Именно в този център се запознах със сегашния ми съпруг. И той като мен произлизаше от семейство, в което не страняли от чашката. Много бързо и самият той познал вкуса на алкохола. После посегнал към наркотиците... от рода на опиятите... компот1 и т.п. Минали девет години, докато се решил да се лекува. Беше един от най-ревностните пациенти на центъра. Сприятелихме се, с времето приятелството ни прерастна в любов. В един момен се оказа, че съм бременна. Оженихме се. Започнах да следвам, той си намери хубава работа. Когато нашият син навърши година и половина, решихме да се изнесем от центъра. Оттогава сме под наем.
      В началото всичко беше уж наред. Мъжът ми си купуваше бира само от време на време, не се напиваше. Роди ни се дъщеричка. А бирите ставаха все повече. Започнаха да се появяват и по-силни напитки. Първата нощ, когато не се прибра вкъщи. След нея последваха и още. Няколкоседмични периоди на привидна абстиненция преплетени с няколкодневни запои. Взеха му книжката за осем месеца (тогава все още карането на превозно средство “в нетрезвено състояние” не беше престъпление). Обещаваше да престане, но пак си правеше своето. Междувременно завърших. Преди половин година родих още едно момиченце. Все по-рядко можех да видя съпруга си трезвен. Започнах да се чудя дали да не го напусна. Тридневното му отсъствие преля чашата на горчивината. Най-накря се обади и каза, че е в изтрезвителното. Вечерта отидох да го взема. Като се прибрахме вкъщи, залостих вратата. През целия следващ ден се мяташе из апартамента, намирайки все нови и нови поводи, за да може да излезе. И аз не знам, откъде намерих толкова сили – не отстъпих, не му отворих вратата. Вечерта единствено отидохме до клиниката да му сложат система. Тогава реши да си имплантира есперал. Това стана точно преди пет дни.
      Наясно съм, че еспералът не е достатъчен. В понеделник отиваме: аз – на среща с Ал-Анон, той – на сбирка на АА. Мъжът ми не се отнася сериозно към всичко това – все още смята, че не е алкохолик. А аз... чувствам се много объркана. От няколко дни интензивно чета текстовете, които са поместени в интернет страницата посветена на алкохолизма. Не знам какво да направя, за да поддържам в мъжа ми желанието за живот в трезвеност... неговото пиене до такава степен предопределя нашите взаимоотношения, че сега – когато е в абстиненция – не знам как да се държа. И много ме е страх... знам, че ако поиска, просто ще запие този есперал.
           Поздрави, Анка

      Аню,
      Твоята история е много тъжна и много ме развълнува. В момента тъкмо се върнах вкъщи от няколкодневно пътуване със семейството и си проверих пощата, но нямам време за по-дълъг отговор. Обещавам утре да ти напиша дълго писмо, още повече че задаваш много неизречени въпроси, а аз бих искала да дам възможно най-пълен отговор на всички тях. Искам само предварително да ти кажа, че въпреки страшно мрачния ти живот и тежестта от миналото – ти си в добър момент, за да започнеш всичко още веднъж отначало. В твоето писмо има много страх и самота, но има и много решителност и надежда. Ако трябва да съм искрена, повече отколкото в по-голямата част от писмата, които съм чела досега. Истина е, че който е достигнал дъното, може само да започне да се катери нагоре. В теб има искреност и прямота, които не трябва да губиш. В теб има решителност, желание да бъдеш господар на живота си и любов, която ми се струва, че е нещо повече от смес на обърканост и заблуда. В теб има и сила, за която ти завиждам. Въпреки липсата на подкрепа, въпреки доминиращата самота и необходимостта да поемеш отговорността за три малки деца – в теб има сила, която ще ти помогне да преодолееш най-лошото и да станеш господар на живота си. Дали и мъжът ти ще се справи с това предизвикателство – не знам. Той е наркоман, а сега допълнително и алкохолик. Звучи като присъда, но пък наскоро срещнах познат, когото не бях виждала от много години и на когото от друсане с хероин не му бяха останали зъби – от две години е чист. Никакви наркотици, никакъв алкохол, бира, дори цигари. Гони четирисейтака – и е жив. Това, че мъжът ти не признава официално да е алкохолик, е нормално в неговата ситуация. Според мен еспералът, запоите, изтрезвителното са признаци на критичен, ако не и краен стадий. Според него – подхлъзване. Но това е нормално, той отрича. Той е като зад стъкло на прозорец и там гради свой собствен свят. Някой му е счупил стъклото, а той няма средства, за да го поправи, и затова крещи силно, че всичко е наред. По този начин се чувства в по-голяма безопасност. Защото неговият свят се руши и той го усеща. Обичната му съпруга е залостила вратата. Мъкне го насила на някаква сбирка. Тя е врагът! А на всичкото отгоре започва да му е зле с това пиене – иначе нямаше да се съгласи на нищо. Това е добро начало. Погледни децата си – те не трябва да минават през всичко това, през което     си минала ти, нали? Има вероятност и мъжът ти да го осъзнае.
      И двамата сте възрастни деца на алкохолици. И двамата си носите бремето. Това мотивира за промяна в начина на живот. Не се страхувай, ще се справиш. Кой знае, може и да се справиТЕ???
           Поздрави – Агниешка

      Здравей!
      Не очаквах толкова бърз отговор. Благодаря...

      > Истина е, че който е достигнал дъното, може само да започне да се катери нагоре.

      И аз непрекъснато си го повтарям...

      > В теб има искреност и прямота.

      Все пак се съмнявам дали бих могла да ти кажа всичко това, ако се бяхме срещнали очи в очи. С писменото изказване нямам никакви трудности... от години си сътруднича с различни списания, в университета дори бях редактор на собствен месечник. Много по-трудно ми е да се изказвам в нечия компания. Бих понесла разговор на четири очи, но когато има повече хора... В университета непрекъснато ми занижаваха успеха, защото не взимах участие по време на упражнения.

      > Въпреки липсата на подкрепа, въпреки доминиращата самота и необходимостта да поемеш отговорността за три малки деца – в теб има сила, която ще ти помогне да преодолееш най-лошото и да станеш господар на живота си. Дали и мъжът ти ще се справи с това предизвикателство – не знам. Той е наркоман, а сега допълнително и алкохолик.

      Скоро ще минат девет години откакто моят мъж престана да се друса. Не пуши, въпреки че преди да попадне в центъра цигарата е била неотлъчен спътник в неговия живот. За сметка на това пък злоупотребява с алкохол... е, от няколко дни е “чист”. Потънал е до уши в работа и си мисли, че всичките му неприятности са отминали. Накратко нещата стоят така: аз – издържа ме мъжът ми, три малки деца (Томек е в предучилищна възраст, Вероника през есента ще навърши три години, Наталка е на половин годинка), отдалечени на стотици километри родители, които не са много запознати с нашата ситуация (и по-добре), никакви по-близки познати, да не говорим за приятели – колкото повече всичко се проваляше, толкова повече се изолирахме. А сме женени от шест години...

      > Той е като зад стъкло на прозорец и там гради свой собствен свят. Някой му е счупил стъклото, а той няма средства, за да го поправи, и затова крещи силно, че всичко е наред. По този начин се чувства в по-голяма безопасност. Защото неговият свят се руши и той го усеща. Обичната му съпруга е залостила вратата. Мъкне го насила на някаква сбирка. Тя е врагът! А на всичкото отгоре започва да му е зле с това пиене – иначе нямаше да се съгласи на нищо. Това е добро начало.

      Мъжът ми е по-скоро от типа безконфликтни. Аз бях тази, която, множейки познати от детството схеми, вдигах скандал всеки път, когато се връщаше пиян вкъщи. Ядосвах се... и въпреки това винаги му приготвях обяд, поддържах в безупречно състояние гардероба му и (с усилие преодолявайки усещаната в такива моменти погнуса) се съгласявах да правим секс. В началото дори ходех до магазина за бира, когато ме помолеше. Само дето не трябваше да оправдавам многобройните му (особено в последно време) изцепки пред работодателя му – сам си измишляше все по-непохватни извинения. И именно страхът, да не остане без работа, го накара да си имплантира есперал.
      Не знам какво ще става оттук нататък. Знам, че и ако този път не стане, пак ще пробвам... ще пробвам, докато стане. Само да имах съзнанието, че не съм сама. Моите приятели се изпариха някъде във времето и пространството. Едни по-рано, други по-късно... някои просто ме оставиха да стоя на кръстопътя, когато се оказа, че не особено отговарям на техните представи за мен самата. А аз... все още съм жива.
           Поздрави, Анка