ПРЕДИСЛОВИЕ 

     Д-р Ева Войдилло-Ошатинска като че ли няма нужда от представяне. През последните години тя е помогнала успешно на много зависими и техните близки. Автор е на редица статии и няколко книги за зависимостите и свързаните с тях проблеми. Тези, които биха искали да научат нещо повече за нея, препращам към една от главите на тази книга – “АА в очите на психолога”, където авторката е оставила своята визитна картичка: “клиничен психолог с куп полски и чуждестранни удостоверения за завършени курсове и практики в областта на терапията на зависими и техните семейства”.

     Книгите на Ева се радват на изключителна популярност и са изключително полезни, както за терапевтите, така и за пациентите, които търсят нов път в живота.

     Първата, издадена през 1990 г. от Иститута по психиатрия и неврология и Фондация “Стефан Батори”, се нарича “Началото на пътя. Лекции на един психолог в изтрезвителното отделение”. Тя отразява опита в работата с общите ни пациенти в Центъра за терапия на зависимостите към Института по психиатрия и неврология във Варшава.

     Тази книга е преиздавана много пъти и се използва и днес от терапевтите, помагащи на алкохолици и наркомани в много центрове в Полша. Някои от книгите на Ева са преведени и служат като помагало за терапевти, пациенти и заинтересовани от проблематиката на зависимостите хора в Латвия, Литва, Украйна, Словакия, Русия, Грузия и България.

     “Да оздравеем от зависимостта” съдържа седем глави. По достъпен начин те ни помагат да разберем самия алкохолик както и същността на алкохолизма и някои други зависимости. Книгата описва основните принципи за оказване на помощ на зависимите.

     Първата глава - “Моделът Минесота” разкрива на читателя подхода за лечение на алкохолизма, възникнал в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век в една държавна болница в щата Минесота (САЩ), по инициатива на двама специалисти – психолог и психиатър. Първоначално моделът съчетавал опита на медици и на трезвеещи чрез общностите на Анонимните алкохолици зависими, осланял се на индивидуалния подход в лечението и активното участие на семейството на пациента в рамките на интензивна (7 дни в седмицата) стационарна 28-часова програма. Елементи на този модел са въведени в Полша в средата на 80-те години на ХХ в. в изтрезвителното отделение (понастоящем Център за терапия на зависимости) на Института по психиатрия и неврология във Варшава, като авторката е взимала активно участие в тази дейност. В момента повечето от центровете за рехабилитационно лечение използват опита и терапевтичните материали, разработени в центровете, опиращи се на този модел. За пример могат да послужат широко използваните от много заведения, т.нар. “ръководства за себепознаване”. Макар и с неохота трябва да кажем, че става дума за полска адаптация на оригиналните версии на английски на материалите, взети от тези центрове. За съжаление, все още се случва някои служители от областта на рехабилитационното лечение, а дори и абсолвенти на различни специализирани обучения, да не осъзнават, че като си служат с тези материали и прилагат в своята работа “модерни” терапевтични методи, те всъщност използват елементи от т. нар. Модел Минесота, базиращ се на философията на Анонимните алкохолици. Някои от тях са убедени, че тези методи са били измислени през последните години от наши полски специалисти. В резултат на това незнание понякога те се отнасят с пренебрежение към терапевтичните занятия за  запознаване със стъпките на АА и твърдят, че подобно поведение е “остарял” метод за терапия, а някои дори забраняват на своите пациенти да участват в сбирки на АА през целия период на протичане на терапевтичата програма (познавам хора, които поради тази причина са се отказали от лечението). Остава ни да се надяваме, че след прочитането на тази книга те ще променят своите възгледи, от което ще имат полза и техните пациенти.

     Втората глава – “Да искаш да помогнеш”, спомага за разбирането на отношението на алкохолика към неговата болест и нейното лечение и също така дава редица практически насоки за воденето на разговор с пациента и изработването на начална мотивация за лечение. Проследяването на отделните фази на промяната, настъпваща у пациента в процеса на здравеене, може да предпази терапевтите от допускането на много грешки. Авторката подчертава, че в началната фаза на мотивация не трябва да се стараем насила да спечелим пациента “на своя страна”, а да се постараем да спечелим неговото доверие; да избягваме конфронтиращите въпроси, както и такива, които водят до лъжа, защото те могат да “блокират” клиента. Накрая Войдило припомня основната истина, че “терапевтът трябва да се чувства съюзник на този човек, а не чакащ го да се препъне противник”.

     Трета и шеста глава разглеждат рецидивите от много гледни точки: поведенческа, психоаналитична, психологична и от гледна точка на АА. Тъй като през последните години в областта на “рецидивите” цари голяма бъркотия, си заслужава да се замислим коя ситуация трябва да наричаме “рецидив на болестта”, а коя – обикновено “завръщане към пиенето”. Според мен рецидив на болестта следва да наричаме ситуацията, в която научилият се да живее без помощта на алкохол и други психоактивни вещества алкохолик, след като е “решил” много житейски въпроси, претърпял е поне частична промяна на досегашното си отношение, възгледи, поведение, навици, взаимоотношения с други хора, както и начина на преживяване, възприемане, реагиране, мислене и т.н., започва да се връща към старите схеми на мислене и поведения отпреди периода, в който е започнал неговият процес на здравеене. Това може, но не трябва да води до прекъсване на въздържанието. Докато завръщането към пиенето е всяко прекъсване на ремисията от човек, който все още не е успял да промени себе си по начин, който би му позволил да започне друг, т.е. трезв живот. Не е важно дали тези промени са резултат от прилагането на програма за психотерапия на зависимостите или на Програмата на дванайсетте стъпки на АА. Много терапевти и много алкохолици смятат завръщането към пиенето за “рецидив на болестта” независимо от товадали се стига до него след много години или след няколко дни от края на последното пиене. Освен това думата “рецидив” е станала толкова “модерна”, че неопитните терапевти казват “пак си в рецидив” не само на пациента, който е спал лошо през последната нощ или се е скарал с жена си, но и на човек, който демонстрира клинични симптоми на депресия или има пристъпи на паника.

     Проблем на нашето здравеопазване си остава липсата на стационарни програми за хора, които са преминали през основната програма за психотерапия на зависимости, но процесът на тяхното здравеене не протича, така както ние бихме “искали”. Такива хора са или препращани към амбулаторно лечение в рамките на “програма за предотвратяване на рецидиви”, или записвани към основната програма и за втори (или пореден) път извършват същите задачи в рамките на подобна програма. Трябва да се надяваме, че за тези хора ще бъдат разработени краткотрайни (напр. двуседмични) стационарни терапевтични програми, които ще ги научат как да се справят с рецидивите и да предотвратяват тяхната поява.