Винаги постепенно увеличавах дозата, защото човек много добре помни чувството за облекчение, това отпускане, приятното благоразположение – когато лекарството започнеше да действа. Когато това се усети веднъж, за нищо друго не можеш да мислиш, само за това отново да ти стане леко и добре. Знаете какво имам предвид. (Смях)

     Дълги периоди изобщо не пиех, само се успокоявах с хапчета. След известно време обаче почти винаги отивах при доктора и му казвах: “Това вече не ми помага, моля, дайте ми нещо друго”. А често се връщах и към чашката. За да започна да пиша, трябваше по някакъв начин да се успокоя. Таблетките преставаха да действат, в главата ми се въртяха объркани мисли, не спях със седмици, целият свят ли имаше към мен претенции? И в края на краищата преди сън си наливах по малко уиски, само на дъното на чашата. Това беше първата нощ от много отдавна, когато спах до сутринта. Следващият ден беше фантастичен, всичко ми се отдаваше, решавах проблемите си като с магическа пръчица. По време на обяда нещо започна да се разваля: ядоса ме някакъв кретен от банката. Но към храната си в ресторанта си поръчах малка гарафа вино и ми олекна, след малко не мислех за него. Следобед имах съвещание с издателя си, уговаряхме условията на договора за книгата и се чувствах така фантастично, че го омотах около пръста си, а той дори не се усети.

     Вечерта чествах договора си с шампанско. И всичко щеше да бъде добре, ако жена ми не беше ме нервирала както обикновено с някаква глупост. Помня колко ми беше мъчно за доброто ми настроение до следобеда. Исках да си го възвърна, доливах си и си доливах шампанско, но явно бях прекалено изморен, за да се отпусна. Сутринта се събудих с ужасно главоболие. Това беше поредното начало на спиралата, която ме беше смъквала в ада безброй много пъти.

     Не след дълго отново имаше лекари, болници, нови рецепти, развод с жена ми – за да не се повтори отново последният случай. Тогава здравето ми стигна горе-долу да напиша половината книга. Навлязох в такава тематика, че отново не можех да спя, а когато ми се удаваше да заспя, сънувах собствената си книга. Единствените моменти на почивка, единствените моменти, когато можех да се откъсна от работата си, бяха тези, които ми даваше чашата уиски. После две. После половин бутилка. По този начин дописах тази книга. Апропо, за нея отново получих престижна награда. Скоро обаче кацнах в отделението за алкохолици, този път за шест месеца. После още почти десет години се скитах между бара и болницата, получавайки през известно време по някоя награда за поредния публицистичен успех…

     През април ще станат шестнадесет години от деня, когато за първи път отидох на сбирка на АА. Взе ме със себе си колега от редакцията, в която вече не бях на щат, а само от време навреме носех по нещо за печатане. Той ми беше говорил за АА отдавна, но никога не го слушах. Ами че аз не бях алкохолик. Пиех, защото имах проблеми, защото бях принуден да пия и т.п. Той обаче ми звънеше от време навреме, за да разбере как съм. Този четвъртък лежах облечен на леглото, не знам колко време и не знам колко изобщо бях изпил. Знам само, че вече не можех да се напия. Бях все по-болен, пиех и пиех, но не можех да се напия. Нито можех да изтрезнея. Тогава ми звънна Кевин. Говорех завалено, струваше ми се, че умирам или че вече бях умрял. Но му казах да дойде.

     Той остана при мен няколко часа. Помогна ми да се измия, да се избръсна, да се преоблека. Изпих две кафета и се оставих да ме заведе на сбирката. Тази вечер бих се оставил да ме вземат дори в ада. Седнах в ъгъла на залата, в която освен мен и Кевин имаше още двадесет и няколко човека. Кевин ме накара да слушам. Почти нищо не разбирах. До мен достигна само едно: че всички присъстващи бяха трезви и че всеки от тях твърдеше, че е запазил трезвеността си благодарение на програмата на АА. Че на никого от тях не беше помогнала нито психоанализата, нито най-изисканата психотерапевтична школа… За това впрочем знаех много добре от собствения си опит. Нали бях опитал всичко. Повече не исках да живея в този ад. Така че на другия ден отново отидох на сбирка. След една седмица, когато както обикновено зададоха в началото въпроса дали в залата има нови, които са били трезви първите седем дни, вдигнах ръка и казах: “Казвам се Доналд. Мисля, че съм алкохолик”.

     Получих аплодисменти и плик с брошури и книга. Казаха ми засега нищо да не се опитвам да разбирам, а само да ходя на колкото се може повече сбирки. Деветдесет сбирки за деветдесет дни. Няколко седмици по-късно попитах Кевин, който тогава имаше четири години трезвеност в АА, не иска ли да ми стане спонсор. Съгласи се. Трябваше да му звъня ежедневно. Понякога му звънях и в три сутринта, когато не можех да заспя и ме посещаваха демоните. Винаги имаше време за мен. След една година трезвеност получих аплодисменти и торта с една свещичка. След две години духнах две свещички. Но приблизително тогава, когато спонсорът ми връчи тортата с пет свещички, можех да кажа, че горе-долу нещичко от всичко това съм разбрал.

      Точно това днес искам да кажа на новопостъпилите – да не се притесняват, ако нещо не разбират. На всекиго съзряването му отнема толкова време, колкото отнема. И никой тук няма да им каже, че напредват прекалено бавно или че другите знаят по-добре как трябва да постъпват. С времето ще разберат, така както и аз накрая разбрах, че проблемът на алкохолика изобщо не е алкохолът. Че алкохолизмът е болест на душата и разума, а не на волята. В АА разбрах, че ако си призная, че съм безсилен спрямо алкохола и съм престанал да ръководя собствения си живот, в този момент ще започне процесът на оздравяването. Това беше моята първа крачка по пътя на здравето.

     Алкохолизмът е коварна болест, която се основава на това, че вярваш, че не си болен. Никой не лъже, всеки наистина вярва в това – като се обосновава с най-точните механизми на собствения си мозък, рационалното мислене, интелектуалната аргументация. Никой човек не може да преодолее тази рационална и интелектуална самоотбрана, ако сам някога не е издигнал тази стена, опитвайки се да се предпази от другите, а най-вече от себе си, със собствената си болест на самозаблуждението.  Затова никой лекар, никой психиатър и никой психолог не можа никога да проникне през моето рационализиране. Ние винаги разговаряхме в страни от проблема: за неудовлетворения емоционален глад, за моята свръх впечатлителност, за съмненията ми в смисъла на живота, сякаш това бяха причините, поради които пия, докато аз в действителност страдах от емоционална немощ, духовна бедност и емоционална незрялост, защото пиех. Но откъде психиатърът можеше да знае това, ако аз, неговият пациент, го убеждавам с цялата си рационална сила, направо с научна аргументация, че е обратно? По природата на своята наука психиатърът обикновено свежда глава пред всичко, което е научно и рационално.

     Когато Кевин дойде при мен, за нищо не питаше и нищо не говореше за мен, само разказваше за себе си. Чух разказа за емоционалната незрялост и страха от хората, за това как неистово жадувал да спечели одобрението на другите; как искал да бъде обичан и как панически се страхувал да не бъде отблъснат. И също така как пиел, за да избяга от всичко, а преди всичко от себе си, защото бил по-различен от другите, не си пасвал с никого, с други думи бил по-лош. И поради това, за да преодолее някак си тази “лошота”, винаги работел като вол, непрекъснато се катерел по стълбата, сякаш той самият като човек не означава нищо, а е важно само това, което ще постигне.