A- A A+

 

     Трябва да отбележим и че думите “алкохолик” и “алкохолизъм” повечето хора използват доста свободно. Таксиджията, с когото скоро пътувах към работата си, каза, че смята за алкохолик бившия си колега, който си пропил таксите и е паднал толкова ниско, че вече може само да ходи за безплатна супа в приюта на ул. Гроховска. Децата от моя блок определиха, че алкохолик е миришещият на водка човек с червен нос, когото виждат до павилиона за бира. А майката на моя позната каза буквално: “Алкохоликът е самото дъно”.

     Следователно имаме другия парадокс: приютът, павилионът за бира и това прословуто дъно се отнасят към нещо като стил на живот, но пътят към промяната на този стил на живот обикновено преминава през болницата. Значи все пак алкохолизмът може и да е болест? Тук се сблъскваме с поредния парадокс. Ако е болест, защо не се изучава в медицинските академии?

     От страх от инфаркт или рак хората се подлагат на най-различни  лекарски изследвания, за да може да открият колкото се може по-рано болестта и да се спасят от преждевременна смърт. Никой обаче не отива доброволно на лекар от безпокойство дали случайно не пие прекалено много, дори когато след голям запой има епизоди на амнезия (тогава шеговито се казва, че на някой му се е “прекъснал филма”), или на другия ден е токова болен, че за да може да стане от леглото, трябва да изпие една биричка (дреболия, това е само клин за махмурлука). А алкохолът днес в Полша – освен цигарите и напитките, съдържащи кофеин – е най-широко достъпната хранителна стока, унищожаваща пряко черния дроб, сърцето, бъбреците, стомаха и нервите.Написах “пряко”, но май трябва да си оттегля думите. Защото нали бременните жени у нас често ги съветват – абсолютно безсмислено – червено вино за “по добро кръвообращение”, а мой познат неотдавна ме уверяваше, че когато го боли сърцето, “най-добре му действа” чашка коняк. (На него – възможно, но дали и на сърцето му?).

     На алкохолизма в полското общество е наложено такова социално клеймо, че дори и лекарите пренебрегват неговите симптоми, а жертвите му отчаяно отричат – дори и пред себе си – неговите проявления.

     Честно казано алкохолизмът е срамна болест не само за хората, непосредствено засегнати от него. От нея се срамуват също и семействата, познатите, колегите. И още по-странно – рядко някой се срамува от самото пиене или дори от напиването; това, което предизвиква най-голямото чувство за срам, е започването на лечение, а после намерението да се води трезвен живот. “Какво ще кажа в службата?” – питат пациентите. Страхът от признаването на алкохолната болест за съжаление не е съвсем безоснователен, защото за провеждане на лечение от алкохолизъм в Полша още може да си изгубиш работата.  Един пациент определи този парадокс така: “Тези, които продължават да пият, ги крият, а тези, които са отишли да се лекуват, ги изхвърлят”.

     В мита за пропадналия до дъното алкохолик най-бързо престават да вярват хората, които сами се занимават с лечение на алкохолизма. От много социологични изследвания, проведени в САЩ и в Западна Европа, произтича, че, въпреки всеобщо разпространеното мнение, само от три до пет процента от алкохолиците свършват в прословутата канавка. Повечето имат семейства, не лоша работа и репутация на примерни граждани. Почти никой не се пързаля по наклонената плоскост. Алкохоликът живее като в люлка, като се люлее веднъж нагоре, веднъж надолу – само дето с течение на времето нагоре е все по-малко високо, а надолу – все по-ниско и ниско. Накрая обаче почти винаги тази люлка смъква човек до собственото му дъно, при което на един това може да му отнеме пет години, на друг – петнадесет или повече. Повечето пациенти на отделенията за алкохолици в болниците или консултативните центрове са уважавани хора (често заемащи високи постове), при които нарастващият алкохолен проблем е укриван дълги години с привидно нормална работа и нормален семеен живот, чак до момента, когато изкуствената фасада на порядъчния живот изведнъж започва да се разрушава поради пиенето.

     Погрешно е и доста разпространеното убеждение, че алкохолизмът засяга изключително мъжете. Жените също боледуват, само че по-тежко, защото по-често пият самотно и обикновено много по-късно търсят за помощ. Американските статистики сочат, че сред зависимите от алкохола жените са тридесет и пет до четиридесет процента.

     За разпространяването на алкохолизма влияе между другото и погрешното убеждение, че бирата и виното – особено бирата – са безвредни. “Нищо не съм пил – чуваме често – само бира”. Обаче в бирата има от четири до седем процента алкохол, във виното – от дванадесет до седемнадесет, в ликьорите – от двадесет и пет до четиридесет, във водката и коняците – четиридесет и пет. Алкохолът си е алкохол и точка.  Твърдението “нищо, само бира” не е нищо повече от тухла в издиганата от даден човек структура на отричане, засилваща убеждението, че “няма никакъв проблем”. Мой познат, който от пет години води трезв живот в общността на Анонимните алкохолици прочете тази глава на ръкописа и каза: “Непременно добави, че петдесет процента от хората в АА са станали алкохолици, като никога не са пили нищо друго освен бира”.

     Някои си създават и друг мит, че уж алкохолизмът се развива най-вече на базата на психологични конфликти. В действителност е обратно – психологичните конфликти, в които попада алкохоликът, са най-често следствие на болестта, а не нейна причина.

      Най-простата дефиниция на алкохолизма казва, че това е болест, жертвата на която е изгубила контрола над пиенето си. Неизмеримостта на понятието на този “контрол” обаче прави невъзможна категоричната и еднозначна диагноза.Трудността в поставянето на правилната диагноза идва и от там, че една от непосредствените последици от пиенето е постепенното влошаване на физическото и психическото здраве на пиещия; изобщо не е задължително последствията да бъдат видими от пръв поглед. Често алкохоликът или обкръжението му най-напред започват да се оплакват от проблеми, които са вторични симптоми на болестта, към които се отнасят между другото: разпадането на семейството, изострянето на междуличностните конфликти, асоциалното поведение или колизията със закона и най-различни усложнения, свързани със занемаряването на служебните задължения.

      Всеки алкохолик най-напред започва да пие в компания. Заедно с повишаването на поносимостта към алкохола организмът на пиещия постепенно става зависим от алкохола от физиологична гледна точка; накратко алкохоликът се нуждае от все по-големи дози алкохол, за да постигне желания резултат – резултатът винаги трябва да бъде “по-добро самочувствие”. Тогава говорим за психологична зависимост, защото алкохолът изпълнява ролята на лекарство, подтискащо мъчителните емоции и неприятните психически състояния. Тъжният парадокс е в това, че с времето това жадувано състояние престава да бъде постижимо, но необходимостта от пиене остава. Алкохоликът се намира в капан – вече не може да се напие и не може да изтрезнее. Най-лошото обаче е това, че такъв човек не може сам да излезе от омагьосания кръг на деструктивното пиене. Ситуацията става така непоносима, че в масивната стена на отричането може да започнат да се появяват първите пукнатини. Ако тогава някой предложи помощ, алкохоликът в този случай обикновено не я отхвърля.

ИЗБИРАМ СВОБОДАТА - Ева Войдилло

ИЗБИРАМ СВОБОДАТА

Ева Войдилло

превод: Васил Петров

редактор: Аделина Петрова

коректор: Жасмина Кръстева

Тази книга е издадена благодарение на Фондация "Батори".

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Ева Войдилло "ИЗБИРАМ СВОБОДАТА"


     Ева Войдилло е доктор по психология, специалист в лечението на зависимости, психотерапевт в Центъра за терапияна зависимостите в Института по психиатрия и неврология във Варшава.

      Във фондация "Стефан Батори" ръководи международна образователна програма за зависимостите в Централна и Източна Европа и Азия.
      Авторка е на многобройни публикации, между които "Покана за живот", "Вдигни глава", "В съгласие със себе си", "Началото на пътя", "Да приемем себе си", "Да простиш", както и превода от английски на полски език на книгата на С. Браун "Лечението на алкохолици".
     От 1991 г. е редактор на полския тримесечник "АркА", посветен на проблемите на зависимостите (който излиза също така на руски и български език).
      Ева Войдилло е носител на Медала на "Св. Йежи" за постижения в областта на терапията и профилактиката на зависимости, както и на наградата на Министъра на правосъдието за заслуги в работата с лишените от свобода.