Здравей!

      > По отношение на кръщенето – ако не искаш да има алкохол
просто не се съгласявай и точка. А ако мъжът ти настоява да почерпи с водка, отмени тържествените обяди.

      “Тържествен обяд” няма да има, но това не решава проблема... В продължение на няколко дни на гости ще ни бъдат кръстницата с нейния годеник (който точно пък е брат на мъжа ми), както и кръстникът със сестра си (също роднини). Мъжът ми не може да си представи, да не ги “почерпи”. Вчера се скарахме заради това... за енти път чух, че се държа като параноичка като стане дума за алкохол (изобщо забелязах, че мъжът ми е станал много по-раздразнителен, откакто му имплантираха есперал). За да стане “на моето”, май ще трябва да вдигна скандал в присъствието на кръстниците. Но не знам, дали ще мога... май още не... Все още ужасно ме е страх, че няма да ме приемат. В продължение на години съм живяла според налаганите ми от други хора правила, по едно време се бунтувах, но ефектът почти винаги беше болезнено отхвърляне... понякога дори не трябваше да се бунтувам.
      Преди около две години, се свързах по интернет с един автор на книги за квази-психология. В началото дори не знаех за това, просто ме развълнуваха неговите харизматични изказвания за съзнателния живот, откриването на света, откровеността и това, да бъдеш себе си. Започнах да прилагам на практика много от неговите заръки. Не беше лесно, но с всеки изминал ден все по-осезателно усещах, че съм господар на съдбата си. Провеждахме дълги дискусии чрез писма и форуми. Смятах, че сме приятели... Той ме нарани, и то много, разплаках се (подробностите не са от значение). Оттогава се отнасям към хората, които срещам, с още по-голяма резервираност. Всъщност с никого нямам по-близки контакти – страх ме е, че някой може пак неочаквано да ми забие нож в сърцето. Единственото изключение е един човек, който се намира на няколкостотин километра оттук и който ме убеди да търся помощ в Ал-Анон.

      > Мъжът ти ли тайничко те шантажира емоционално във връзка с тази изневяра, или ти сама се измъчваш?

      Този въпрос все “изплува” при някои по-големи кавги. Когато прекалено го мъмря за неговото пиене, той ми припомня, че някога съм му изневерила – идеален начин да ми затвори устата.
      А църковен брак сключихме едва миналата година, преди имахме само граждански. Мислех си: “Мъжът ми най-после се съгласи да ми се закълне в любов пред олтара, следователно ми е простил грешката, има ми доверие... и аз мога да забравя за всичко това.” Но не беше така. Една нощ разговаряхме (беше трезвен!) – каза ми, че все още не е забравил, че все още ме подозира и не докрай вярва, че нашите деца са действително от него... че няма да е зле да направим генетични тестове. Заболя ме като никога. Обаче нямахме пари за изследвания, уж приключихме темата, но сега аз все още не мога да забравя...
      Много пъти си повтарях това, което ми писа. Може би имах нужда да го чуя от устата на друг? Може би сега нещо ще се промени – още не знам.

      > Що се отнася до механизмите за контрол, за които споменаваш – нито един наркоман или алкохолик не притежава такива.

      А пък аз винаги съм смятала, че липсата на такива механизми е ефект от, ако не дълготрайното, то поне много интензивното блъскане с компот, водка или с нещо си там още.

      > Водени от любов ограничаваме в известна степен децата си – за да не си опарят ръчичките, за да не ги бутне кола, за да не нараняват другите. Водени от любов им даваме и свободата да избират. Какви ли грешки можем да допуснем?

      Не знам, дали умея да бъда добра майка. Толкова малко търпение имам – лесно се ядосвам, крещя... Моята реакция на най-малкото нарушение често бива преувеличена. После прегръщам, десетки пъти дневно повтарям на децата, че ги обичам. Не лъжа, опитвам се добре да обяснявам, когато ме питат за нещо... но не умея да си играя с тях и май прекалено малко време им отделям, макар че непрекъснато съм си вкъщи. Не знам... май нещата не са такива, кавито трябва да бъдат...

      > Всичко ще бъде НАРЕД.

      Сигурно е така... Знам, че имам много сила, че стъпвам твърдо по земята и не е толкова лесно да ме бутнеш в пропастта... Всъщност вече съм била там няколко пъти, познавам съответно нанагорния път... Но понякога е тежко, много тежко.
           Поздрави, Анка

      Аню,
      що се отнася до скандалите с мъжа ти и натякванията му за твоята “параноя на тема алкохол” – следващия път – кажи му, че има право. Той очаква, че ще минеш в офензива, ще се барикадираш, а той ще може да те обстрелва, за да не излезеш от своето сигурно място и да не му пречиш много, много да се чувства Добър и Компетентен Господар. Еспералът му дава усещането, че контролира своя лош навик, а това, както виждам, е едно голямо недоразумение. Изглежда сега е по-пиян, отколкото като пие. Но разсъждава що годе разумно – и това може да бъде използвано. Не се страхувай да атакуваш, не се страхувай да избухнеш гневно, не се страхувай да отблъснеш неговите аргументи, използвайки различно оръжие от това, което очаква. Той е параноикът и гледа на всичко по един и същи начин. И за да не позволиш да те затапи, трябва да му разбиеш прекрасната излюзия за Него Самия в Неговия Свят. Не позволявай да те пропъди отвъд барикадите!
      Много добре ми е познат проблемът за липсата на приемане. Дълги години съм се страхувала да се обвържа с когото и да било, не само като отношения жена – мъж, но дори и в доста свободни приятелски взаимоотношения – убедена, че всеки, на когото се доверя, ще ме нарани, изостави, разочарова. Светът беше подъл, а аз безпомощна. Сега ми се струва, че светът не е чак толкова подъл, нито пък някак си особено свят – той е такъв, какъвто е. А аз съм силна... Светът може да ми се дуе колкото си ще. Харесвам хората, вече не се страхувам от тях. Но ми трябваха много години. На 32 години съм, от 4 години съм жена на алкохолик, който ми даде основание, да започна да ровя в собствената си глава. Разбрах неща за себе си, за които не бях и подозирала, че съществуват.

      И никога не пиши, че “подробностите не са от значение”. Разбирам, че нямаш желание да пишеш за тях, но не казвай, че “не са от значение”. Щом нещо те е наранило, то не може да не е от значение, не може дори да бъде някаква си подробност. Не съм съгласна и с определението “да бъдеш господар/ка на собствената си съдба”. Много е подвеждащо, дава усещането за привиден контрол върху всичко, а всъщност никой от нас няма контрол върху всичко. Мисля, че можем да контролираме нашето поведение, своите чувства, но съдбата...? Съзнателен живот??? За мен по-убедителен е възгледът, че човек, на когото е присъщо да греши и който често пъти е неразумен, трябва да се доверява повече на сърцето си отколкото на разума. Ще го кажа по друг начин – сърцето никога не ме е подвело – разумът, въпреки някакъв си там коефициент на интелигентност, знания и опит – да.
      Що се отнася до тази изневяра, за която ми разказа, искам да ти споделя свои собствени размишления и реакцията на моя съпруг. Ще започна от второто, тъй като е забавно. Отидох при него и му разказах накратко за това, което ми написа, като го помолих да ми каже първото, което му идва наум, първата му реакция. “Отдавна ли се е случило?” – попита. Потвърдих. “Параноик” – отсече. После му раказах за инсинуациите на мъжа ти, че децата може да не са негови. Моят, по принцип спокоен тип, леко се разгорещи. “Бих го изритал от вкъщи!”, а после започна да вика и други работи, които ме развеселиха. След това констатира, че болната ревност при пияниците е изключително нормално явление, т.е., за съжаление, идеално вместващо се в шаблонното поведение на алкохолика – било то трезвен, или на градус. И има право. Но мисля, че на теб не ти трябват аргументи за поведението на мъжа ти, който те наранява по тъп начин и се държи като кретен, тоест като типичен пияндурник, а за твоето поведение –и такива имам. Което е дори още по-забавно, мъжът ми, мъжкар и мачо, е съгласен с тях.
      1. Изневерила си му, значи си можела да го зарежеш. Имала си възможност, но все пак си решила да останеш при него. Би трябвало да е благодарен, че жена, която може да има всекиго, е избрала точно него.
      2. Жените не търчат след първия срещнат пич, не си падат по надарени типове, нямат просто ей така желание да се изчукат с някого, ако вкъщи ги чака любящ, добър, сексуално привлекателен и задоволяващ всякакви други нужди – разбира се и духовни – съпруг. Не си се просто нахвърлила върху някакво готино парче, а нещо в теб е виело. Имало е причина. Няма да се впускам в дискусии, дали си избрала най-подходящото решение на проблема, но не си изневерила на мъжа си поради обща липса на, excusez le mot, чукане, а поради факта, че мъжът ти се е оказал пълна скръб. И въпреки че е такъв, си се върнала при него.
      3. При повдигане на темата за генетични изследвания би настанал ад. Отделни тенджери, отделно легло и забрана да докосва децата – щом не е сигурен, че са негови, какво би му попречило да ги нарани???
      4. Вашият църковен брак може и да не е валиден. Той не ти е простил. Живее с мисълта за твоята изневяра, след като официално ти се е заклел във вярност, доверие, любов и т.н. Без предварителни условия. А същевременно поставя такива!
      5. Аргументът срещу твоето “прекалено много пиеш” – “а ти ми изневери” е просто идиотски. Чиста проба дебилизъм, който има за цел да събуди у теб чувството за вина и да те накара да не му се бъркаш. Типична манипулация на един алкохолик. Провери, дали някой стар терапевт от Ал-Анон няма да намери малко време, за да ти обясни точно механизмите на пиенето – тогава няма да си поддатна на такива шибани сензации.