Психоаналитичният подход към причините за рецидива ни най-малко не означава отричане на обикновената рехабилитационна терапия. Почти преди един век тя се е развила като логически сплотен метод със собствена праксеология и правила. Психоаналитичният аспект, развиван и допълван с други съвременни направления в психотерапията, обаче означава, че в терапията може да се намери място за нещо повече от познавателно-поведенческия начин за интерпретиране на случилото се и със сигурност за нещо повече от тренирането на нови нагласи у пациентите, особено у тези, които изискват малко по-задълбочен вид лечение.

     Пътят към скритите мотиви, които влияят върху решенията на човека, не минава през списък от предупредителни сигнали. Не може да се формулира пълна инструкция, списък от дидаскалии в случай, че действието в драмата на трезвеене се обърка. Дори когато сниженото качество на живот стане очевидно за обкръжението, никакъв план за ранна интервенция няма да подейства. Най-често се стига до рецидив на пиенето, засилване на болезнените последствия, с една дума – до поредното „дъно”. Едва тогава човек може да се възроди наново – както е написал някога Войчех Мажярски в заглавието на своята книга – „Като Феникс от бутилката”. Но не всеки и не винаги успява. Именно такива случаи, в които въпреки всичко някой не може да живее в трезвеност, убягват на поведенческия метод, достатъчно ефикасен при хора, свободни от дебнещите в четвъртия прозорец на Йохари демони.

     Някои хора отглеждат в себе си тази невидима на пръв поглед, твърда, убиваща костилка. Някъде под прага на съзнанието в тях се закоренява някакъв вътрешен конфликт, който пречи в намирането на елементарен смисъл на живота, на вяра в себе си или на съгласие спрямо света, такъв какъвто е. И тъй като нещата засягат четвъртия прозорец на Йохари, не може и дума да става „да си признаем” нещо подобно, нито пък и това, че някой отвън ще надникне, забележи или подпита. Четвъртият прозорец на Йохари си остава вечна тайна, но можем да се опитаме да разкрием частичка от нея. От времето на Фройд и Юнг насам за тази цел може да се използва напр. психоанализата или друг вид задълбочена психотерапия. Изтръгнатата от мрака на подсъзнателното убиваща „костилка” може да спаси живота на някои хора. Със сигурност такъв е бил случаят на Х. Не благодарение на анкета, разпитване или прослушване. Х не е споделил сам своята обида спрямо света. Понякога можем да предположим какви са скритите пречки, които саботират действията на човек, можем да ги отгатнем, дори да ги анализираме. Следователно, вниманието на терапевтите в такива случаи не бива да се ограничава единствено до повтарянето на трите фази на рецидив, изработването на още по-точен списък от предупредителни сигнали и механичното трениране на предлаганите от Горски и Милер три помощни стратегии.

     РАЗБИРАНЕ НА ПРОБЛЕМА ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА ЛИЧНОСТТА 

     Разбирането на проблема в светлината на личността, може да се използва спрямо определена група от зависими – както алкохолици, така и наркомани. Хората от тази група преодоляват огромната си съпротива срещу лечението, изразходват за него куп енергия, а когато вече изглежда, че най-лошото е зад гърба им, те пак се връщат към своя порок. И то отново и отново.

     Нека разгледаме тези случаи като разпознаване на особено неблагоприятните типове личност или по-скоро на някакви черти, характеризиращи тяхната личност. Да вземем компулсивната личност, наречена addictivepersonality, което на полски се превежда като „зависима личност” (става въпрос по-скоро за личност, податлива на зависимости, Крейг Неккън: TheAddictivePersonality:Roots, Rituals, Recovery). За този тип личности е характерен перфекционизмът, прекаленото вглъбяване в установения ред, нуждата от контрол, нетолерантност и неспособност за изразяване на чувства. Такива хора, в своя преувеличен стремеж към съвършенство, са непрекъснато недоволни от себе си, затова и тяхната трезвеност, особено в началния период, не им носи удовлетворение. А недоволният трезв алкохолик предпочита да е недоволен пиян алкохолик. Затова и запива.

     Следваща група от „рецидивиращи” са незрелите личности, емоционално зависими от други хора. Те на всяка цена се стремят да получат чуждо признание и приемане. Нямат собствено мнение, не знаят какво е добро за тях, не умеят да взимат решения, липсва им категоричност и не се чувстват отговорни за своето поведение. Предпочитат да обвиняват другите, отколкото да рискуват да претърпят неуспех или да направят грешка при осъществяването на собствените нужди. Всъщност, в повечето случаи те не знаят какви са тези нужди. Страхът от риска да изгубят опора в досегашните семейни или приятелски отношения парализира евентуалните промени. А трезвеенето изисква промени. Следователно, те се отказват от трезвеенето и се връщат към старите схеми, макар и да са били много разрушителни.

     Една от чертите на личността, която затруднява трезвеенето, е пасивно-агресивната. Такива хора изразяват гнева и претенциите си не директно, а по заобиколен начин. Сами досаждат и нападат другите, но създават впечатлението, че другите са жертви, а не извършители на атаките. Действително, и другите го правят, но тогава нашият пасивно-агресивен тип се преструва на мъченик и се прави, че поема ударите. Едва по-късно си го връща, като изнамира подмолни, манипулиращи и винаги даващи възможност да се извърти истината начини. Ние донякъде знаем, че оздравяването от зависимостта изисква меджду другото и конфронтация със своите трудности (слаби страни), както и истинност в изразяването на чувства и решаване на конфликтите веднага, директно и открито. На пасивно-агресивните хора им е трудно да се откажат от навика да манипулират. Те бягат от искреността като от огън. За тях откровеността и искреността по отношение на собствените и чуждите чувства е нещо като да застанеш гол на публично място. Когато принуждават себе си да общуват открито, това предизвиква в тях страх, неудобство и срам. Попадайки в терапевтична група или в АА, не могат да проумеят, как хората са в състояние да споделят пред когото и да било интимните си преживявания. Като хронични манипулатори, те се чувстват отчуждени от групата, фрустрирани и самотни. Поради тази причина относително бързо се връщат към своя порок.

     На алкохолиците с нарцистичен характер също не им е лесно да постигнат трайна трезвеност. Те се смятат за изключителни, по-талантливи и заслужаващи особено отношение и внимание. Имат трудности при приемането на обратна информация, като изключим положителната. Отношенията им с другите хора са повърхностни, следователно никой не оказва особено влияние върху тях. Неохотно признават някого за авторитет. Почти не са в състояние да се идентифицират с някого и то не само от гледна точка на зависимостта и свързаните с нея проблеми. По програма те не се отъждествяват с други хора в никакво отношение. Пациентите с нарцистичен характер започват отново да пият, защото са прекалено самоуверени и често пъти не оценяват сериозността на своята болест. Не умеят да се възползват от ничия помощ. На всичкото отгоре са свикнали, досущ като митичния Нарцис, със своето красиво отражение на повърхността на езерото. И нищо няма право да им размъти това отражение. Най-много да се изплашат за момент, когато нещо в него явно започне да куца. Тогава идват да се лекуват. Настъпва леко подобрение и – мотивацията за промяна угасва като кибритена клечка срещу вятъра. Следва завръщане към пиенето.

    Антисоциалният тип е следващият, по-скоро второстепенен вид пациенти, който не успява да живее в трезвеност. Те нарушават нормите и обществените правила и не спазват своите задължения. За тях няма нищо свято. Опитват се да налагат на другите своята воля с помощта на агресия. Те са импулсивни и обожават опасните ситуации. Когато започва процесът на рецидив на болестта, отказват да приемат помощ и правят усилия да докажат, че са силни и ще се справят сами. Често пъти правят опити за т.нар. контролирано пиене. Когато това „контролиране” претърпи неуспех, те са вбесени, защото се чувстват слаби – а това най-малко го обичат. Затова идват отново да се лекуват, привидно мотивирани, но всъщност продължават да очакват да научат някакъв метод за по-ефикасно контролиране на пиенето. Може да се каже, че те приемат своя алкохолизъм, но не приемат необходимостта да се разделят с досегашния си начин на живот.

     Като използваме психологичния подход, съсредоточавайки се върху изследването на изникващите на преден план, неблагоприятни от гледна точка на зависимостта черти на личността и свързаните с тях определени схеми за реагиране, можем да направим много сполучливи наблюдения, които да използваме в терапевтичната работа. Слабата страна на този подход е изкушението да наблегнем върху коригирането на личността преди „бедният” зависим да успее да издържи поне за кратко без алкохол (или наркотици). „Психологизирането” на терапията на зависимости може да се сравни с поставянето на каруцата пред коня, което уж на никой няма да навреди, но е ясно, че тогава просто каруцата няма да стигне далеч.