Аню,
      пишеш доста сбито, с огромна съдържателност и емоционален заряд. И още по-добре що се отнася до нашата кореспонденция – по-лесно ще се разбираме. И аз в продължение на много години бях останала с впечатлението, че в писмен вид по-добре се изразявам, отколкото по време на обикновен разговор, но мисля, че напоследък това се е променило. Но и писането си има своите плюсове – имаш време да премислиш, поправиш и прецизираш нещата. И не е от значение дали би могла да бъдеш искрена по време на личен разговор, важното е, че си такава в писането на писма. Нищо друго не ни трябва в момента, а искреността, откровеността в групата или при среща с терапевт ще си дойде с времето. А ако не дойде...? Това не е следване. Никой няма да ти пише двойка за мълчание. Приеми себе си мълчалива – само ти можеш да НЕ се приемаш такава.
      Не е важно, защо се е съгласил да си имплантира есперал. Важното е, че нямаше да се съгласи, ако не се беше изплашил от своето пиене. Говорих с мъжа ми по този въпрос, той познава няколко наркомана от поколението на компотаджиите2, и заедно стигнахме до извода, че твоят мъж е започнал относително неотдавна да пие и относително бързо е стигнал до положение, до което другите пиещи „обикновено” стигат след много повече време. Последният тридневен запой, който е завършил в изтрезвителното, сигурно е изглеждал така, както и неговото друсане – пълна загуба на контрол, абсолютно откъсване от действителността, пиене до припадък, до пълно изтощение и пак отначало. Такъв маратон не може да продължава дълго. Всъщност три дни е върхът на човешките възможности. Това от една страна е много опасно – може да доведе до колабиране, дори и до смърт, а от друга страна е много добре, че е станало така – момчето е достигнало дъното, макар все още да се заблуждава, че това е само малък препъни камък по пътечка осеяна с цветя. Бавничко, еспералът не е решение, но ще ти даде няколко дни отдих и не е изключено да стане причина за започването на терапия. Най-важното е, ти да отделиш време за себе си. Чистенето на повърни няма да ти улесни живота. Бавничко. Спокойно...
      Хора като теб – възрастни деца на алкохолици – са се научили да обичат на всяка цена. Баща ми пиеше, а майка ми го държеше за ръчичка, да не падне. И до ден днешен е така, макар че вече не пие, защото здравето му не го позволява. Майка ми е свикнала да оправя вместо него и вместо другите целия свят, а аз за нея съм проекция на всяко зло. Нали все някой трябва да е лошият в крайна сметка...?
      В началото на писмото си пишеш, че въпреки всичко обичаш баща си. Аз бих формулирала това твърдение по-скоро така: “толкова много искам да го обичам”. Аз се научих да обичам, независимо какво се случва. Защото детето иска да обича някого, то се нуждае от любов, нуждае се от майка и баща, нуждае се от някого, който няма да отблъсква протегнатите му ръчички, от някого, който да го гушне, дори и ако този някой смърди или крещи, дори когато се случва нещо, което то не разбира. Когато моят годеник пиеше, наставаше същински ад. Беше чудесен, един такъв “неконфликтен”, много сърдечен, нежен, любящ – и каквото още се сетиш. Беше мой приятел и подпора. И пиеше. Непрекъснато ме разочароваше, връзваше ми тенекии и ме нараняваше. Плачех, измъчвах се и малтретирах собствената си душа, ала толкова много исках всичко да е наред, толкова много исках да го обичам. Бях готова да понеса ужасно много, само и само да мога да го обичам – него, моя приятел, моята любов... Верно копие на моя баща... Аз, дете, на което никой никога не беше казвал “извинявай” или “обичам те”.
      Когато някой ни наранява – предизвиква у нас инстинктивен протест, вик на неодобрение. Ние умеем да крещим – не особено силно – и нищо повече. Защото единственото, което искаме, е само някой да ни обича. Малко топлина. Мъничко любов. Поднесена с лъжичка, като лекарство, ей така, за да преживеем. Не се страхувай, не си сама и няма да бъдеш, макар че знам какво е, когато усещаш, че около теб няма нищо. Нищо и никой. Никъде. И ти си сама, затворена в буркан пълен с лепкава маса, бръмчиш като муха и се свличаш по стените му. Не си в буркан, повярвай ми. Твоето бръмчене за мен е като рев. Познавам този рев – днес вътре в мен цари спокойствие, но навън, до мен, точно в такъв проклет буркан държа затворени своите някогашни чудовища и всеки ден си ги гледам. Слушам ги как крещят. Чета писма като твоето и пиша такива като това сега. И понякога ме хваща страх от тяхното съдържание, защото то някога беше вътре в мен. Всеки ден гледам тези чудовища и слушам техните крясъци, за да не ги допуснa никога обратно в главата ми, в изтерзаното ми сърце. Не искам никога повече да поглеждам в огледалото с убеждението, че мога да полудея (по собствен избор...) или да заспивам с мисълта, че бих могла и да не се събудя. Не искам повече да убивам душата си. Не искам да живея в отричане. Затова гледам и слушам. И колко добре ми е позната пустотата, за която пишеш...
      На 32 години съм, имам тригодишно дете, съпруг алкохолик и друго дете в утробата си. Неотдавна престанах да плача заради скапаното ми детство. Мога да си позволя да мисля за себе си. Най-после. Ти притежаваш повече сила, отколкото аз преди години, когато се опитвах да се преборя с миналото си, и затова знам, че ще се справиш. Имаш и три деца, а това – знам от личен опит – мотивира повече към борба за нормален живот отколкото най-умното мъдруване и най-голямата болка на ежедневието. Единственото, което ти трябва, са хора. Живи хора. Пиши ми, когато искаш и за каквото искаш, но не преставай да търсиш и други като теб. Ал-Анон? Защо не? Терапия? Защо не? А че няма нищо да казваш? Защо не? Свиквай с това, че не си сама, след 25 години може да ти е трудно. Бавничко.
      Бавничко, Аню, спокойно... Ще успееш. Вече е по-добре – може и да съм само куп букви на екрана, но СЪЩЕСТВУВАМ. Както и ти. Наистина. Откачалка. Жена. Дете на алкохолик и съзависима. Жена на алкохолик. Свободен и щастлив човек. Ще успееш, ще успееш...
          Поздрави – Агниешка

      Здравей!
      Не ти отговорих вчера на писмото, защото просто не успях да намеря време – толкова неща са ми на главата. Понякога се чувствам страшно объркана, защото не ми е много ясно, с какво да се захвана по-напред. За следващата неделя сме планирали кръщенето на нашата дъщеричка, която е на годинка и половина. Уж ще сме само ние и кръстниците, но пак трябва да се приготвят доста неща. Най-много ме тревожи въпросът за алкохола на трапезата. Предупредих мъжа ми, че не желая да има алкохол, но той не си представял семейно тържество без “градуси”. Дори и самият той да не пиел...

      > Твоят мъж е започнал относително неотдавна да пие и относително бързо е стигнал до положение, до което другите пиещи „обикновено” стигат след много повече време. Последният тридневен запой, който е завършил в изтрезвителното, сигурно е изглеждал така, както и неговото друсане – пълна загуба на контрол, абсолютно откъсване от действителността, пиене до припадък, до пълно изтощение и пак отначало. Такъв маратон не може да продължава дълго.

      Докато живеехме в центъра, мъжът ми поддържаше абстиненция – просто правилата там бяха такива и той се стараеше да ги спазва. Преместихме се преди четири години. Че колко дълго можеш да живееш в саксия...? Животът навън обаче се оказа не дотам “розов”, както си го представяхме. Отчасти със сигурност вината е и моя. След година и половина изневерих на мъжа си... с някой, който не можеше да му стъпи и на малкия пръст, но пък ми обръщаше много повече внимание. Думи, думи, думи... а аз като същинска риба се хванах на въдицата. Днес адски съжалявам. Мъжът ми искаше да се разведем, но в крайна сметка ми прости. Знам, че много го нараних. Но не тогава започна да си пийва повечко... това стана малко по-късно. И доста бързо изгуби контрол върху пиенето си. Явно неговите контролни механизми (или както там се наричат) са били здраво обтегнати още преди време –тогава, когато се е друсал.

      > Баща ми пиеше, а майка ми го държеше за ръчичка, да не падне. И до ден днешен е така, макар че вече не пие, защото здравето му не го позволява. Майка ми е свикнала да оправя вместо него и вместо другите целия свят, а аз за нея съм проекция на всяко зло. Нали все някой трябва да е лошият в крайна сметка...?

      В моето семейство баща ми беше този, който винаги мен обвиняваше за всичко (естествено когато беше пиян, защото трезвен беше най-добрият татко на света). Въпреки това съм по-привързана към него, отколкото към мама. Дълги години си водих дневник, тъй като си нямах никой, с когото да споделям преживяното. Тя започна да ме забелязва наистина, едва когато за първи път избягах от вкъщи. Опитваше се да общува с мен по някакъв начин, но не от това имах нужда... нямах нужда от разговори на тема: “тоя баща ти колко е гаден” и т.н. Най-лошото е, че сега - когато самата аз съм майка – често пъти не знам как да се държа, за да не се чувстват моите мъничета така, както аз някога. Чета книги за детско възпитание, запознавам се с теории и понякога ми идва да вия от отчаяние, тъй като ми се струва, че не умея да ги приложа на практика. Нямам положителни еталони на поведение, НЯМАМ ПОЛОЖИТЕЛНИ ЕТАЛОНИ... Не съм в състояние...

      > Единственото, което ти трябва, са хора. Живи хора. Пиши ми, когато искаш и за каквото искаш, но не преставай да търсиш и други като теб. Ал-Анон? Защо не? Терапия? Защо не?

      В понеделник бяхме в Клуба на Абстинента: аз – на среща с Ал-Анон, мъжът ми – на сбирка на АА. Първото, което ми дойде на ум, беше, че терапията в центъра изглеждаше съвсем различно. Там непрекъснато взаимно се “информирахме” (“това и това го правиш зле, трябва да правиш така и така” и пр.), тук никой никого не поучава, хората споделят единствено личните си преживявания. И това оставя по-дълбока следа в паметта отколкото какъвто и да било съвет, още повече че срещу съвети е много по-лесно да се бунтуваш... А какъв смисъл има да се бунтуваш срещу емоциите на друг човек? Това са негови чувства, които той само ти споделя – какво ще направиш с тях, си е твоя работа.
     Няколко пъти съм разглеждала програмата на Ал-Анон (дванайсетте стъпки и т.н.). Разбирам я, давам си сметка, че е правилното решение, но все още не мога да я почувствам... А мъжът ми? Очаквах да каже, че не иска повече да участва в тези сбирки. И наистина, няма много голямо желание за това. Съпругът ми смята, че “там хората са болни”, а той е различен... “Изобщо не разбирам, за какво трябва да ходиш там. Защо винаги те привличат такива кукувци?” – започна да ми се кара, като се прибрахме. Разплаках се, неочаквано и за мен самата. А той неочаквано каза, че щом толкова държа, ще ходи на АА.

      > Аз съм само куп букви на екрана, но СЪЩЕСТВУВАМ.

      Благодаря.
           Поздрави, Анка