.
