Благодарение на Дванадесетата стъпка общността на Al-Anon започва да се разраства,  като обхваща не само семействата на абстиненти, но също и хора, чиито близки продължават да пият. Същността на взаимопомощта се състои в това да се идентифицираш с преживяванията и опита на тези, които се борят със същия проблем, затова за тийнейджърите  е възникнала отделна общност – Alatot, където дори и най-малките деца  от алкохолни семейства научават, че алкохолизмът е болест и че те също не са виновни, че татко или мама пият. Много по-късно, в края на седемдесетте години, в САЩ от Al-Anon се поражда още една отделна общност – на Възрастните деца на алкохолици (Adult Children of Alcoholics - ACOA).Жените и мъжете, които поради пиянството на своите бащи или майки са изпитвали в своите семейства през детството си страх, срам, дезориентация, чувство за вина или болезнена склонност към перфекционизъм и контрол, в групите на ACOA изплакват своите парещи болки, учат се да прощават на своите често починали родители и постепенно да отстраняват от характерите си болезненото наследство на фалша и лицемерието, типични за дисфункционалните алкохолни семейства. Правят това макар и само да не предадат нездравото отношение към света и към самите себе си на собствените си деца.

 

     Коалкохолизмът – болестта на всички нас

 

     Опитът на американските общности за взаимопомощ са изиграли в развитието на познанието за алкохолизма неизмеримо по-голяма роля от всякакви студии, експерименти или научни изследвания, провеждани от лекари, фармаколози, психиатри или психолози където и да било по света.

     Алкохолизмът е, както е известно, болест абсолютно демократична и не подбира жертвите си – както често обичаме да си внушаваме – изключително сред криминалните типове и дегенератите. Не липсват алкохолици – и като последствие техните жени или мъже и близки и по-далечни роднини – сред лекарите, психиатрите и психолозите. При което някои от тях един ден също е трябвало да признаят, че са станали безсилни спрямо алкохола и са престанали да ръководят своя живот, а след това, благодарение на Дванадесетата стъпка, са започнали да си възвръщат в АА или Al-Anon изгубената си трезвеност или душевен покой, а най-често и едното, и другото.За възникването на новия клон на науката за системното лечение на зависимостите, като се вземат под внимание всички членове на семейството, са допринесли в голяма степен и тези професионалисти, които първи са успели да преодолеят своя личен фалшив срам, скрито чувство за вина и още по-силната отколкото у “простите хора” система на отрицания.

     Днес е трудно да установим кой първи е организирал терапевтична група за съпрузи на пациентите, лекуващи се от алкохолизъм в поликлиниките или болниците. Не е сигурно също дали психолог, или психиатър е създал термина коалкохолизъм, който означава специален тип психично смущение и се отнася за всички, които са в по-близки или по-далечни, но продължителни връзки с алкохолици. Не е известно точно кога и от кого този термин е обобщен като codependency (на български не много благозвучното “козависимост” или “съзависимост”), съгласно идеята, че вида на субстанцията или деструктивния навик, от който някой е зависим, няма чак толкова голямо значение от гледна точка на последствията, произтичащи за близкото му обкръжение.

     Във всеки случай през пролетта на 1987 година в моята любима книжарница Sisterhood Bookstore недалеч от Калифорнийския университет в Лос Анджелис на рафта с надпис “Психология” вече стояха четири книги с тази дума в заглавието си: сборникът Co-Dependency: An Emerging Issue (Съзависимостта: възникващият проблем); Co-Dependency: Misunderstood-Misterated (“Неразбрани – зле третирани”) на Ан Уилсън Шеф; Co-Dependent no more (“Вече не сме съзависими”) на Мелъди Беати; и Choicemaking: For Co-Dependents, Adult Children and Spirituality Seekers (“Изборът е твой: за съзависими, Възрастни деца и Търсачи на духовното”) на Шарън Уегшайдър-Крус.

     Тази “кодепенденция”, както казва един познат психолог кръга на полските емигранти в Лос Анджелис, единствения недостатък на теория, опираща се главно на здравия разум и преките наблюдения – трудно може да бъде защитена с трактати или с научен авторитет. Това е така, защото тази теория не е открита от учените. Някои от тях доста бързо обаче признават нейната точност и полезност, въпреки че все още “низовото” познание за зависимостите предизвиква конфликти и спорове между експертите и “простите” хора от групите за взаимопомощ. Професор Тери О’Брайън от университета Антиох в Лос Анджелис на един семинар за “Природата на зависимостите” през март 1987 година посвети двучасова лекция на конфликта между науката и практиката и между психиатрите и психолозите от една страна и парапрофесионалистите, от друга. Той най-силно разбуни аудиторията с твърдението си, че при учените “изглежда работи изключително лявото полукълбо на мозъка – това, в което се намира интелектът и няма място за преживяванията и чувствата”. И как можеше да се предвиди, че брожението на аудиторията в този авангарден университет ще се прояви не само в блъскане на столовете, но и в гръмки овации. Изглеждаше дори, че ръкопляскащите изобщо не са по-малко от протестиращите.

     Разбирането на динамиката на съзависимостта – или зависимостта от нечия зависимост – идва пряко от преживяванията и чувствата “на собствен гръб” от безнадеждната борба с болния човек, с безкрайната напразна битка най-сетне той да престане, от болката на пораженията, но също и от радостта, когато най-накрая успееш да измъкнеш – поне себе си – от менгемето на психичното робство и да започнеш да живееш по друг начин с хората, на принципа на независимостта от техните лични проблеми.

 

 

 

“Дори и гордостта по-малък грях е от самопринизяването, татко!”

 

 

(Шекспир, “Крал Хенри V”)*

(*Уйлям Шекспир.

 Исторически драми

 в два тома, томI, Народна култура,

 София, 1980 г. Превод: Валери Петров.)

 

     В резултат от половинвековния опит в трезвеещите в АА алкохолици се оказва, че най-добре могат да им помогнат тези хора, които с ръка на сърцето си могат да кажат: “Знам какво чувстваш, защото съм чувства същото”, тоест тези, които познават алкохолизма от собствен опит. Това правило се отнася и за помагането на тези страдащи, чийто проблем е не в собствения алкохолизъм, а в алкохолизма на близкия човек.