Обидите от детството

          Моника, Тереза, Агнешка

   Да поговорим за обидите. За това, което не искате да помните и в което по принцип успявате. Само понякога, когато днес някой ви причини неприятност, се връщат болезнените спомени на предишните обиди. С други думи, да поговорим за тайната на оскърблението.

   Тази част от терапията, която засяга оскърбленията, прилича на почистване на стари, никога не зарастващи рани. Най-напред трябва да ги локализираме, да ги назовем, да ги разгледаме добре. Коя е зараснала, коя кърви, дали отнякъде не заплашва гангрена. Трябва да се провери дали инфекцията не се разпространява от някоя рана. Ако е така, какви територии от живота ни обхваща.

   За своята най-голяма обида, като за алена буква , отпечатана в душата й, разказва Моника. Тя е на 41 години, но изглежда на по-малко. Дребна, с ленено руси коси, без грим и маникюр. Говори толкова тихо, че на моменти трябва да й отгатваш някои думи. На 15 години била изнасилена от съученик от по-горния клас. На среща. Забременяла. Абортирала в частен кабинет в далечен град, където я завела майка й. Тайно от баща си, от училището, от онова момче. Оттогава, вече завинаги, за да бъде с мъж, Моника се нуждае от алкохол. Защото иначе близостта се превръща в кошмар, който тя не може да издържи.

   Тереза, когато още била съвсем малка, най-напред я биела майка й, после брат й. Мечтаела си колкото се може по-бързо да се измъкне от дома си и поради това на 18 години се омъжила за първия влюбен кандидат. Не след дълго и мъжът й започнал да я бие. Тереза криела синините си зад тъмни очила, обяснявала в работата си за поредното падане от стълбището, удряне в шкафа, изобщо за най-странни случки. Хората май не вярвали, но никой  не казвал нищо. Тереза страняла от всички. Родила син, после дъщеря. След цезаревото сечение мъжът й престанал да спи с нея. Не понасял белега  през средата на корема й. Биел я все по-жестоко. При което, о, иронийо! бил добър баща, не пипвал децата и с пръст. Синът й бил на шест години, а дъщерята на четири, когато един ден Тереза си събрала багажа и избягала. Вече четиринадесет години се скита по хората, работи при някакви градинари, има там свое ъгълче, дават й малко храна и толкова пари, че да й стигнат да преживява и за водка.

   Агнешка била на две и половина години, когато се родил брат й. От първия ден я превъзхождал във всяко отношение: бил по-красив, по-добър, по-умен. Бил жадуваният син за бащата и гордост за майката. И така си останало. На брат й фактически всичко му се удава в живота, на Агнешка почти нищо. Например тя е дебела, носи очила и никой не я обича. Какво пък, освен яденето не познава други удоволствия. Странно. Тъжно.

   Данута е лекарка. В живота си няма никого, е, ако не се броят пациентите. Боледува от булимия, но не се лекува, само се старае сама да се контролира. Пристъпите на преяждане и повръщане сменя през определени периоди с изобретателни диети или гладуване. Това действа, защото като я гледа, никой не би казал, че има проблеми с храненето. Само тя си знае, че непрекъснато си мисли за ядене, отслабване, за теглото, за фигурата, за външния си вид. Само че защо? И така не е в състояние да допусне близко да себе си никого. Токова неща трябва да крие, от толкова се срамува. В основата на всичко е, че не иска който и да било да разбере каква наистина е тя. От дете непрекъснато слушала какво в нея е ужасно, какво не умее и какво другите умеят по-добре от нея, какво е длъжна, какво не трябва – в крайна сметка каквото и да направи и така няма никакъв шанс да се получи. Случвало се в пристъп на детски бунт да отхвърли тази критика, обаче дълбоко в душата й оставало убеждението, че така й се пада. 

   Бързото последствие от обидата са болката и унижението и само това вече е болезнено. По-лоши обаче са дългосрочните последствия, защото те засяват зърната на съмнението в себе си. Обидата може да те сполети във всяка възраст, но най-трайно наранява детето. Малкото дете започва да се учи на себе си. Още не знае колко струва, има ли правото на място в света. Проверява своята ценност с помощта на чувствата, оказвани му от най-близките. Колкото любов и признание получи – под формата на жестове, действия, думи и обща атмосфера – дотолкова ще изгради в себе си чувство за стойност и вяра в себе си.

   За да се предпазиш от обидата, е задължително да притежаваш силно и непоколебимо чувство за стойност. Без него човек само може да се примирява с обидата. Дори не може и да избяга. Човек, който не се цени, смята обидата за нещо естествено. Именно поради това, че съм такава, а не друга, ме сполетяват обидите. Това е наказание, което съм заслужила,че не съм по-добра (по-красива, по-умна, не съм момче или нямам изявени таланти). Не мога да стана никаква друга, така че нямам избор.

   Това убеждение за липсата на друга възможност изгражда податливостта към поредните обиди. Единственият изход от ролята на жертва е приемането, че има алтернатива и че никой не трябва да бъде обиждан. Съзнанието, че винаги има някаква алтернатива, позволява да се започне търсенето на начин за избягване на следващите удари. Човек, който в представите си е “обречен” на обиди, се учи да наранява другите и по този начин да връща получаваните удари. Именно по този начин се “онаследява” насилието и се поддържа преданието за неизбежността на обидата – най-напред в ролята на жертва, а после, при всеки възможен случай – в ролята на палача. Когато порасне, битото дете ще бие своето дете. А то само чака да порасне, за да може да върне своята обида на следващото поколение.

   Като получаваме обиди от важните за нас хора, ние се учим и да се примиряваме със следващите обиди. Така е станало и в случаите с Моника, Тереса, Агнешка и Данута.. В историята на живота на всяка от тях в началото е била обидата – подновявана, повтаряна, все по-дълбоко и трайно нараняваща. Съмнение в “правилността” на получаваните обиди може да разбуди единствено някой, който се опита да го защити. Ако такъв защитник липсва в детството, примиряването с обидата се превръща в хронично очакване на поредните удари. При което не става въпрос за сила, още по-малко за намеренията, съпътстващи нанесените удари – все едно какви: физически, словесни, морални или емоционални. Става въпрос за цялостното неприемане, изразявано посредством лошо, но безнаказано третиране. Именно това неприемане от страна на родителите предизвиква у детето ерозия на чувството му за ценност. Под влиянието на повтарящите се обиди у детето се заражда чувство за срам от самото себе си. Не исках да бъда себе си. Срамувах се от това каква съм. През цялото време се преструвах, че съм друга – казват жените по време на терапията.