Именно поради това посвещаваме толкова място на анализирането на този феномен и парадокс едновременно: съвършенството, от своя страна, е толкова изкусително и позитивно, че някои, омагьосани от неговата визия, като хипнотизирани се държат конвулсивно за него. А все пак – все пак в основата си то е детски идеализъм, който става капан и ни прави безпомощни спрямо собствените си страхове.

   Ето коронният аргумент за най-непримиримите перфекционисти. Да си представи, че някой наистина постига съвършенството: това неоспоримо и несъмнено от всяко отношение съвършенство. Какво става тогава? Какво прави такъв човек? Как оценява другите хора? (Нали другите могат да бъдат несъвършени?)

   Съвършенството в едно отношение не е достатъчно. Перфекционистът жадува съвършенство във всичко. А защо пък и не? Съвършеното същество никога не греши и то както в собствените си очи, така и в очите на другите. Съвършената работа никога не е скучна, прекалено тежка и винаги се обича еднакво. Трябва също и да имаме съвършени сътрудници. И шефове. И условия за работа. И възнаграждение. Т така нататък, и така нататък. Докъде ще стигнем по този начин? Разбира се, до абсурда.

   Достатъчно е само да стъпим на този път и той ще ни доведе без особени препятствия именно до абсурда. Добрите жени – такива като Йоанна – ще съхнат в самота. Талантливите хора ще хамлетизират до безкрайност дори без да започнат своите творчески опити. Защото като нямам гаранция за успех, от подтекста се разбира, че това веднага означава, че “имам гарантирано поражение”. А нали в живота изобщо не е така. Мога да нямам гаранция за успех и това означава единствено, че съществува правдоподобност за поражение.

   При добра преценка на ситуацията, мъдрост и способност за прогнозиране (а всичко това е възможно, особено с помощта на подходящи хора и умението да се възползвам от собствения си опит) мога да намаля вероятността от поражение и да увелича вероятността за успех. Вероятността. Това е ключовата дума, подходящата и най-точната, с която трябва да си служим при планирането на живота си. Не: какво ИСКАМ, за да стане? А: кои планове, намерения и цели в моите условия имат най-голямата вероятност да се реализират?

   Промяната на първия начин на мислене с втория освобождава от перфекционизма и от неговата стагнация, закостенялост и липса на компромис. Но в добавка има и още един плюс. А именно от пасивна позиция преминаваме към активна позиция. Осъществяването на идеала в крайна сметка не изисква нищо от нас – пък и защо? Нали е идеално, какво още да правя? Неосъществяването на идеала ни подтиква да се приближаваме към него, да се стремим, да подобряваме, да поправяме, да се учим и да се усъвършенстваме така, че да увеличим вероятността за успех.

   Без да говорим за това, че светът и хората функционират по-скоро по втория модел, следователно защо само мене едната трябва да ме обвързва някакъв абстрактен модел на живот в абсолютно съвършенство, а и има още един въпрос, който си струва да си задам. КАКВО ЩЕ ПРАВЯ, като постигна съвършенството? Нали няма да има към какво да се стремя.

   Мога само да умра от скука.


*Известна полска пропагандаторка на здравословния начин на живот и авторка на книги по фитнес и аеробика. (Бел. прев.)