Дали там, в подсъзнанието, сред недостъпните за нашите очи следи от травми и белези от болезнени преживявания, не може да се крие причината и източникът на рецидив на болестта на алкохолика? Това безсилие или загубата на желание, внезапният отказ от усилие или упоритото правене напук на себе си? Разбира се, че е възможно. Това става, когато в основното лечение се заемем единствено с бдителността спрямо очевидните сигнали на болестта, а случим на пациент, при когото на ниво дълбоки, подсъзнателни (а следователно и неизразени) преживявания може да има някаква драматична пречка за пълното оздравяване. Така е в случаите на невротични смущения, чиито източници често не са напълно осъзнати. Тогава е необходима дълбока психотерапия, благодарение на която може да се достигне до тези източници.

     Нека подчертаем, че дълготрайното спиране на пиенето за зависимия е невъобразимо трудно. Освен това не става дума само за способността да се отказва почерпка, да не се ходи по барове, да се намерят трезви приятели и пр. Най-важното е да СЕ ИСКА извършването на усилие в изключително трудната работа върху себе си; да се даде глас, а понякога изобщо за първи път в живота да се събуди удеждението, че ЗА СЕБЕ СИ СИ ЗАСЛУЖАВА да се направи всичко. С други думи, за продължителното трезвеене най-важно е чувството за собствена стойност. Като че ли най-добре е назовала това условие за осъществяване на промени Анна Доджюк в заглавието на своята книга „Да заобичаш себе си”. Тя пише между другото: Начинът, по който мислим за себе си, може да ни окриля или да ни подреже крилата. Може да е двигател, който осигурява енергия за живот, за осъществяване на начинания, идеи и мечти, а може да бъде бреме, тежест, заради която всичко ти се отдава трудно или рядко, а мечтите никога не се сбъдват.    

     Точно така. Ако алкохоликът не е в състояние да се заобича, защото не може да си прости нещо, не може да се освободи от вкорененото в най-дълбоките кътчета на душата му чувство за вина, срам, грях или отвращение от себе си – то дори и най-подробният списък от отключващи механизми няма да му помогне, а собствената му воля или тази на обкръжението му стига само за относително кратък период от време, за да го предпази от рецидив. На човек, който носи в себе си отровното зрънце на „не обичам себе си”, просто нищо не му се отдава, неговите мечти никога не се сбъдват. Толкова по-малко му се отдава, колкото по-дълбоко това отровно зрънце – източник на самодеструкция, е скрито от него самия и от другите. Следователно, става въпрос за четвъртия прозорец на Йохари.

     Криещите се в него пречки могат да бъдат най-различни. Въпросът не засяга конкретни фабули, а по-скоро определени категории и видове проблеми. Като използваме психоаналитичната терминология за разбиране проблемите на личността, може да се изправим пред повредено, слабо его, със зейнала цепнатина в самооценката и крайно отрицателно възприемане на собственото съществуване. Друга голяма пречка, която подкопава положителните стремежи, може да бъде прекалено взискателното суперего и невъзможността за съгласуването му със собствената греховност. Често това има връзка със силната показна религиозност, със страха от вечни мъки за извършените дела, а понякога и – при зависимите духовници – за самия факт, че са зависими. В такива случаи се затяга гордиевият възел на принципното неприемане на собственото аз. „Не мога да се примиря със своята слабост, защото тя не е подобаваща за мен такъв, какъвто в действителност съм”. Някой, който чувства и мисли по този начин, приема себе си. Да, но като ДРУГ. Обаче той не може да стане този друг, защото предвидливо приема, че вече е такъв, като бърка действителния образ за себе си с идеалния (действителния „Аз” с идеалния „Аз”). А след като е такъв, промяната му се струва излишна. И макар че доказателствата го опровергават, толкова по-зле за тях. Кръгът се затваря. Капанът щраква. Тъжното е, че този човек не знае, че самият той е заключил с катинари и резета всички възможни изходи от своя капан. Тоест, такъв човек трябва да признае, че е РАЗЛИЧЕН от това, което вярва, че е. Едва тогава може да се опитва да се приеме такъв, какъвто е в действителност.

     При някои многократно „рецидивиращи” зависими се е случвало да бъде разпозната и друга причина за връщане към пиенето. Спомням си един почти петдесетгодишен мъж, който започна ентусиазирано да се лекува горе-долу при възникването на програмите за професионална рехабилитационна терапия у нас. Макар че на други дори все още несъвършените методи за лечение вече започваха да им помагат в трезвеенето, Х запиваше отново и отново. Докато накрая, след поредния запой и перфорация на язва на стомаха, по време на поредната терапия дойде чудотворното оздравяване. Съвсем наскоро го срещнах на улицата. „Минаха вече пет години и половина. За първи път не пия толкова дълго. Самият аз не мога да повярвам, но нямам изход, вярвам” – каза Х, напълно променен. Усмивка от нови зъби, нова халка на пръста, нов часовник на китката, нови мокасини на краката, снимка на „новото” му синче в портфейла, но преди всичко съвсем нов поглед. Директно в очите, или дори като че ли малко срещу слънцето, защото толкова много блясък имаше в този поглед.

     Какво се беше случило по време на онази последна терапевтична среща? Аз помня добре. Х дойде, като се преструваше, че привидно всичко е наред, живее в разбирателство с всички, със себе си, дори и с Господ, а дълбоко вътре, някъде под седмото дъно на аз-а – беше ОБИДЕН на целия свят. Дори няма значение за какво. Разбира се, имаше и за какво, но съвсем не това му отнемаше мотивацията за по-добър живот. Блокираше го някаква коварно хапеща, отровна форма на принципност, изразяваща се в обидчиво несъгласие спрямо съдбата. И интересното беше, че Х изобщо не драматизираше по повод на своята несправедлива съдба. Драматизираше несъзнателно самия факт, че той сам не може да решава своята съдба на сто процента. Че не е зависело от него в какво време и на какво място се е родил, че не си е избрал родителите, ръста, цвета на очите; и най-накрая, че никой никога не го е попитал и все още не го пита как трябва да се подрежда светът и как трябва да постъпват другите хора. Пиеше от ярост, напук и в гняв. По време на рехабилитационното лечение, разбира се, на това не можеше да се обърне толкова внимание, колкото беше необходимо. Веднага след рехабилитационното лечение Х започна да ходи на индивидуална психотерапия, насочена към задълбочена работа върху себе си. И едва когато заедно с психотерапевта той е достигнал, следвайки нишката на гнева, до кълбото от несъгласие спрямо липсата на контрол върху света, а после и до самото ядро на кълбото, е могъл да усети и да види, че в него е била заседнала твърда, неразбиваема костилка на обидената надменност на самозвания владетел на света. Едва тогава Х е могъл искрено да размишлява и да направи избор. И го е направил. Избрал е да изхвърли костилката. Кълбото омекнало, нишката се изправила и Х можел да започне да тъче своя нов живот. И както имах възможността да се убедя след години, съвсем цветно, меко и чисто.