Семейният център – FamilyCenter– провежда образователно-терапевтична програма, състояща се от беседи, дискусии, филми и индивидуално и групово съветване за съпружески двойки, семейства и деца. Също както лечението на зависимостта в Хейзълден се опира на програмата на Дванадесетте стъпки на Анонимните алкохолици, така и помощта на семействата на пациентите се опира на програмата на Дванадесетте стъпки на общността на Al-Anon. Всички посетители отнасят от Хейзълден пакет с литература за Al-Anonи предложение за по-често участие в общността, а също и на откритите сбирки на АА, там където те живеят. Това е възможно в Америка, където няма такова място, в радиус от половинчасово пътуване с кола от което да не може да се намери група на АА, а следователно и на Al-Anon.

     Спомням си, че Джени беше много притеснена в деня, когато трябваше да пристигне мъжът й. Нейната лекарка я уговорила да дойде тук тайно от всички. Мъжът й обаче разбрал, че Джени е тук, и една вечер й се обадил по телефона. По случайност вдигнах слушалката аз и когато й я връчих, тя ме стисна за ръката.  “Остани, не си отивай” – ми прошепна тя. През целия разговор не ми пусна ръката. Трепереше. Когато постави слушалката, имаше сълзи в очите и си гризеше устните. “Проклетият мистър Перфект.  Но се съгласи да дойде” – каза тя.

      Няколко дни по-късно, след цялата събота, прекарана  с мъжа й във Family Center, Джени ме взе на разходка край езерото привечер. Вървеше, като пушеше цигара от цигара. “Знаеш ли, отчайващо е, когато в един момент се оказва, че толкова години си живяла с чужд човек. Днес за първи път не му се удаде да ме остави с убеждението, че съм психически болна, подла и в допълнение глупава. Тъжно ми е, искам да плача, но най-накрая нещо разбрах, както по време на разговора ни тримата с психолога, така и на срещата с две други семейства. Аз трябва да поема отговорност за своя живот, не за нашия. Тежко ми е, но май проблясна надежда. Преди всичко за сега трябва да се науча да живея без протезата каквато бяха за мен бирата, валиумът и прекарването на времето на автомати за хазартни игри”.

      Слушах и не можех да се отърся от учудването си. Това беше напълно различна Джени от тази, която в деня, предназначен за разказването пред групата на автобиографията си, се запъна и обяви:

     - Няма да кажа. Никога няма да кажа.

     Тогава седяхме на масата в читалнята на отделението и пиехме следобедното си кафе от еднакви чаши с кобалтов цвят, каквито всеки си носи вкъщи от Хейзълден (и до ден днешен най ми е вкусно кафето именно в тази чаша…).

     - Ами няма да кажеш. Ела сега да се разходим – предложих аз.

     Гората миришеше на борови иглички, нагрети от юлското слънце.

     - Аз имам две дъщери, а ти имаш ли деца? – заговорих я, защото Джени вървеше бавно, все по-прегърбена, сякаш някаква тежест я притискаше към земята.

     Помогна. Най-напред Джени започна да отговаря автоматично на въпросите ми, а след малко, вече без да чака следващите, разказваше за своя живот. Погледнах си часовника:

     - Да се връщаме, в три имаме лекции.

     Джени инстинктивно се спря и повтори:

     - Не мога, няма да кажа.

     - Джени, нали преди малко ми каза на мен, защо да не кажеш и пред групата – попитах.

     - Ти какво? – през лицето на Джени най-напред премина уплаха, а после тя изведнъж се спря, прегърна ме и се разплака на рамото ми.

     - Стига, стига – казах й като на дете и извадих от джоба си парче лигнин. Когато казах: “Ама че странно лечение имат тук в Хейзълден! Най-честото лекарство тук са носните кърпички”, Джени се разсмя на глас, изтри си очите и с бърза крачка се върна в залата.

     След това вече й вървеше по-лесно. Скоро попълни всички анкети и допълнително изписа девет листа за своето безсилие спрямо алкохола.   Както почти всички отново затъна при работата си над Втората и Третата стъпка. Страшно трудно й беше с признаването на Висшата сила, дори ходи при духовния съветник.

     - Знаеш ли какво ми помогна да повярвам в по-висшата от мен сила? – довери ми тя. – Че такива неща като спукана гума, пълнолунието или земетресението ще си останат завинаги извън моя контрол.

     Аз също разбрах много неща в Хейзълден. Джеф Броновски, епископален пастор, който е духовен съветник в “Лили Хол”, работейки с групата над Втората и Третата стъпка, изясни например по възможно най-простият начин в какво се състои разликата между религията и духовността. “Религията е доктрина, догма и теология; духовността е любов, грижа и опора”. Наблюдавах с удивление как умело насочва дискусията – често кривваща в интелектуални отклонения – смъквайки я “на земята”, т.е. до човешки, практични измерения. Прекъсна например нечий извод за “предопределението”, като зададе простия въпрос: “Какъв е духовният човек?”Джени вдигна ръка. “Казвам се Джени, аз съм алкохоличка, лекоманка и компулсивна хазартаджийка /?/”започна тя с новата си идентификация, така както прави всеки пациент преди всяко изказване на груповите занятия в Хейзълден. “Духовният човек е добър и честен, обича и прощава”. Вечерта записах думите й в дневника си, добавяйки от себе си: “Грижи се за себе си и за другите”.

     Докато пишех този спомен, прочетох всичко, което си бях записала в дневника по време на пребиваването си в Хейзълден през 1987 г. Днес вече някои от споменатите там имена – Дарлийн, Мардж, Сандра – не ги свързвам с лица и хора. Най-ярко в паметта ми е останала Джени, може би затова, че е от една и съща зодия с мен и че ми е връстница. А може би затова, че я запомних по-добре от другите на първата й сбирка на АА, на която цяла камара хора отидохме в близкото градче първата четвъртъчна вечер. Седеше от другата страна на масата, така че през цялото време можех да я наблюдавам. Беше едва от няколко дни в Хейзълден, изглеждаше на потънала в депресия. През цялото време мълчеше и не вдигаше поглед.

     Когато отидох на сесия на Grief Group – терапия на “тъгата по загубата”, също срещнах Джени. Този ден тя тъкмо четеше на пет други пациентки своето болезнено и обвинително писмо до баща си, което беше написала по препоръка на терапевтката. След като я изслушаха, участничките и говореха за своето съчувствие, тъга и подобието на техните преживявания. Джени престана да плаче, изглеждаше само нечовешки измъчена; слушайки техните излияния, седеше с отпуснати ръце и късаше на дребни парченца два листа, целите изписани със ситен почерк.