В разказа му като в огледало видях себе си. Докато го слушах имах впечатление, че съм отишъл на театър, където той е герой на пиеса, в която аз бях играл през целия си живот; при него само реквизитът и сценографията по-различни. Но дори всичките по-главни роли бяха почти идентични. По-късно, когато започнах да ходя на сбирките на АА, се убедих, че наистина всеки един от нас е герой на една и съща пиеса – пиесата за емоционално незрелия човек, който преживява дълбок конфликт на фона на стремежа си към перфекционизъм в сблъсък със собственото си несъвършенство. Много ми говори теорията, че всеки от нас в ранното си детство, а може би още като бебе, е почувствал тази най-жестока болка на отхвърлянето и никога не сме били имунизирани с чувството за общност, сигурност, интимност с другия човек. В основата на нашата болест е чувството за липса на собствена стойност.

     Много рано се затваряме в клетка, в която не допускаме никого, за да няма свидетели на нашето несъвършенство, които да ни изпълнят с вечно чувство за вина или срам, защото сме такива, каквито сме. Докато навън показваме на света нещо, каквото никой от нас не е, защото това, което сме не струва нищо. Така си мислим. И така започва да се навива спиралата от лъжи, преструвки, бягство от себе си, налагането на поредните маски, обличането на поредните костюми. За да направим всичко това достоверно за самите себе си, вкарваме в употреба арсенал от защитни механизми. От този момент ние сме двама: този, който се срамува от себе си, не вярва, че някой ще го поиска – впечатлителен, добър, слаб, емоционален, желаещ да се раздаде и да му бъде дадено, и този, на когото не му пука за никого: твърд, брутален и озлобен, т.е. такъв, който е решил, че ще покаже на всички колко струва. На първия винаги му е тъжно и се бои. Вторият разблъсква с лакти и на всяка цена иска да постигне своето. Но честно, този първият е истинският, извикването на втория никак не е лесно. То ни се удава само тогава, когато искаме да заглушим първия. За това най-добре служи алкохолът.

     Кевин ми разказа как с години се е самозалъгвал, вярвайки, че неговият проблем не е водката, а ниският му ръст, липсата на успех сред жените, че е полусирак и от четиринадесетата си година е трябвало да печели за себе си, за майка си и за братята си и че беше имал пари, щеше да стане велик политик, а не репортер. Що за живот! Също както аз бях открил доста рано, че след чашка или две самочувствието ми се подобрява страхотно.

     Аз познах магичното въздействие на алкохола, когато бях на тринадесет години. Добре си спомням как се почувствах сигурен в себе си, как изведнъж ми изчезна непрекъснатото ми чувство за малоценност и отхвърленост. Никога пред не се бях чувства толкова прекрасно. Всичко ми изглеждаше фантастично, съучениците ме потупваха по рамото и се смееха на остроумията ми; пиехме цяла компания и това предизвика първото в живота ми чувство, че някой ме приема и обича.

     Бързо се убедих, че уискито помага винаги, за всеки проблем. Следователно не се научих никога самичък да решавам проблемите. Оправяше ги алкохолът. Отначало ми се струваше, че той лекува болката, успокоява отчаянието, отпуска нервите, прави те смел. Днес знам, че само обезболява. Помага да заглушим неприятните чувства. Сега съм сигурен, че заглушавайки неприятните, той заглушава и всичко друго. Не можех никого да обичам. Не можех да се сприятелявам. Не можех дори нормално да се радвам. До четиридесет и втората си година живеех или гонен от нездравия си амок за писане, за да изпадна после в крайно изтощение, депресия и страхове дали този път ще получа признание, или замаян от водката, към която посягах, за да заглуша неописуемата болка на самотата.

     Алкохолът ми даваше смелост, а от нея се нуждаеш най-много веднъж за винаги да свърша с всичко това. Така че се тровех, бесих, скачах през прозореца, гълтах с шепи сънотворни. В самозалъгването си предпочитах дори да ме сметнат за луд, само и само никой да не си помисли, че мога да съм алкохолик.

     Доналд прекара пръсти през перчема си и почака докато утихне смехът. После каза още, че ефективността на програмата на АА се състои във взаимното споделяне на опита, че всеки дава от себе си точно толкова, колкото получава от другите. Програмата на АА има такъв характер, че рано или късно завръщащият се към здравето си в АА алкохолик е принуден да помисли, че той, а не другите е източник и причина за своите неприятности. Свободните принципи, на които се опира тази програма, водят до момента, когато той трябва да приеме върху себе си отговорността за всички последствия от действията си. Именно в това се състои емоционалната зрелост, липсата на която лежи в основата на тази комплицирана болест на душата, тялото и разума – завърши говорещият и слезе от подиума. По пътя към своето място на един от средните редове той стискаше протегнатите длани на много от хората, покрай които минаваше, с някои се прегръщаше.

     Накрая ръкоплясканията затихнаха. Хората станаха, хванаха се за ръце, свързвайки се във верига от седемдесет човека по всички редове на голямата зала на Булеварда на залязващото слънца на границата на Бевърли хилс в Лос Анджелес. Всяка сряда в осем вечерта тук идват от седемдесет до осемдесет човека, въпреки че групата “Пацифик” има значително по-малко членове. Но срещите в сряда, организирани като открити спикерски сбирки на АА, се препоръчват в рамките на упражненията за студенти по медицина, психология и право, за бъдещите лечители, социални работници, медицински сестри и други адепти на така наречените helpingprofessions– помагащи професии. Нека поне да послушат и да видят как действа нещо, което иначе няма начин да бъде разбрано.