5. Братството на сестрите

   Не е лесно да си жена. Мисля, че не е лесно да си и мъж, но сега да поговорим за жените. За това, което ни свързва и разделя, за това, което другите не разбират и ние самите също невинаги разбираме. Преди всичко за това, как можем да си помагаме, когато някоя от нас се опитва да се измъкне от нещастието, от “дупката” – както казваме, от притесненията, от опресията или от зависимостта.

   Чувството за връзка (свързаност?) се изгражда лесно, като се опираме на общите признаци, които някак ни отличават от другите. Ние, например, плачем. По причина на нашите бащи и майки, съпрузи, деца, нашите приятели и врагове. Плачем от любов, от жал, от щастие, от злоба, от състрадание и от страх. Плачем над книги, над ковчези и над себе си. Срамуваме се от сълзите си и въпреки това не можем да ги задържим. Плачем на възглавницата, гризейки си ноктите, хлипайки, виейки и без да издаваме глас.

   Когато разказваме нещо, обичаме подробностите, описанието на обстоятелствата, отклоненията. Не обичаме да бързаме към поантата, много неща едновременно ни се струват важни. Искаме да обсъдим всеки проблем от началото до края. Говорим, за да се слушаме ние самите, а не само някой да разбере.

   Оглеждаме се в огледалата, във витрините и в очите на близките си. Бдително, внимателно и подозрително наблюдаваме своите лица, шии, гърди, кореми, крака – цялото тяло. Още като малки момиченца жадуваме да бъдем жени, умирайки същевременно от страх, че някога ще станем такива. В своите самооценки сме сурови го границата на жестокостта. Често изобщо не се харесваме.

   Малко от нас реализират собствените си цели. А и тези жени, които знаят какво искат, невинаги позволяват на крилете си да ги отнесат нависоко. Поемаме върху себе си товара на другите хора, носим техните болести, старост и безотговорност. Спасяваме другите от опресията, утешаваме ги, спасяваме ги, страдаме с тях и за тях. Стараем се да бъдем полезни. Само понякога, когато наистина силите ни не достигат, падаме.

   Ах, как жестоко другите не обичат това. Какви притеснения им създаваме – с нашите сълзи и мигрени, които разцепват черепа ни на две; с депресията, която не позволява да се измъкнем от леглото, за да измием съдовете; със слабостта си, поради която днес няма да има обяд. Чувстваме дълбоко под пъпа си тези техни обвинения и сме готови сами себе си да бием по лицето. Накрая с наведена глава се принуждаваме на усилието – още малко, още няколко години. Докато пораснат децата. Докато нещо се случи.

   Е, нека най-накрая нещо да се случи. Вдигни глава. 

   Завършвайки терапията, една от нашите пациентки написа в прощалното си писмо към алкохола и алкохолизма: Когато пристигнах тук, се чувствах като робиня. Днес имам усещането, че съм се изтръгнала от робството на триглаво чудовище: едната глава бяха моите обиди, другата – моите вини, а третата – липсата на вяра в себе си. Какво пък, възвишените моменти провокират към възвишени думи. Онази жена получи аплодисменти за красивата метафора, но също така и много предупреждения: Внимавай, прекалено рано е за сигурност в себе си. Помни, това не е краят, а едва началото на пътя. Не изпадай в преждевременна еуфория. Ще видиш, чакат те много трудности. Помни за най-важното – не ти е позволено да оставаш сама.

   Ако е сама, то с кого? Така трудно е да угодиш на близките. Искат да взимат колкото се може повече, особено сега, когато си събудила техните надежди, че ще оздравееш, ще станеш силна и “нормална”. Трудно е да се опреш на тях. Изследванията показват, че сред пациентките на едно от варшавските отделения за лечение на алкохолизма само тези жени, които са имали в своето обкръжение друга възрастна жена, например майка, дъщеря или сестра, са успявали да продължат въздържанието си по-дълго от 3 месеца след лечението. Другите – дори тези с пълно семейство – за съжаление разваляли статистиката на оздравелите. Изследванията са провеждани отдавна, когато лечението беше още лошо и в Полша нямаше АА. Толкова повече те ни дават поле за размисъл. Без внимателна и добронамерена помощ почти няма начин да се излекуваш от зависимостта.

   Съществена роля играе терапията, благодарение на която изобщо може да се повярва в шанса да променим живота си. Тя помага да си дадем сметка, че старите обиди – наши и чужди – това е изтекло минало, че можем да не приемаме новите обиди и на никого повече да не причиняваме кривда. Терапията помага също и да наберем вяра в себе си и да започнем да мислим в категориите “ще успея, искам, мога, ще бъда”. Именно на това учи нашата терапия, програмата на АА и общността от хора, възвръщащи здравето си. Това е нужно на всички, а на жените допълнително са нужни други жени. За да не се заблудят, да не изгубят ориентация – трябва да се вземат в ръце. За да намерят себе си – а може би отново да се създадат – трябва да застанат пред голямо огледало, на което да се съсредоточат очите  на други жени – такива като теб и различни от теб, подобни и не подобни, близки и далечни. За да станеш жената, която винаги си искала да бъдеш, или такава, каквато искаш да станеш от днес, са необходими очите и гласовете на много жени, климатът на техните шеги, мелодията на техните тъги, цветовете на техните желания. Така, както речта ни е даден от речта на другите хора, така да бъдем жени могат да ни научат само други жени. Нали има нещо такова като женственост. В нея няма насилие, сила и конкуренция. Има съчувствие и жажда за красота, чистота и хармония. За да не загубим тези ценности и за да ги усилим, трябва да ги споделяме с някой “свой”, с когото може да се разберем от половин дума, без необходимост от обяснения. Трябва да можем просто да бъдем без притеснение себе си. Този комфорт не ни е позволено да си отказваме.

   А какво да правим, ако най-силно ни е наранила майката? Ако някога тя е отблъснала дъщеря си, отнемайки й доверието към всички жени на света? Ако най-дълбоко вкорененият символ на женствеността е ненавистна отчужденост, жестокост и отровна критика от страна на токсината майка? На такава дъщеря ще й бъде тежко, но тя още повече трябва да намери себе си в другите жени. Духовната инвалидност може и да не оправдава лошите майки, но ги обяснява. Не липсват и днес уморени и безпомощни хора. Преди може да са били още повече, защото по-малко се е говорело за взаимоотношенията, хората са имали по-малко знания за себе си и за другите, по-малко смелост за повдигане на трудните лични теми. Лошите майки са били лоши, защото сами са страдали и са се нуждаели от помощ, която отникъде не са получавали. Днес за тях може би е прекалено късно. Но за теб не. Вдигни глава.