3. Страхът

   Наричаме това чувство с различни думи: опасение, страх, безпокойство, уплаха, боязън, тревога. Дори ако отделните названия означават различни състояния, всъщност става въпрос за едно: от нещо се страхуваме. Например, можем да се страхуваме от:

● поражение

● болест

● чуждите

● да станем за смях

● пъкъла

● отхвърляне

● Божия гняв

● загубата на нещо или някого

● самотата

● болка

● компрометиране

● бездарност

● риск

● успеха

● смъртта

● разочарованието

● зависимост от някого

● всичко непознато

   Страхът е наш защитник и без него никога няма да се научим да избягваме заплахите – някои от които вероятно биха ни унищожили още в ранния период на живота ни. Страхът е много ефикасен учител. Да вземем детето, което си парва ръката на горещата печка. Страхът от повторението на болката го кара след това да се пази от всички горещи печки. Следователно не става въпрос да не се чувства страх. Става въпрос за целесъобразността на това чувство. Ако то ни помага, всичко е наред. По-лошо е, ако става обратното. Ако от страх пред нещо се ограничаваме, преставаме да се развиваме, застиваме неподвижно. Ако поради страх бягаме в самотата, алкохолизма, отказването от желанията и мечтите.

   Защото често се страхуваме напълно ирационално и то от неща, които изобщо не ни застрашават. Може да се страхуваме “за всеки случай”, предвиждайки най-лошото тогава, когато дори няма основание да очакваме това най-лошо. Някои се страхуват от “нещо”, а други от почти всичко. Може да се страхуваме от сериозен разговор, от шефа, от препоръчано писмо, от женитба, от лекарки изследвания, от гробището, от отиването на купон, от физическата близост, ласките, смъртта, от живота. Има хора, които се страхуват по навик от всичките тези неща заедно. Те се характеризират с недоверие, подозрителност, чувство за застрашеност. Лесно се отказват, отдръпват се и не приемат предизвикателствата.

   За съжаление за тези различни страхове има лесно достъпни лекарства, например, алкохолът, фармацевтичните средства и наркотиците. Тези средства помагат бързо да се освободим от страха и безпокойството. Някои от тях освобождават напрежението и дават привидна смелост; други обвиват съзнанието с мъгла и човек след малко чувства вместо страх изкуствено блаженство и безразличие. Така или иначе, става по-лесно. По-леко. Ако това трае достатъчно дълго, че тялото да привикне към даденото химическо средство и да не иска да функционира без него, тогава попадаме в капана на зависимостта. Попадаме в него несъзнателно, но можем да се измъкнем само съзнателно, влагайки в това по правило много и тежка работа. 

   Не си струва обаче да се освобождаваме от порока, ако трябва автоматично да се върнем към своите страхове. Нещо повече, самото измъкване от зависимостта не ни освобождава от страха, а тъкмо напротив – често го усилва. Зависимият затова е зависим, че е намерил за своите проблеми химично (или друго деструктивно) средство. Парадоксът обаче е в това, че това средство не решава проблемите, а само ги извежда на заден план. Понякога на толкова заден, че фактически преставаме да ги забелязваме. Още повече, че зависимостта предизвиква проблеми, произтичащи непосредствено то самата нея. Коварството на зависимостта е в мистериозно конструираната способност за намиране на оправдания за засищането на своя зависим глад, възвръщащ се от “привикването на тялото”, поне в първия период на въздържание и здравеене. Страхът, тревогата, уплахата и черногледството прекрасно действат за това; те обясняват отлично връщането към пиенето, друсането и другите форми на зависимото “самолечение”. Толкова се страхувам, че не мога да издържа. Трябва да пийна. Трябва да се успокоя. Трябва да заспя. Трябва да престана да мисля. Следователно, за да затръшнем веднъж завинаги вратата, през която ни нападат демоните и призраците на нашите страхове, трябва да се научим да се справяме с тях. Вече не с водка, реланиум или хероин, а със собствения си разум.

   Някой ще каже, че разумът невинаги ще успее да смени емоциите. Факт. За някои може да помогне топлата вана, приятната музика, разходката в гората, следобедната дрямка, колоезденето, разговорът с приятел, няколко гейма тенис, дори прането или майсторенето. Хиляди най-разнообразни неща. Но по какъв начин можеш да се намериш във ваната или на корта? Какво или кой ще направи така, че да пуснеш подходящия диск или да излезеш с някого на разходка? Разбира се, трябва сама да се справиш. С помощта на своя разум. По пътя на своя собствен избор. Забранено ти е да се ръководиш от чувствата – защото те могат да бъдат симптом на твоята болест, нейната причина, нейното следствие или най-коварната й част. Впрочем, няма значение какво са. Ако чувствата – например именно страхът – може да стане заплаха за твоята трезвеност, задължението на твоя разум е да те научи да го овладяваш. Разумът ти трябва да подсказва подходящите начини и разумът е именно за това критично да оценява резултатите и ефекта. 

   Веднъж някой поискал да издаде в Полша книгата на американския психолог Сюзан Jeffers “Feel the Fear and Do It Anyway”. В края на краищата книгата не излезе, но щеше да има много добро полско заглавие: “Не се страхувай да се страхуваш”. Защото именно за това става въпрос. Можеш да се страхуваш, дори понякога трябва. Нека обаче това да не вцепенява, да не парализира и да не изключва никого от живота.