Перфекционизмът проваля почти всяка промяна, защото горепосочените препятствия обикновено действат заедно. Принципът “всичко или нищо” отлично върви в комплект с това, че “ако не може да бъде така, както искам, нека да не бъде изобщо”, а това на свой ред си пасва с намирането на аргументи да го “започнеш по-късно”. Всичките тези негативни настроения могат да се сведат до главната пречка, която е дълбоко скритото и често изобщо не осъзнавано убеждение, че не заслужавам нищо добро. В основата на перфекционизма в действителност лежи повреденото, понижено чувство за ценност, макар че парадоксално може да изглежда, че е тъкмо обратното. Но това е само погрешна привидност.

Йоанна от нищо не се бои толкова, колкото от това , че няма да успее. Поражението е равнозначно на компрометиране. А защо така се бои от това? Защото дълбоко в душата си го очаква.  С други думи, не вярва на себе си. Нещо по-лошо, дори евентуалните успехи не и доставят удоволствие, защото нали може да бъде още по-добре, или – нещо по-лошо – следващият път да не бъде толкова добре.

   Йоанна не се чувства по-добра от другите, а по-лоша. Непрекъснато се старае да бъде най-добрата, защото, честно казано, тя се страхува, че е точно обратното. Дълбоко в душата си се смята за неподходяща, недостатъчно стойностна, което укрива и от което се срамува. Единственият начин – за съжаление не много ефикасен – е упоритото и непрестанно усилие да се състезава с целия свят.

   Йоанна изобщо не е рядък пример за жена, която обективно почти е постигнала върховете на успеха, а все пак не черпи от това никакво задоволство. Точно обратното, страда от непрекъснато повтарящи се депресивни състояния, не може да се справи със затлъстяването си, все по-самотна и изпълнена с горчивина е. Подобно се чувстват и тези, които една малко по-друга разновидност на перфекционизма въвлича в ролята на “супержената”, напоследък доста разпространена.

   Например Анна, майка на две деца в училищна възраст, която от години храбро носи на плещите си цялата къща, работата на половин щат като педиатър, а освен това се грижи за престарелите родители на мъжа си, единият от които е на инвалидна количка. Мъжът й, за съжаление, не може много да й помогне, защото – както го нарича Анна – е “конферентен” алкохолик. Той също е лекар, и то известен, така че и дума не може да става за някаква интервенция, защото колегите им ще я анатемосат. Следователно господин докторът професор пие нон стоп, кара колата пиян, вкъщи е на гости и, разбира се, от нищо не се интересува, защото неговата стихия е медицината, науката и клиниката. Е, разбира се, и тези конференции. Анна вече отдавна се е научила да се справя с всичко сама. Впрочем досега се справя отлично, само дето напоследък по-голямата й дъщеря изпаднала в анорексия, а и малката също по примера на сестра си се кани да участва в някакъв конкурс за красавици, така че всеки момент ще започне силно да отслабва. Ако не бяха тези проблеми с дъщерите, Анна никога не би и помислила, че има проблеми. Това излиза наяве по време на консултацията с психолог. Перфекционизъм? Май се шегувате. Аз само имам проблем с децата. Е, ще видим, терапията едва започва. Това ще е труден прецедент, както при всеки случай, когато трябва да започнеш да променяш нещо в себе си.

   Перфекционизмът е коварен. Крие се зад маската на амбицията и високите изисквания, поставяни пред себе си и пред другите. Уж е добре. Уж така трябва. Разбира се, че е добре и трябва така. Само че са от значение пропорциите. Помни, мери си силите с намеренията, а не обратното.

   Лесно е да се каже, но как да се направи? Първо, ако прекалено дълго оставяме някаква цел не реализирана, това трябва да ни даде повод за размисъл. Какви са причините? Или целта е нереалистична, или подхождаме към нея неправилно. Трета възможност няма. Така или иначе, трябва да се вгледаме и в едното, и в другото. Най-добре с помощта на други хора. Хората с перфекционистични склонности могат да не забележат поставения от самите тях капан – на тях им се струва, че техният идеализъм е реализъм. Именно тук е разковничето.

   Само че реализмът е такъв подход, който позволява да се реализират целите, намеренията, дори мечтите. Ако пък не си в състояние да осъществиш нещо, то е защото или принципите, или средствата са нереалистични. Просто ли е? Разбира се, че да.

   Между “всичко или нищо” има още много междинни възможности. Смъкването на своите очаквания до реалното равнище изобщо не трябва да означава отказване от амбициите или ценностите. Йоанна отхвърля Анджей поради липсата на висше образование, което впрочем изглежда повече като упорство и принципност отколкото реален проблем. Та нали Анджей решава да следва, следователно какво иска Йоанна? Това е правилния въпрос: ЗА КАКВО НАИСТИНА СТАВА ВЪПРОС? Впрочем по време на терапията Йоанна започна да си го задава. И се оказва, че повече от липсата на висше на нея й пречи да приеме Анджей собственият й страх от промяна. Семейството е сериозна работа, решението е свързано с риск. Сега Йоанна открива, че именно в това е проблемът. Йоанна се бои от риска, бои се, че няма да издържи изпитанието. Че не става.

   Същият този страх я е накарал по-късно да отложи за по-късно обучението си по английски. А това “по-късно” никога не е идвало, защото се е свързвало със необходимостта от отслабване, но с драконовски мерки. Не според това как може, а според това как би искала. И кръгът се затваря, боксуваме на едно място. На същото това място, от което толкова искаме да се махнем. Клопка. Капан. Нещо по-лошо, няма начин да се помръднем от мястото без да променим начина си на мислене.

   Вместо “всичко или нищо” – трябва да се научим да мислим: предпочитам по-доброто от по-лошото (не НАЙ-доброто); вместо: ”ако не може да бъде така, както искам, нека да не бъде изобщо” – започвам да мисля: “наистина не може да бъде така, както искам, но може да бъде по-добре отколкото сега”. И най-накрая, вместо “отлагам за по-късно”, като се обвързвам с изпълнението на някакви условия, правя това, на което държа СЕГА, в момента, без протакане.

   Обречен ли е такъв човек на недоволство? Перфекционистът, свикнал на идеалистични планове, ще си помисли разбира се, че да. И поради това, между другото, няма да провери. Междувременно си струва да се поразгледаме около себе си: нещо постигат единствено тези хора, които се съгласяват с евентуалното поражение, в състояние са да действат, а не само да планират, и най-накрая, гъвкави са както във формулирането на целите, така и в подбирането на средствата за тяхното реализиране. Перфекционистът може да научи всичко това, само че трябва да помни за капаните, в които го вкарва старият начин на мислене. Кой е виновен за нечий перфекционизъм? Точно това не е от значение. Попадаме в капана без да се усетим. Да излезем от него обаче можем само съзнателно.