СРАМНАТА БОЛЕСТ

 

Факти, митове, парадокси

 

       Откакто свят светува алкохолизмът носи на своите жертви неизразими страдания и все пак тази болест продължава да бъде загадка. Славещото се с най-висока ефективност заведение за алкохолици Хейзълден (Hazelden)в Минесота се гордее с това, че на десет пациенти шестима имат шанса да изкарат след лечението една година във въздържание. Това е страшно много, особено ако сравним тази статистика с данните от лечебните заведения за лечение алкохолици в Полша. Всъщност никой не знае добре как да лекува алкохолиците, защото, честно казано, още не е разрешен спорът какво всъщност представлява алкохолизмът. Дали е обикновена болест – медицински факт, дефект на характера, средство за отчуждаване на отделния човек от обществото, потъпкващо неговата индивидуалност, и нонконформизъм, или пък е ефект от свръхпротекцията на обществото, подчиняващо се на нечие своеволие?

     Алкохолът въздейства на всички вътрешни органи, но никъде другаде не прави по-големи поражения отколкото в сложните структури на черния дроб и мозъка. Благодарение на съвременните изследователски технологии, позволяващи да се разгадаят най-фините биохимични показатели на тези органи, разбираме, че поне у половината алкохолици се открива ярко изразено генетично предразположение към възникването на алкохолна зависимост.

     В Центъра за алкохолни изследвания Mt.Sinaiпри VeteransAdministrationHospitalв Ню Йорк известният хепатолог д-р Чарлз Либер, който от няколко десетки години провежда експериментални изследвания с групи алкохолици, е открил ензим – нова форма на цитрохрома (клетъчен оцветител) Р-450, изработван от черния дроб на алкохолика в количества, надвишаващи нормата. Под влиянието на ензима Р-450 алкохолът приема формата на силно токсичния ацеталдехид; при което черният дроб на алкохолика произвежда не само повече от тази отрова, но същевременно произвежда и по-малки количества от друг ензим, който неутрализира ацеталдехида в организма на пиещия алкохол не алкохолик. Изследователите се опасяват, че натрупващият се в големи количества ацеталдехид може бързо да предизвика у хората с тази аномалия биохимична морфиноподобна зависимост към алкохола.

     Този специфичен цитохром Р-450 активизира също и ракообразуващи субстанции и е причина нормалните безвредни лекарства да започнат да действат на черния дроб като силни отрови. Изследванията на д-р Либер разкриват също, че естествената антитоксична функция на черния дроб, чиято цел е да елиминира отровите, у алкохолика е разрегулирана до такава степен, че се нуждае от все повече и повече алкохол, за да достигне този интоксикационен ефект, докато в същото време толеранса на черния му дроб към алкохола рязко спада. Освен това поради причината, че алкохолизмът увеличава толерантността към всякакви лекарства, границата на безопасност, определяща възможността да се прилага фармакологична терапия при алкохолиците драстично намалява.

     За алкохолната болест научаваме много също и от най-новите компютърни измервания на мозъчните вълни. Доктор Хенри Беглайтер от Медицинския център Даунстейт в Бруклин например е открил, че при осемдесет процента от изследваните от него алкохолици мозъчните вълни се отклоняват от нормата дори много месеци след като са престанали да пият. С помощта на теста, наречен EBP(EvokedBrainPotential), той разкрива, един от видовете вълни, наречена Р3, възникващи под влиянието на електрически ток в хипокампа (част от мозъка, отговаряща за емоциите и паметта), при алкохолиците не се среща въобще или в значително по-малка степен отколкото при хората, които не са зависими от алкохола. Резултат от тази вълнова аномалия са често срещащите се при пиещите алкохолици смущения на паметта и личностови промени, наречени анхедония, изразяващи се в апатични тенденции и неспособност на адекватно реагиране на дразнителите.

     Подозирайки, че тази особеност на мозъка може да бъде една от причините за алкохолизма, доктор Беглайтер изследвал двадесет и пет синове на алкохолици на възраст от седем до тринадесет години, които никога не са се сблъсквали непосредствено с алкохола, дори и inutero*(*inutero(лат.) – вътрешноутробно (бел. на прев.)), и сравнил резултатите от теста с резултатите от изследванията на контролна група, състояща се от толкова момчета от неалкохолни семейства. В контролната група не са забелязани никакви вълнови аномалии, докато при 35% от децата на алкохолиците е регистриран дефицит на Р3 вълните и изразено спадане на кривите на паметта и емоционалната реакция на дразнители. Тези изследвания потвърждават предишните наблюдения, показващи, че при потомството на алкохолиците вероятността за развиване на тази болест е от три до пет пъти по-голяма отколкото сред децата на не алкохолиците.

     Въпреки че научните изследвания показват силен генетичен фактор, от тях все пак произтича, че значителен процент от децата на алкохолиците определено запазват някои биологични или фактори на средата, защото предразположеността им към зависимостта от алкохола не е еднаква при всички.

     Докато науката се е съсредоточила върху търсенето на отговора на въпроса “защо?”, Анонимните алкохолици го пренебрегват напълно, като предлагат комплект от житейски принципи, обхванати в Дванадесетте стъпки и Дванадесетте традиции, благодарение на които повече от петдесет и три години милиони непоправими пияници са постигнали трайна трезвеност без оглед на дефицита на ензими в черните им дробове, вълновите аномалии в мозъците им или наличието на тайнствения фактор Х, предаден им генетично от родителите.

     В Библията на Анонимните алкохолици, издадена в Америка през 1939 г., четем, че алкохолизмът е болест на разума, свързана с алергия към алкохола. Малко по-късно възниква  и първият научен Център за изследване на алкохолизма към университета Йейл в САЩ, където през 1941 г. е издадено пионерският труд на Е. М. Йелинка (Jellinka) със заглавието “Концепция за алкохолизма като болест” (TheDiseaseofAlcoholism), от което започва процеса на промяна на отношението към алкохолизма от страна на медицината, обществото и самите алкохолици, най-напред само в САЩ, а когато там стават трезвеници първият милион алкохолици, този процес започва да обхваща и други страни.

     Етикетът е много важен. Той не казва какво трябва да чувстваме и да мислим, какво да очакваме и как да постъпваме. Вписването на алкохолизма към категорията на болестите предизвиква истинска революция: предишното пренебрежение и отвращение спрямо “грешниците” бяха заместени от грижата и интереса, полагащи се на тези невинно страдащи жертви. Защото ако някой е  болен, по принцип изпитваме съчувствие към него.

     Алкохолизмът обаче е срамна болест. Колкото повече някой се притеснява, че той самият или някой негов близък може да стане алкохолик, толкова по-силно той отрича това. Главният парадокс е в това, че този, който се бори с този проблем, категорично отрича неговото съществуване; колкото по-дълго се самозаблуждава, толкова по-сериозен става проблемът и толкова по-трудно е да се преодолеят майсторски изградените механизми на отричането и самозаблуждаването.


 

     Трябва да отбележим и че думите “алкохолик” и “алкохолизъм” повечето хора използват доста свободно. Таксиджията, с когото скоро пътувах към работата си, каза, че смята за алкохолик бившия си колега, който си пропил таксите и е паднал толкова ниско, че вече може само да ходи за безплатна супа в приюта на ул. Гроховска. Децата от моя блок определиха, че алкохолик е миришещият на водка човек с червен нос, когото виждат до павилиона за бира. А майката на моя позната каза буквално: “Алкохоликът е самото дъно”.

     Следователно имаме другия парадокс: приютът, павилионът за бира и това прословуто дъно се отнасят към нещо като стил на живот, но пътят към промяната на този стил на живот обикновено преминава през болницата. Значи все пак алкохолизмът може и да е болест? Тук се сблъскваме с поредния парадокс. Ако е болест, защо не се изучава в медицинските академии?

     От страх от инфаркт или рак хората се подлагат на най-различни  лекарски изследвания, за да може да открият колкото се може по-рано болестта и да се спасят от преждевременна смърт. Никой обаче не отива доброволно на лекар от безпокойство дали случайно не пие прекалено много, дори когато след голям запой има епизоди на амнезия (тогава шеговито се казва, че на някой му се е “прекъснал филма”), или на другия ден е токова болен, че за да може да стане от леглото, трябва да изпие една биричка (дреболия, това е само клин за махмурлука). А алкохолът днес в Полша – освен цигарите и напитките, съдържащи кофеин – е най-широко достъпната хранителна стока, унищожаваща пряко черния дроб, сърцето, бъбреците, стомаха и нервите.Написах “пряко”, но май трябва да си оттегля думите. Защото нали бременните жени у нас често ги съветват – абсолютно безсмислено – червено вино за “по добро кръвообращение”, а мой познат неотдавна ме уверяваше, че когато го боли сърцето, “най-добре му действа” чашка коняк. (На него – възможно, но дали и на сърцето му?).

     На алкохолизма в полското общество е наложено такова социално клеймо, че дори и лекарите пренебрегват неговите симптоми, а жертвите му отчаяно отричат – дори и пред себе си – неговите проявления.

     Честно казано алкохолизмът е срамна болест не само за хората, непосредствено засегнати от него. От нея се срамуват също и семействата, познатите, колегите. И още по-странно – рядко някой се срамува от самото пиене или дори от напиването; това, което предизвиква най-голямото чувство за срам, е започването на лечение, а после намерението да се води трезвен живот. “Какво ще кажа в службата?” – питат пациентите. Страхът от признаването на алкохолната болест за съжаление не е съвсем безоснователен, защото за провеждане на лечение от алкохолизъм в Полша още може да си изгубиш работата.  Един пациент определи този парадокс така: “Тези, които продължават да пият, ги крият, а тези, които са отишли да се лекуват, ги изхвърлят”.

     В мита за пропадналия до дъното алкохолик най-бързо престават да вярват хората, които сами се занимават с лечение на алкохолизма. От много социологични изследвания, проведени в САЩ и в Западна Европа, произтича, че, въпреки всеобщо разпространеното мнение, само от три до пет процента от алкохолиците свършват в прословутата канавка. Повечето имат семейства, не лоша работа и репутация на примерни граждани. Почти никой не се пързаля по наклонената плоскост. Алкохоликът живее като в люлка, като се люлее веднъж нагоре, веднъж надолу – само дето с течение на времето нагоре е все по-малко високо, а надолу – все по-ниско и ниско. Накрая обаче почти винаги тази люлка смъква човек до собственото му дъно, при което на един това може да му отнеме пет години, на друг – петнадесет или повече. Повечето пациенти на отделенията за алкохолици в болниците или консултативните центрове са уважавани хора (често заемащи високи постове), при които нарастващият алкохолен проблем е укриван дълги години с привидно нормална работа и нормален семеен живот, чак до момента, когато изкуствената фасада на порядъчния живот изведнъж започва да се разрушава поради пиенето.

     Погрешно е и доста разпространеното убеждение, че алкохолизмът засяга изключително мъжете. Жените също боледуват, само че по-тежко, защото по-често пият самотно и обикновено много по-късно търсят за помощ. Американските статистики сочат, че сред зависимите от алкохола жените са тридесет и пет до четиридесет процента.

     За разпространяването на алкохолизма влияе между другото и погрешното убеждение, че бирата и виното – особено бирата – са безвредни. “Нищо не съм пил – чуваме често – само бира”. Обаче в бирата има от четири до седем процента алкохол, във виното – от дванадесет до седемнадесет, в ликьорите – от двадесет и пет до четиридесет, във водката и коняците – четиридесет и пет. Алкохолът си е алкохол и точка.  Твърдението “нищо, само бира” не е нищо повече от тухла в издиганата от даден човек структура на отричане, засилваща убеждението, че “няма никакъв проблем”. Мой познат, който от пет години води трезв живот в общността на Анонимните алкохолици прочете тази глава на ръкописа и каза: “Непременно добави, че петдесет процента от хората в АА са станали алкохолици, като никога не са пили нищо друго освен бира”.

     Някои си създават и друг мит, че уж алкохолизмът се развива най-вече на базата на психологични конфликти. В действителност е обратно – психологичните конфликти, в които попада алкохоликът, са най-често следствие на болестта, а не нейна причина.

      Най-простата дефиниция на алкохолизма казва, че това е болест, жертвата на която е изгубила контрола над пиенето си. Неизмеримостта на понятието на този “контрол” обаче прави невъзможна категоричната и еднозначна диагноза.Трудността в поставянето на правилната диагноза идва и от там, че една от непосредствените последици от пиенето е постепенното влошаване на физическото и психическото здраве на пиещия; изобщо не е задължително последствията да бъдат видими от пръв поглед. Често алкохоликът или обкръжението му най-напред започват да се оплакват от проблеми, които са вторични симптоми на болестта, към които се отнасят между другото: разпадането на семейството, изострянето на междуличностните конфликти, асоциалното поведение или колизията със закона и най-различни усложнения, свързани със занемаряването на служебните задължения.

      Всеки алкохолик най-напред започва да пие в компания. Заедно с повишаването на поносимостта към алкохола организмът на пиещия постепенно става зависим от алкохола от физиологична гледна точка; накратко алкохоликът се нуждае от все по-големи дози алкохол, за да постигне желания резултат – резултатът винаги трябва да бъде “по-добро самочувствие”. Тогава говорим за психологична зависимост, защото алкохолът изпълнява ролята на лекарство, подтискащо мъчителните емоции и неприятните психически състояния. Тъжният парадокс е в това, че с времето това жадувано състояние престава да бъде постижимо, но необходимостта от пиене остава. Алкохоликът се намира в капан – вече не може да се напие и не може да изтрезнее. Най-лошото обаче е това, че такъв човек не може сам да излезе от омагьосания кръг на деструктивното пиене. Ситуацията става така непоносима, че в масивната стена на отричането може да започнат да се появяват първите пукнатини. Ако тогава някой предложи помощ, алкохоликът в този случай обикновено не я отхвърля.


 

     А сега няколко думи за помагането. Защото то се свързва с така лични и трудни за идентифициране неща като любовта, приятелството, отговорността, опеката, грижата, привързаността, лоялността – в тази област са се натрупали и затвърдили най-много митове и парадокси. Все пак трябва да отбележим, че всякакви действия, продължаващи възможността за по-нататъшно пиене не са помагане на алкохолика за завръщане към здравето, а подпомагане на болестта му. Колкото по-бързо алкохоликът започне да се измъчва от последствията от пиенето си, толкова по-бързо ще се образуват пукнатини в собствената му система от заблуждения, поддържаща убеждението, че “ами всичко е в най-добро състояние”. Така че ако нещо в живота му не е наред поради алкохола, алкохоликът първи трябва сам да поправи или промени това.

     В действителността обаче се намират полицаи, които не искат да отнемат книжката на пияния шофьор; съпруги или майки, които вземат заеми, за да изплатят пиянските дългове на своя “глава на семейството” или да платят на адвокат, когато алкохоликът е заплашен от юридически последствия след някаква ексцесия; началници, които си затварят очите за престъпното поведение в работата на пияните си или махмурлии подчинени. А освен това повечето от нас не веднъж са измъквали познати или приятели от неприятности, в които са попадали, когато са били “ошушкани до последната стотинка”, “имали са прекъсване в биографията”, “натровили са се на купон”, “запили са”, “наковали са се” или просто са се нуждаели от няколко гроша “за бира и шкембе”. С други думи, почти цялото общество доста безсмислено подпомага деструктивния навик на пиянството, който при едни вече приема неизлечима форма на зависимост, а при други неизбежно води към нея.

     Осъзнаването, че алкохоликът има по-голям контрол над своята зависимост отколкото диабетикът над диабета или астматикът над астматичните си пристъпи може да помогне на хората, страдащи от алкохолизъм да преодолеят съпротивата да признаят проблема си и да се обърнат за помощ. Защото помощта е “на една ръка разстояние”. Тя трябва да се търси не само при лекарите и психолозите, също толкова необходими знания и подкрепа може да се намерят и в групите на Анонимните алкохолици. У нас започна да се развива и система за подкрепа за семействата и приятелите на алкохолици – както пиещи, така и трезвеещи – в групите за взаимопомощ Al-Anon; в някои градове са създадени и първите в Полша групи Alateen, в които тийнейджърите от семейства, засегнати от алкохолизма, се срещат, за да “споделят опит, сила и надежда”, помагайки си един на друг и така да спасят застрашеното си детство и да получат душевно спокойствие.

 

     Трезвеността е началото на пътя

 

     В началото на петдесетте години в американската медицинска литература се появи нов термин: алкохолна болест. Най-просветените лекари още тогава започват да разпознават този синдром у пациенти, оплакващи се на ред различни физически страдания, върху които преди се концентрираше цялото внимание както на пациента, така и на лекаря.

     Започва да се забелязва, че придобиването на постоянна трезвеност от човек, пил много години – който идва за лекарства срещу безсъние, слабо сърце, болни бъбреци, черен дроб или стомах – често е причина за пълното изчезване на физическите проявления на болестта. По този начин алкохолизмът е признат за първична болест, което означава, че най-напред пациентът трябва да се върне към живот без алкохол, а едва след това евентуално да се заеме със здравословните си проблеми; тези проблеми впрочем най-често изчезват сами не след дълго, когато пациентът спре да пие. Най-трудно е обаче да се спре да се пие, особено когато степента на зависимост е достигнала до напреднал стадий.

     Идеята за коалкохолизма като първична болест става изходна точка при създаването на нов подход към лечението на зависимостите. Върху нея оказва влияние развитието на психологията и оценяването на значението й в много области на живота в американското общество през шейсетте години, което със сигурност ускорява хуманизирането на точната биохимична медицина въобще и на психиатрията в частност. Тогава също е забелязана за първи път аналогията между алкохолизма и другите видове зависимост – такива като наркоманията, лекоманията, а дори и различните видове смущения, засягащи такива физиологични функции като яденето и секса. Решаваща роля за близкото опознаване на природата на зависимостите и търсенето на най-ефикасните методи за лекуването им изиграва движението на Анонимните алкохолици.

     То се създава в градчето Акрон (Akron) в щата Охайо през 1935 г., когато двама измъчени алкохолици – лекар и борсов посредник – които преди това многократно и безуспешно се опитвали самички да откажат пиенето, забелязали, че могат да направят чудо: срещайки се и разговаряйки помежду си, те запазват трезвеността си и постепенно се освобождават от манията да пият и от всичко това, което пиенето води със себе си. След шест месеца пътищата им се разделят, но двамата, окрилени от запазената толкова дълго трезвеност, продължават да изпълняват мисията си – единият продължава в Акрон, а другият в Ню Йорк. През пролетта на 1939 г. в тези два града се срещат редовно вече близо стотина трезви алкохолици. През известно време някой от тях се пренася на друго място, като взема със себе си новата идея и така групи на Анонимните алкохолици се организират навсякъде, където пристига алкохолик, който е отказал пиенето и желае да продължава да живее в трезвеност.

     Красотата на програмата на Анонимните алкохолици се състои в това, че те забелязали разликата между сухия алкохолик и трезвия алкохолик. И двамата вече не са химически отровени, но единият е непрекъснато пиян “на сухо” – защото неговото мислене, чувства и начин на реагиране на вътрешните си потребности са точно такива, както когато не е бил в състояние да живее без непрекъснатата необходимост да подобрява самочувствието си с помощта на чашката; докато другият е престанал да се бори с порока си, признал е неуспеха на усилията си и се е подчинил напълно, безусловно и абсолютно на колективната мъдрост на АА, признавайки съществуването на висша сила, която може да бъде Бог, както и да го разбираме, цялата Общност или понякога просто групата на АА.

      Колективната мъдрост на Общността учи болния на това, на което никога не се е научил от майка си и баща си, защото не ги е имал, или по-често, защото те са постъпвали не така, както са били длъжни. Тя го учи да живее такъв, какъвто е, без да бяга в илюзиите, привидностите, миражите или опиянението.

      Заедно с развитието на АА – от първите двама до милиона трезви алкохолици – за известно време се развиват успоредно две течения в лечението на алкохолната болест; АА, създадена от опита и колективната мъдрост на все по-многобройната организация на трезвите алкохолици, и второто, опиращо се на медицинския модел на съвременната психиатрия, служеща си главно със психоанализа, подпомагана от психотропни средства.


 

      Концепцията, свързваща елементи от програмата на Анонимните алкохолици с опита на различните психотерапевтични школи, особено тези за групова терапия с бихевиористично-когнитивна насока, се оказва най-ефикасна. Днес в почти всеки по-голям град в САЩ има от няколко до няколко десетки специализирани центрове за лечение на алкохолизма и наркоманията.Те се различават помежду си по начина на решаване на конкретните методологични проблеми, понякога по времетраенето на лечението и неговата интензивност, но основната концепция е една и съща.

     Статистиката показва, че всички сътрудничещи си с АА програми за лечение на алкохолизма в САЩ, както при стационарното, така и при амбулаторното лечение, са по-ефикасни от тези, които се опират изключително на медицински методи или на методите на класическата дълбинна психотерапия.

     Директор на Центъра за лечение на зависимостите в Сентинела Хоспитъл (CentinelaHospital) в Ингълууд (Inglewood) в Калифорния е психиатърът доктор Джералд Розански (дядото Ружански пристига в Америка с първата вълна емигранти от Полша в края на 19. век). Болницата е една от най-луксозните в околностите на Лос Анджелес, но въпреки това списъкът на чакащите за място в нея е много дълъг.

      В заведението има две отделения – за младежи и за възрастни. Младежите имат най-често проблеми с наркотиците (предимно хероин и кокаин); възрастните пациенти идват главно с алкохолни проблеми. Алкохолизмът и наркоманията се лекуват по сходен начин, защото в основата си това са две форми на една и съща болест; различен е само съставът на химическата субстанция, променяща настроението на човек чрез въздействието й върху мозъка и централната нервна система.

     Основата на тукашния метод е изградена от два принципа. Първо, за да започне лечението, пациентът трябва да изтрезнее. Ако има нужда, болният преминава през детоксикация. Доктор Розански казва, че отдавна не е виждал при новодошлите пациенти случаи на делириум тременс или халюцинации. Хората сега идват да се лекуват на много по-ранен етап отколкото преди.

     Второ, лечението обхваща цялото най-близко обкръжение на пациента.Семейството може да се сравни с многоелементна система, намираща се в динамично равновесие; промяната на поведението на един от елементите води до нарушаване на равновесието на цялата система; ако другите елементи не се променят, системата е застрашена от разбалансиране или накрая от разпадане.Когато процесът на промяна, започнат от един елемент на системата, бъде задържан, а после възпрян, тогава цялата система ще се върне към първоначалното си състояние (тоест алкохоликът ще се върне към чашката).

      От първия ден на пациента в болницата на д-р Розански семейството всяка вечер идва на групова терапия и учебни занятия. Роднините са длъжни да участват в лекциите и в разговорите на теми по медицинските, психологичните и социалните аспекти на химическите зависимости.Филмите, таблиците, илюстрациите и увеличените микроскопски снимки, с които си служат преподавателите, показват процесите и промените, ставащи в мозъка и централната нервна система, в кръвта и различните органи под влиянието на алкохола и наркотиците.Няма значение, че малка част от слушателите е запозната с медицинската терминология. Няма проблем – тази лекция ще я разбере всеки, който общува с алкохолната болест.

     Същевременно на лекциите става и нещо още по-важно. В усещането на слушателите фокусът се премества от житейския аспект на пиянството върху медицинския; това, което винаги се е смятало за грях или за непростима слабост на волята, тук приема квалификацията на болест – неизлечима болест, до известна степен приличаща на диабета или алергията. Ако диабетикът изяде половин килограм захар, ще изпадне в кома и ще умре. Ако алкохоликът не престане да пие, болестта също ще го убие. Както захарта е убийствена за диабетика – и не е за здравите хора – така и алкохолът е убийствен за болния от алкохолизъм и не е за другите. Аналогията отива още по-далече: от диабет не можеш да се излекуваш, но можеш да достигнеш до преклонна възраст, ако спазваш определена диета. Няма нещо такова като “бивш диабетик” и също така няма нищо такова като “бивш алкохолик”. Затова пък може да се говори за “не пиещ алкохолик” или  “трезвен алкохолик” (Анонимните алкохолици в Америка го определят с още по-точен термин, онагледяващ непрекъснатия и развоен характер на процеса на физическа, психическа, социална и духовна регенерация на трезвения алкохолик, когото наричат recoveringalcoholic– връщащ се към здравето).

     Средно образования човек днес признава авторитета на науката; следователно когато науката издаде на алкохолика смъртна присъда, той и неговите близки ще повярват в нея. А под бесилката е лесно да поискаш обет от обречения. И затова след запознаването на пациента и семейството му с физиологичната страна на зависимостта идва времето за поставяне на условия относно такива въпроси като ангажирано участие в програмата на лечението, безпрекословно изпълняване на всички препоръки на терапевта (бележки от дадената литература, водене на дневник на емоциите), обещание да не се правят драстични промени в живота за една година от започването на лечението, задължително продължаване на психотерапията за шест месеца след напускането на заведението. От точното изпълнение на тези задължения зависи ефективността на терапията, а следователно и бъдещето както на пациента, така и на неговото най-близко обкръжение.

     Клиничният персонал в центъра за алкохолици в болницата Сентинела се състои от един психиатър, един магистър по психология и шестима терапевти – двама специалисти по съпружеските и семейните въпроси, а останалите четирима са не пиещи алкохолици, многогодишни участници в програмата на АА, съответно обучени в областта на психологическата помощ.

 *

     Франк е алкохолик, на тридесет и една години и осем години трезвеност, получена в АА. Бил е на девет години, когато е започнал да пуши марихуана, и на единадесет, когато за първи път се е напил. Тогава не завършил училище, семейството се отрекло от него, няколко години живял буквално в канавката. В Сентинела хоспитъл работи с алкохолици от 1983 г. Понастоящем е във втори курс по психология, след три години ще получи магистърска диплома. Казва: “Алкохоликът може да накара да го съжалява всеки – колегите, учителите, родителите, дори и лекарите, но мен не може да ме измами. Прекалено добре знам в какво се състои самозаблуждаванетопри човек, чиято мания е водката. Сам съм преминал през това”.

      Франк е облечен в дънкии карирана риза и ако не е оплешивяващото му чело, трудно може да бъде различен от най-младите пациенти на заведението. В отделението има и момичета, но в деня, когато пристигнах за разговора с д-р Розански, не срещнах нито едно. Или пък може и да съм срещнала, но да съм ги взела за пациентки или сестри.Защото всички в заведението носят обикновени облекла, трудно може да се познае кой е от персонала и кой от лекуващите се.


 

   Викат д-р Розански на телефона, а ние с Франк отиваме в дежурната да си поговорим.

     - Обеща да ми кажеш по какъв начин програмата на АА е била интегрирана във вашето заведение с медицинския метод за лечение на алкохолизма – започвам от това, което ме интересува най-много.

     - Първо, казваме кои са Анонимните алкохолици и в какво се състои тяхната програма; водим пациентите на сбирки на АА или съответно на Анонимните наркомани. Но преди всичко всеки пациент изучава подробно Първата стъпка, тоест признава, че е безсилен спрямо алкохола, че е престанал да управлява собствения си живот. Нашите пациенти преминават през тази стъпка писмено, като попълват обширни анкети, които ние им раздаваме. От тази Стъпка започва завръщането към здравето. Тя е най-важната и заедно с това най-трудната. Въпросът е човек да си спомни всички случаи в живота, когато е решавал, че ще изпие само една чашка, а се свършвало с това, че накрая се е напил както винаги, и всичките случаи, когато си е казвал, че този път няма да пие, а все пак е пил. Примерите са свидетелство именно за това, което в Първата стъпка се нарича безсилие спрямо алкохола. След това пациентът си припомня – и педантично описва – всичките случаи, които свидетелстват, че е престанал да управлява живота си – когато тържествено е решил нещо или нещо е запланувал, но нищо не е излязло от това. Тук имаме и открити сбирки на АА – провеждат се в столовата или в още по-голямата лекционна зала горе в зависимост от броя на участниците, защото на тях идват много пациенти от другите отделения, а също и болничния персонал (защото искат нещо да научат или пък сами са алкохолици – в здравните служби има много алкохолици). Това са нормални сбирки на АА, които нямат нищо общо с нашата програма. АА е общност от жени и мъже, които не са свързани с никаква институция. Както гласи една от Традициите на АА, единствената цел на групата на АА е да носи послание на алкохолика, който още страда.

     Телефонът иззвъня. Франк се сбогува с мен, защото трябваше да се връща на работа – след минута “започваше групата”. Предаде ме на колежката си, която вече бях срещнала, докато разглеждах болницата. Д-р Розански ме беше оставил преди това за половин час в залата, където тя имаше разговор за “люлката на настроението”, в която се “люлее” пиещият.Там разбрах, че всичко започва от изходното състояние на скука, страх или плахост, от които алкохолът освобождава, като засилва люлката далеч на дясно: към оживлението, възбудата, чувството за решителност, храброст и сигурност в себе си; все пак тя неизбежно се връща, като махало, до изходния си пункт. И човек отново е обхванат от скука, страх, плахост. Значи отново посяга към чашката. Амплитудата на колебанията се увеличава. Престава да ни пренася от “нормално” към “добре”, а започва да ни люлее от “добре” към “зле” – все по-далече и далече вляво от изходната ос, докато “зле” преминава в “непоносимо” и вече въобще не може да се достигне това състояние, когато просто е “нормално”, защото засилената люлка не може да се спре. Д-р Розански дойде да ме вземе за по-нататъшно разглеждане в момента, когато започваше частта за възприемчивостта на организма към алкохола.

      Когато се представяхме една на друга след излизането на Франк, обърнах внимание на забавното име на моята събеседничка – G-O, произнасяно “Джийо” – създадено от първите букви на две метрикални*(*Метрика (гр. mËtrikÙs “майчин”)  Извлечение от метрическата книга за датата на раждането. (бел. прев.)) имена: Дженевиев и Орландо. Джийо най-напред ми разказа малко за себе си – че е на четиридесет години, че е професионална сестра и че след няколко месеца ще получи диплома за магистър по психология. С доктор Розански работи от създаването на заведението, вече седем години.

     - С мен беше доста странно, макар и да мисля, че не съм изключение – сподели с мен тя. – Аз просто не знаех, че съм алкохоличка. Един ден срещнах човек, който беше в АА; започнах да ходя на сбирки и след известно време вече имах съмнения, че съм на наклонената плоскост. В АА разбрах в какво се състои зависимостта. От тогава съм дълбоко убедена, че алкохолизмът не е болест на пиенето, а смущение на мисленето, и също така, че можеш да бъдеш алкохолик, дори да пиеш само от време навреме или намирайки се в началния стадий на алкохолизма, въпреки това да имаш всички симптоми и признаци, характеризиращи болестта. Затова обръщам такова значение на образованието. Иска ми се цялото общество да разбере в какво се състои проблемът на зависимостта; че алкохоликът изобщо не трябва да бъде опърпан скитник нито е задължително да пие всекидневно. Също така смятам, че от обучение в тази област се нуждаят лекарите и целият персонал на здравните служби. Мнението ми е, че дори учебниците дефинират погрешно зависимостта. Те, например, казват, че алкохолизмът е болестна реакция на органичното химично съединение с формула C2H3OH5. А пък в действителност изобщо не става въпрос за това. Защото не в това е най-дълбоката същност на зависимостта. Това е един от симптомите.Както алкохолизмът, така и наркоманията, лекоманията, хроничното преяждане, а дори и компулсивната работа по шестнадесет часа на денонощие – това, което наричаме workaholizm – представляват начални симптоми, появяващи се на фона на психическата и емоционална незрялост на човек и липсата на смелост и устойчивост на поражение. Тази незрялост се проявява именно в страха от интимност с друг човек, в разголването на своята, обикновено огромна впечатлителност и емоционалност; изразява се и в пониженото мнение за себе си и произтичащото от това неверие в чувствата, показвани от другите. Именно на тези проблеми са посветени лекциите, разговорите и дискусиите за пациентите от нашето заведение, а също и литературата, която препоръчвам за четене. Всички си водят дневници, в които си записват размислите относно прочетеното, от занятията и от терапията в групата. Пациентите също почистват и залата, в която се занимават, и дават дежурства в столовата. С други думи лечението се състои в учене и работа, понякога много тежка умствена работа и огромни психически усилия. При различните хора времето и протичането на лечението е различно. Всеки човек се учи в своето темпо и това трябва да се уважава. Най-важното нещо, което пациентите трябва да разберат, е това, трезвостта не е краят на пътя, а неговото начало. Това е поредният елемент, който нашата болница е приела от програмата на АА. АА дава опора на хората, които са слезли от люлката на земята и продължава да им се вие свят. Ние като професионалисти също трябва да дадем опора на нашите пациенти, така че им говорим за АА и ги водим на сбирки, за да видят за какво става въпрос. А ако сред нас има и някой, който е връщащ се към здравето алкохолик, както например аз или Франк, то пациентът по-лесно ще повярва, че и на него ще му се удаде, щом като на нас ни се удава.

      От Джийо също разбрах и че през седемте години лечение в Сентинела хоспитъл са преминали над пет хиляди пациенти. Неколкостотин са били тук повече от един път – след втория път вече трезвеят окончателно. Броят на “абсолвентите”, които остават в контакт, посещават, пишат и идват на годишните събирания на оздравелите, превишава три и половина хиляди души и непрекъснато нараства.

     Доктор Розански, който междувременно се е върнал в отделението и се е включил в разговора, каза, че обикновено е много предпазлив в изписването на психотропни средства на пациентите, които идват при него и се оплакват от безсъние, депресия, пристъпи на страх или главоболие малко след започването на лечението. Предпазлив е по отношение на лекарствата дори тогава, когато от подробната анамнеза става ясно, че смущението, от което пациентът страда, може да има хроничен или органичен характер.

 


 

    - При тези проблеми също за пример ни служи моделът на АА; говорим за някой, че е “чист и трезвен”, когато не се намира под въздействието на никаква химическа субстанция, включително и лекарства – казва д-р Розански. – Не научих това, докато следвах медицина, а като наблюдаваххората, които някога не можех да излекувам от алкохолизма с помощта на антабус, валиум, либриум, торазин, метадон или литиум, и които отиваха в АА и преставаха да пият. Това се започна от един мой пациент, който се върна при мен след години психоанализа, десетина сесии на затворено лечение и множество терапии с всички възможни психотропни средства, и ми разказа за това как е оцелял благодарение на АА през първата от ранната му младост година и половина трезвен живот. Започнах да ходя на откритите сбирки на АА от любопитство, но си и признавам, че доста дълго разчитах да ги хвана в нещо… Изучих много внимателно Big Bookи цялата литература на АА и за АА. И постепенно в главата ми започна да проблясва идеята за обединяването на моите медицински и психиатрични знания с пълната с простота духовна идеология на програмата на АА. За щастие тогава вече в няколко щата съществуваха съвременни центрове за алкохолици, опиращи се на подобни принципи – например Johnson Institute и Hazelden в щата Минесота, така че можех да ползвам техния опит.

     - Означава ли това, че на алкохолика не може да се помогне без АА? – питам аз в заключение.

     - Разбира се, че може – намесва се Джийо. – Има и хора, които са престанали да пият без АА и водят самотно новия си живот. Явно това им се харесва. Но аз не бих искала да живея така.От друга страна в АА можеш да срещнеш хора, които непрекъснато се връщат към пиенето. Значи, трудно е да се каже как наистина е по-добре. Аз мога да кажа само за себе си. АА според мен предлагат най-здравословния начин. АА предлагат обучение, приятелска среда, чувството за общност, приятелството и любовта на другите, помощ и надежда.Нашият порок се състои в това, че човек в цялото си нещастие е ужасно сам. Можеш да живееш сам и също можеш да престанеш да пиеш в изолация от света. Но аз не смятам това за проява на психично здраве. Цялата концепция на АА се състои в духовната общност и взаимната помощ, на споделянето и присъствието сред другите, и това присъствие сред другите освобождава човек от неговото болестно състояние на духа и мисълта, освобождава го от неправилния му живот.

     Връщането към здравето в АА ми напомня на изкачването по ескалатор, който слиза надолу. В АА няма нещо такова като спиране на едно място; ако само престанеш да се изкачваш нагоре, веднага започваш да слизаш надолу. Именно това е толкова прекрасно и привлекателно за мен в АА, че в стремежа си към по-добър живот мога и аз понякога на някого да подам ръка, друг път някой друг ще ми я подаде и не си сам на този ескалатор, завличащ непрекъснато човек надолу.